поради Александър
Веднага трябваше да слезем от това 1263.
Да тръгнем напосоки - по улици, през локви.
Да се държим като тъпаци.
Да повърнем върху пейка, да обърнем кофа.
По плакатите да драскаме мустаци.
Да крещят след нас: “Боклуци,
на това ли ви научиха в училище.”
Да ми събуеш гащите пред общината.
Да ме докосваш тайно във тълпата.
Да ни се вие свят за секс.
Басмените завивки да шумят в ушите ни -
с петна от кръв, с петна от мед.
Да се изгубим в тоя град, на майната си,
в Лозенец, във Люлин, във Горубляне.
Да разпънем картата на София,
да се направим на туристи.
Да препикаем чужди територии,
градинки, междублокови пространства.
Из тях да се натискаме като хлапаци,
а също под китайските фенери,
зад Съдебната палата,
Ректората
и така нататък
Пак
Заради теб ще почна пак да готвя.
Ръждясаха лъжиците, черпака.
Семейните сервизи потъмняха в шкафа.
Бакърените тенджери забравиха за аромата
на пържен лук с червен пипер,
на кардамон, дафинов лист и бешамел.
Ще напълня пак бурканите с подправки.
Къщата - с ухания на сладки.
Ще ти направя крем брюле. Шоколадово суфле.
Ябълки със карамел. Меденки със портокал.
В потъмнелите чинии – филии със сладко от кайсии.
В порцелановите кани – сироп от рози и малини.
И зяпачи на тълпи ще заприиждат пак във махалата.
Ще се бутат, ще шушукат: “Онази – смахнатата, да се маха”
Представи си лятната ни баня
с паравани от фистаните на баба,
сапунът с аромат на лавандула,
хавлиите със патета и с цвят на дюла.
Представи си също тишината,
слънчевите зайци по стената,
дървените закачалки и железните кревати,
детските ми снимки (все ме снимаха по гащи).
Представи си коша ми с играчки,
куклите без мигли, червената количка,
чиниите, чайникът с капака,
жълтото магаре с колелцата.
Представи си и картонения куфар,
с вехтите ми дрешки, с плетените шапки.
Най-красива бях в една лилава рокля -
със волани и на точки.
Представи си още и герана
(котаракът в него се удави,
дядо каза: “За да се спаси от баба”,
а тя въобще не се ядоса;
самоубийство от любов е, дядо,
оранжевата Васка все я няма,
прибере ли се - ухае
на цигари и на мента,
а той дори не ме погледна);
та представи си и герана,
динята в желязна кофа,
чашата със рози на пирона -
забит е там от памтивека.
Представи си спалнята с пружина,
бродериите по края на чаршафа,
дантелените ми пижами,
ушити с крачната на мама.
Представи си слабото си тяло,
как ще го целувам само -
с отворени очи и с устни,
целите във сини сливи.
(От ръждясалия веф на дядо –
пари комбо и фадо.)
Представи си джинсите си на простора
под дъжда в средата на септември,
ризите си в гардероба
сред педесетарските костюми.
Представи си
и да тръгваме веднага
Пием чай в неделя следобед,
от завесата вкъщи - светлолилав.
Нямаме захар, нито лимони,
няма и чаши в празния шкаф.
Но вкусен е чаят този следобед.
Нищо че няма и чай
Кажи ми, моля те, кажи ми:
дере ли “р”-то ти до кръв,
когато се целуваш;
оставя ли брадата ти
следи като от нож;
сто години ли сърби сърцето
веднъж ухапано от твойто “р”?
Всички счупени часовници -
на “Попа”, на “Аптека”, “Журналист”,
избързващи и изоставащи
отмерват времето без теб.
Броят уплахите, аритмиите,
припадъците през нощта.
А има и такива сутрини –
пребити с камъни до смърт.
06 август, 2009
Екатерина Карабашева
von wegen liebe
Красивото на първата любов е, че те оставя без дъх.
Кривото е, че когато свърши, още дълго не можеш да дишаш.
Красивото на първата любов е, че се отваряш към нея със смелостта на новородена мида.
Кривото е, че след нея дълго си затворил устни като камък.
Красивото на първата любов е, че вярваш с вяра на дете, пускащо балони от балкона.
Кривото е, че после никак не вярваш, че някога пак ще намериш балон.
Красивото на първата любов е, че идва рязко, изведнъж и те прегръща като ангел.
Кривото е, че после ти се иска да не беше идвала.
Красивото на първата любов е, че те изпълва, запълва, допълва, обгръща и превръща в нещо ново.
Кривото е, че после те оставя сам. Където си започнал.
Кривото на първата любов е, че те бута от ръба, оставя те да паднеш, не ражда мечти, убива надежди, оставя да боли и гаси звезди.
Красивото е, че дори не подозираш.
Втората любов
започва с тихи стъпки.
Втората любов започваш с тихичко озъртане. И надежда да не бъде забелязано.
Втората любов започва като люлка в парка – пазиш се от други люлки, сядаш предпазливо и започваш бавно да се движиш. Не че те е страх от падане. Не.
Теб те е толкова страх, че дори се страхуваш да се залюлееш.
Втората любов започва с бавно залюляване напред-назад, напред-назад, озъртане, забавяне, напред-назад. Краката винаги на пода.
Втората любов проскърцва леко. С мирис на ръжда.
Стряскане, озъртане, страх ме е. Да се залюлея.
И после пак – напред, назад, напред, назад.
Набереш ли малко смелост, започва люшкането.
(озъртане. за всеки случай.)
Прекалено много мислене.
Да, втората любов започва с мисли.
Втората любов носи печата на първата на своето чело, въпреки че никога не я е срещала.
Втората любов.
Те кани с разтворената длан на възрастен, която ти предлага сигурност.
И твойто тихичко озъртане дали не си отново в капан.
Тя идва в съня ти с образа на болка само за да хвърля камъни в жигосаното ти сърце.
И виждаш огъня като опасност от пожар, но не и като пламъците, които топлят.
Втората е обречена да чака.
Докато отново се изправиш, докато отново вдишаш светлина, докато отново разрешиш на себе си да усетиш топлина.
Докато освободиш детето, докато се залюлееш силно и си позволиш да се обвиеш в красота.
И тя те чака.
Докато събуеш обувките, потъпквали мечтите, докато се престрашиш да хванеш искрата и да запалиш звездите, докато се осмелиш да си простиш.
Докато се преосмислиш и откачиш душата от онази кука.
Докато спреш да мислиш и си позволиш на дупката да се разпука.
И тя ще бъде там.
Втората.
И тя ще бъде друга.
Ако само й дадеш да бъде.
Втората любов започва с тихи стъпки.
Чух я.
***
Моята невъзможност да се изразявам в друго освен в думи.
Защото всичко, което съм, остава само в думите.
И всичко, което искам да кажа,
и всичко, което искам да почувствам,
всичко, което ме разтърсва,
и всичко, което искам да разчупя;
всичко става само в думите.
И всичко, което съм,
и всичко, което ме има,
е само в един свят от думи;
всичко, което чувствам,
и всичко, което искам да бъда
и което искам да дам,
остава в този свят от думи.
Всичко за разтуптяване
и всичко за сливане с другите,
всичко за разтапяне в емоцията
и всичко за изгарянето в нея.
Остава в думите.
А в другия свят,
онзи, не изградения от думи…
там съм само сгъната птичка от хартия,
която никак, ама никак не лети.
Красивото на първата любов е, че те оставя без дъх.
Кривото е, че когато свърши, още дълго не можеш да дишаш.
Красивото на първата любов е, че се отваряш към нея със смелостта на новородена мида.
Кривото е, че след нея дълго си затворил устни като камък.
Красивото на първата любов е, че вярваш с вяра на дете, пускащо балони от балкона.
Кривото е, че после никак не вярваш, че някога пак ще намериш балон.
Красивото на първата любов е, че идва рязко, изведнъж и те прегръща като ангел.
Кривото е, че после ти се иска да не беше идвала.
Красивото на първата любов е, че те изпълва, запълва, допълва, обгръща и превръща в нещо ново.
Кривото е, че после те оставя сам. Където си започнал.
Кривото на първата любов е, че те бута от ръба, оставя те да паднеш, не ражда мечти, убива надежди, оставя да боли и гаси звезди.
Красивото е, че дори не подозираш.
Втората любов
започва с тихи стъпки.
Втората любов започваш с тихичко озъртане. И надежда да не бъде забелязано.
Втората любов започва като люлка в парка – пазиш се от други люлки, сядаш предпазливо и започваш бавно да се движиш. Не че те е страх от падане. Не.
Теб те е толкова страх, че дори се страхуваш да се залюлееш.
Втората любов започва с бавно залюляване напред-назад, напред-назад, озъртане, забавяне, напред-назад. Краката винаги на пода.
Втората любов проскърцва леко. С мирис на ръжда.
Стряскане, озъртане, страх ме е. Да се залюлея.
И после пак – напред, назад, напред, назад.
Набереш ли малко смелост, започва люшкането.
(озъртане. за всеки случай.)
Прекалено много мислене.
Да, втората любов започва с мисли.
Втората любов носи печата на първата на своето чело, въпреки че никога не я е срещала.
Втората любов.
Те кани с разтворената длан на възрастен, която ти предлага сигурност.
И твойто тихичко озъртане дали не си отново в капан.
Тя идва в съня ти с образа на болка само за да хвърля камъни в жигосаното ти сърце.
И виждаш огъня като опасност от пожар, но не и като пламъците, които топлят.
Втората е обречена да чака.
Докато отново се изправиш, докато отново вдишаш светлина, докато отново разрешиш на себе си да усетиш топлина.
Докато освободиш детето, докато се залюлееш силно и си позволиш да се обвиеш в красота.
И тя те чака.
Докато събуеш обувките, потъпквали мечтите, докато се престрашиш да хванеш искрата и да запалиш звездите, докато се осмелиш да си простиш.
Докато се преосмислиш и откачиш душата от онази кука.
Докато спреш да мислиш и си позволиш на дупката да се разпука.
И тя ще бъде там.
Втората.
И тя ще бъде друга.
Ако само й дадеш да бъде.
Втората любов започва с тихи стъпки.
Чух я.
***
Моята невъзможност да се изразявам в друго освен в думи.
Защото всичко, което съм, остава само в думите.
И всичко, което искам да кажа,
и всичко, което искам да почувствам,
всичко, което ме разтърсва,
и всичко, което искам да разчупя;
всичко става само в думите.
И всичко, което съм,
и всичко, което ме има,
е само в един свят от думи;
всичко, което чувствам,
и всичко, което искам да бъда
и което искам да дам,
остава в този свят от думи.
Всичко за разтуптяване
и всичко за сливане с другите,
всичко за разтапяне в емоцията
и всичко за изгарянето в нея.
Остава в думите.
А в другия свят,
онзи, не изградения от думи…
там съм само сгъната птичка от хартия,
която никак, ама никак не лети.
Поли Муканова
Из „Зеленият тефтер“
. . .
Да разбия синтезите и направя „анализационни наблюдения“.
. . .
Над нещата, в думите, където името е знак.
. . .
Когато нагазиш в „дълбоките води“, полага ли ти се спасителен пояс?
. . .
Какво спокойствие без виртуалния поток на интернет.
. . .
Диалектика, висша еквилибристика е нужна в житейския хаос.
. . .
Сметки без кръчмаря. Сама се наливам на бара.
. . .
Скитам в пространството. Всеобхватна съм в разпиляването.
Как успявам на толкова страни да се разположа и никой ъгъл да не е мой, и никога да не повтарям...
. . .
Отговорите затрупаха въпросите. Лавина от основания.
. . .
Адът – това са другите. Адът е тълпа от доброжелатели.
. . .
Да правиш на мравката път означава, че искаш да запазиш в цялост мравуняка. В цялост естеството.
. . .
Концентрация, абстракция, проглас към естетическото.
. . .
Сутрин да се чете Хегел. Утрото е мъдро и затова понася философията.
. . .
Бюрокрации, декларации, администрации... фрустрации.
подпис: Аз
. . .
Моловете... търговски вериги. Комерсиални окови.
. . .
В театъра на абсурда всеки играе себе си.
. . .
Белият лист е нищо. Нищеене на смисъла.
. . .
Помощ ... мощ, мощ.
. . .
Най-добрият приятел трябва да бъде всеки сам на себе си. Така „волята за власт“ работи за печеливша кауза.
. . .
Планове без покритие. Златно кюлче с нисък карат.
. . .
Похвали се, че е отказал цигарите. Пагубно. Харесваше ми да пуши. Сега е обикновен въздържател, въздуходържец.
. . .
След години всичко ще бъде „вчера”. Вчера.
. . .
Какво се прави с тази екзистенциална захвърленост. Товарност. Прекомерност в липсите. Изкуството да живееш...
. . .
Като в роман на Кафка. Друг чертае периметъра, обхвата. Ти си само обитател на окръжности.
. . .
„Свободата, брат, е пъпът на живота!“ Джендема
Терорът на писането
Терорът на писането. Величието на Писанието. Умората от задвижването на механизмите, осите, колелата. Зъбчатият почерк, йероглифното разчитане, попадане в бездната и усвояване на полето до дънната платка на разума. Светът е уловен в една резка, в един тон, в един сюжет. Тласък и принуда. Нещо става. Важно е да се овладее мълчанието. Смислените отговори без адресат.
Кодифицирането на мрежата,
ходене на Богородица по жицата.
Говорене с лъжицата за всяка уста.
Писането е най-страшното оковаване, възелът на битието, смълчаният му подпис, удостоверението, че го/ни има.
Писането е единственото възможно авторство на Бог.
. . .
силуетът на буквата
следван от копнежа на жената
всеки ден изписва името
къса страниците
докато произнасянето
бъде изговорено
юли, Лион
. . .
четат между редовете
парцелите
тези които няма какво да напишат
дребни истории процеждат
кратки като фасове
каменоделците
навели глави
над вечния камък
. . .
повеят на вятъра
отвява ли скръбта
мъката според сезона ли расте
паднало листо
съм
остават някакви контури
очертания от най-далечната земя
и цялото прекатурване е всъщност само ход без думи
излишество и суета
вятърът мълчи
сменя сезоните с тапети
като в онзи филм
а ние сме в килията
целуваме съдбата си
отхапваме езика £
и после плюем
храчим думите
безцелни безполезни
закотвени в мълчание
. . .
безследно изчезнал
с тефтерите
хайку-то
минал по краткия
път
избрал двустишие
до смъртта
. . .
Хегел
объркал философиите
лутащ се между ин и ян
оплел се в собствената независимост
извисил се
повдигнат на петите си
за да се види
. . .
Да разбия синтезите и направя „анализационни наблюдения“.
. . .
Над нещата, в думите, където името е знак.
. . .
Когато нагазиш в „дълбоките води“, полага ли ти се спасителен пояс?
. . .
Какво спокойствие без виртуалния поток на интернет.
. . .
Диалектика, висша еквилибристика е нужна в житейския хаос.
. . .
Сметки без кръчмаря. Сама се наливам на бара.
. . .
Скитам в пространството. Всеобхватна съм в разпиляването.
Как успявам на толкова страни да се разположа и никой ъгъл да не е мой, и никога да не повтарям...
. . .
Отговорите затрупаха въпросите. Лавина от основания.
. . .
Адът – това са другите. Адът е тълпа от доброжелатели.
. . .
Да правиш на мравката път означава, че искаш да запазиш в цялост мравуняка. В цялост естеството.
. . .
Концентрация, абстракция, проглас към естетическото.
. . .
Сутрин да се чете Хегел. Утрото е мъдро и затова понася философията.
. . .
Бюрокрации, декларации, администрации... фрустрации.
подпис: Аз
. . .
Моловете... търговски вериги. Комерсиални окови.
. . .
В театъра на абсурда всеки играе себе си.
. . .
Белият лист е нищо. Нищеене на смисъла.
. . .
Помощ ... мощ, мощ.
. . .
Най-добрият приятел трябва да бъде всеки сам на себе си. Така „волята за власт“ работи за печеливша кауза.
. . .
Планове без покритие. Златно кюлче с нисък карат.
. . .
Похвали се, че е отказал цигарите. Пагубно. Харесваше ми да пуши. Сега е обикновен въздържател, въздуходържец.
. . .
След години всичко ще бъде „вчера”. Вчера.
. . .
Какво се прави с тази екзистенциална захвърленост. Товарност. Прекомерност в липсите. Изкуството да живееш...
. . .
Като в роман на Кафка. Друг чертае периметъра, обхвата. Ти си само обитател на окръжности.
. . .
„Свободата, брат, е пъпът на живота!“ Джендема
Терорът на писането
Терорът на писането. Величието на Писанието. Умората от задвижването на механизмите, осите, колелата. Зъбчатият почерк, йероглифното разчитане, попадане в бездната и усвояване на полето до дънната платка на разума. Светът е уловен в една резка, в един тон, в един сюжет. Тласък и принуда. Нещо става. Важно е да се овладее мълчанието. Смислените отговори без адресат.
Кодифицирането на мрежата,
ходене на Богородица по жицата.
Говорене с лъжицата за всяка уста.
Писането е най-страшното оковаване, възелът на битието, смълчаният му подпис, удостоверението, че го/ни има.
Писането е единственото възможно авторство на Бог.
. . .
силуетът на буквата
следван от копнежа на жената
всеки ден изписва името
къса страниците
докато произнасянето
бъде изговорено
юли, Лион
. . .
четат между редовете
парцелите
тези които няма какво да напишат
дребни истории процеждат
кратки като фасове
каменоделците
навели глави
над вечния камък
. . .
повеят на вятъра
отвява ли скръбта
мъката според сезона ли расте
паднало листо
съм
остават някакви контури
очертания от най-далечната земя
и цялото прекатурване е всъщност само ход без думи
излишество и суета
вятърът мълчи
сменя сезоните с тапети
като в онзи филм
а ние сме в килията
целуваме съдбата си
отхапваме езика £
и после плюем
храчим думите
безцелни безполезни
закотвени в мълчание
. . .
безследно изчезнал
с тефтерите
хайку-то
минал по краткия
път
избрал двустишие
до смъртта
. . .
Хегел
объркал философиите
лутащ се между ин и ян
оплел се в собствената независимост
извисил се
повдигнат на петите си
за да се види
23 юли, 2009
Богдан Русев
Безкрайният път
(Откъс от научно-фантастичен роман за деца, който ще излезе през декември 2009.)
Нина Армада
1.0
Нина се събуди в 8:00 на 8 април 2219.
Преди да заспи на предишната вечер, беше казала на будилника в главата си да я събуди точно в осем, защото не искаше да изпусне нито минута от най-важния ден в живота си. Освен това си беше поискала да се събуди с оранжева коса и зелени очи, както и с един златен зъб – затова нетърпеливо скочи от леглото, за да провери какво е станало.
Стаите на всички деца от детския дом в кантона, в който Нина Армада беше живяла през целия си живот, бяха еднакви – или поне бяха построени и обзаведени еднакво, преди всяко от децата да се развихри в собствената си стая и да я промени по свой вкус. Директорката на детския дом обаче твърдо вярваше в принципа, че по-малкото е повече, и го прилагаше във всичко. Вместо легла, които се оправят сами и се прибират в стената, децата имаха най-обикновени легла, които трябваше да оправят всяка сутрин. Вместо баня с енергийни полета, каквато можеше да се инсталира навсякъде, на всеки няколко стаи се падаше по една обща баня с течаща вода. И най-важното за Нина тази сутрин – в стаите на детския дом нямаше огледала. Имаше огледало в цял ръст в края на коридора, до вратата на столовата, но Нина не искаше да се показва пред приятелите си, преди лично да е инспектирала резултатите от промяната.
Разбира се, Нина Армада никога не се предаваше. Тя замислено почука с пръст по прозореца, после изведнъж се усмихна и каза:
- Душа?
Мина цяла секунда, докато душите на всички сгради, превозни средства, роботи и всякакви други интелигентни машини на няколко километра наоколо, които я бяха чули, се разберат помежду си коя точно от тях е имала предвид Нина.
- Добро утро, Нина – отвърна душата на детския дом.
- Можеш ли да направиш този прозорец да изглежда така, все едно навън е тъмно? – попита Нина.
- Мога да променя поляризацията на полимерната му повърхност – предложи душата.
Нина помисли малко. Винаги можеше да използва гривната си, за да провери какво означават непознатите думи, но обичаше първо да се опитва да ги отгатва сама.
- Така че светлината да се отразява от него, вместо да минава през него? – попита тя.
- Точно така, Нина Армада – отговори душата на детския дом.
Нина се изчерви от удоволствие. Когато директорката на дома или някоя интелигентна машина се обръщаше към нея с пълното й име, това почти винаги означаваше, че иска да я похвали. (Освен в случаите, когато искаше да й се скара.)
- Направи го, моля – каза Нина.
Прозорецът потъмня, после повърхността му стана сребриста и Нина Армада се вторачи в момичето, което я гледаше от отражението. Момичето не изглеждаше ама никак зле. Имаше лунички, очите й бяха зелени, а косата й беше пораснала с десет сантиметра и имаше най-прекрасния оранжев цвят на света. Нина си пое дъх за кураж и си показа зъбите. Честно казано, малко се съмняваше, че ще успее да си направи златен зъб за една нощ – но златният зъб си беше там! Тя се разсмя.
- Благодаря, душа – каза Нина и прозорецът отново стана прозрачен.
Нина разпечата една сутрешна дъвка и съвестно я задъвка, докато си оправяше леглото. Тя се облече – както всяка сутрин и както всяко друго дете в дома – и докосна вратата на стаята си, за да се отвори.
После спря на прага, за да се наслади на мига. Беше необикновен ден. Днес Нина Армада щеше да навърши пълнолетие и още на следващия ден можеше да напусне детския дом и да заживее така, както поиска. Светът я очакваше – и беше прекрасно място, което тя нямаше търпение да опознае по-добре. Днес Нина Армада щеше да стане самостоятелен представител на своя кантон и на Земята и да прекрачи от света на детските игри в много по-големия и шарен свят на игрите, които играеха възрастните.
Днес Нина навършваше десет.
- Честит рожден ден, Нина Армада – промърмори си тя и излезе в коридора.
1.1
В детския дом имаше около хиляда деца, като стотина от тях бяха на възрастта на Нина. Децата на различни възрасти живееха на различни етажи, като най-малките бяха на първия етаж, а Нина и нейните приятели – на последния. Разбира се, не беше забранено децата от различни възрасти да си ходят на гости нагоре-надолу по етажите, а с разрешение на директорката дори можеха да остават на гости за няколко дни в други стаи, но на практика това се случваше рядко – децата от всеки етаж се познаваха по-добре, отколкото с останалите, защото бяха на една и съща възраст. Освен със своя етаж, залата за игри и столовата, най-големите деца в дома се разпореждаха и с открития покрив на сградата, така че всички останали ужасно им завиждаха и по всякакъв начин се стараеха да им се харесат, за да ги поканят на него.
В коридора пред стаята на Нина стоеше Сун, една от двете й най-добри приятелки, и разсеяно рисуваше някакъв абстрактен графит на стената с няколко аерозолни спрейове в различни цветове. Във въздуха висеше един малък робот и търпеливо я чакаше да приключи, за да почисти след нея. Всички деца имаха право да променят стаите си, както си искат, но общите помещения се поддържаха чисти и спретнати, точно по вкуса на директорката на детския дом.
- Честит рожден ден, Нина! – каза Сун и я прегърна. – Виж, нарисувах ти нещо за подарък!
Двете отстъпиха крачка назад, за да разгледат произведението на Сун.
- Трябва да си наведеш главата и да го погледнеш с присвити очи – обясни Сун.
Нина послушно наведе глава и присви очи, но продължи да вижда само някаква цапаница в черно и тъмносиньо, сред която проблясваха отделни сребристи точки.
- Хм, страхотно е – каза неуверено тя.
- Това си ти! – натърти Сун. – В космоса!
Докато гледаха графита, роботът предпазливо се приближи до него и започна да го почиства с невидимо силово поле. Сун драматично изсумтя, хвана Нина за ръката и я задърпа по коридора:
- Ела, не мога да гледам как някаква прахосмукачка унищожава безсмъртното ми изкуство!
- Запазих копие от изображението в паметтта си! – подвикна дружелюбно почистващият робот.
Сун завъртя очи, а Нина се засмя:
- Не мога да си представя как щеше да изглежда детският дом, ако ти беше директор.
- Охо! – възкликна Сун. – Това е нова игра! Да видим сега…
Докато вървяха по коридора, вратите на стаите се отваряха и от тях излизаха други деца, които също отиваха на закуска. Повечето от тях знаеха, че Нина Армада има рожден ден, и я поздравяваха. Почти всички, на които им оставаха по няколко месеца, докато навършат десет години, й завиждаха.
Сун беше потънала в характерното си творческо вцепенение, в което крачеше автоматично и сякаш не забелязваше света около себе си. Нина наистина не можеше да си представи как изглеждаше детският дом във въображението на талантливата й приятелка, но много добре знаеше какво щеше да направи тя, ако беше на мястото на директорката: вместо с тъмносиви самопочистващи мокети, коридорите щяха да са покрити с подвижни пътеки, които да отнасят децата до банята и столовата (а освен това по тях можеше да се тича и срещу движението, за по-интересно); на покрива щеше да има строителен робот, който щеше да го променя така, както искат децата – на басейн, ледена пързалка или, например, лабиринт от храсти с тайни полянки, където можеха да си отглеждат някакви малки чудовища; на всеки етаж щеше да има машина за лакомства, която може да произведе всяка храна от всяка точка на света…
Нина въздъхна, после се засмя – беше забравила, че от утре ще може да направи всичко това и каквото още си поиска.
- Хайде! – каза тя и дръпна Сун за ръката.
Сун примигна, сякаш се събуждаше от сън. Бяха стигнали до края на коридора, където беше столовата. Нина се усмихна и се втурна вътре.
Децата в столовата я посрещнаха с буря от аплодисменти.
1.2
В центъра на аплодисментите бяха най-добрите приятели на Нина: верният Али, буйният Жюл и красивата Крис. Когато Нина и Сун ги доближиха, Жюл скочи от мястото си и театрално се поклони.
- Изглеждаш зашеметяващо, Нина! – каза той. – Пожелавам ти на рождения ти ден планетата да бъде нападната от могъщи и войнствено настроени извънземни, които да те отвлекат на кораба-майка за някакви ужасни експерименти!
Всички го изгледаха вторачено.
- Така че да имам възможност да те спася! – поясни бързо той.
Нина завъртя очи към тавана.
- Или поне да отмъстя за теб – добави Жюл така, че никой да не го чуе.
Жюл беше с черни, блестящи очи и бледа кожа, а косата му винаги стърчеше във всички посоки, сякаш и тя искаше да се изправи сам-самичка срещу целия свят и да го победи. Беше шумен, невъздържан и склонен да прави бели. Но винаги държеше на думата си, макар че понякога твърдеше, че е бил разбран неправилно и всъщност не се е заклел да направи нещо, а точно обратното.
- Златният зъб е добър акцент – обади се Крис, после стана да прегърне Нина. – Макар че не съм сигурна дали нямаше да избера сини очи към оранжевата коса, ако бях на твое място…
- И аз се чудех – отвърна Нина, като прегърна приятелката си. – Но после си помислих, че така или иначе никога няма да стана по-красива от теб, така че няма смисъл да полагам толкова усилия.
Крис се отдръпна и я погледна подозрително:
- Това беше шега, нали?
- Аха – потвърди Нина и се засмя.
- Е – въздъхна Крис, - както във всяка шега, и в тази има доза истина…
Крис наистина беше изключително красиво момиче – дори в света на Нина Армада, където всички деца се раждаха съвършено здрави и с най-добрите възможни гени, защото работата по тях беше започнала много преди да се родят. Косата й беше сребърно руса и тя почти никога не променяше цвета й, а в лицето й имаше някаква особеност, която не можеше да бъде описана нито с думи, нито с някакви други средства. Сун се беше опитвала да я нарисува с всичко – от аерозолен спрей до миниатюрни цветни камъчета, които подреждаше едно по едно в продължение на няколко дни, докато накрая не изсумтя раздразнено и не ги помете с едно-единствено движение – но така и не успяваше.
- Здравей, Нина! – каза накрая Али и се отдръпна встрани, за да покаже какво криеше зад гърба си. – Честит рожден ден!
На масата имаше голяма шоколадова торта, на която в идеален кръг бяха подредени десет малки свещички.
- Ти ли я направи?! – възкликна Нина с удивление.
- Ами, да – отговори Али и се изчерви. – Разбира се, и той ми помогна малко.
До тортата във въздуха висеше един малък кухненски робот. Нина си помисли, че той също щеше да се изчерви, ако имаше техническа възможност да го направи.
- Хайде! – подкани го шепнешком Али.
Роботът се поколеба за секунда, после от предната част на корпуса му се показа миниатюрно дуло. Чу се тихо жужене, проблесна ярка светлина и свещите се запалиха едновременно, а роботът веднага прибра дулото на лазера и стеснително се поклони. Десетте свещи горяха с разноцветни пламъчета, за огромно удоволствие на Нина и приятелите й. Децата на останалите маси в столовата отново започнаха да ръкопляскат.
- Пожелай си нещо – напомни Али и се усмихна толкова широко, че пламъчетата на свещите се отразиха в белите му зъби.
Нина си пожела даже две неща. Едното беше много малко и лесно осъществимо, а другото беше най-голямата и дръзка мечта на човечеството.
Първото й желание щеше да се сбъдне още днес.
Второто – няколко месеца по-късно.
(Откъс от научно-фантастичен роман за деца, който ще излезе през декември 2009.)
Нина Армада
1.0
Нина се събуди в 8:00 на 8 април 2219.
Преди да заспи на предишната вечер, беше казала на будилника в главата си да я събуди точно в осем, защото не искаше да изпусне нито минута от най-важния ден в живота си. Освен това си беше поискала да се събуди с оранжева коса и зелени очи, както и с един златен зъб – затова нетърпеливо скочи от леглото, за да провери какво е станало.
Стаите на всички деца от детския дом в кантона, в който Нина Армада беше живяла през целия си живот, бяха еднакви – или поне бяха построени и обзаведени еднакво, преди всяко от децата да се развихри в собствената си стая и да я промени по свой вкус. Директорката на детския дом обаче твърдо вярваше в принципа, че по-малкото е повече, и го прилагаше във всичко. Вместо легла, които се оправят сами и се прибират в стената, децата имаха най-обикновени легла, които трябваше да оправят всяка сутрин. Вместо баня с енергийни полета, каквато можеше да се инсталира навсякъде, на всеки няколко стаи се падаше по една обща баня с течаща вода. И най-важното за Нина тази сутрин – в стаите на детския дом нямаше огледала. Имаше огледало в цял ръст в края на коридора, до вратата на столовата, но Нина не искаше да се показва пред приятелите си, преди лично да е инспектирала резултатите от промяната.
Разбира се, Нина Армада никога не се предаваше. Тя замислено почука с пръст по прозореца, после изведнъж се усмихна и каза:
- Душа?
Мина цяла секунда, докато душите на всички сгради, превозни средства, роботи и всякакви други интелигентни машини на няколко километра наоколо, които я бяха чули, се разберат помежду си коя точно от тях е имала предвид Нина.
- Добро утро, Нина – отвърна душата на детския дом.
- Можеш ли да направиш този прозорец да изглежда така, все едно навън е тъмно? – попита Нина.
- Мога да променя поляризацията на полимерната му повърхност – предложи душата.
Нина помисли малко. Винаги можеше да използва гривната си, за да провери какво означават непознатите думи, но обичаше първо да се опитва да ги отгатва сама.
- Така че светлината да се отразява от него, вместо да минава през него? – попита тя.
- Точно така, Нина Армада – отговори душата на детския дом.
Нина се изчерви от удоволствие. Когато директорката на дома или някоя интелигентна машина се обръщаше към нея с пълното й име, това почти винаги означаваше, че иска да я похвали. (Освен в случаите, когато искаше да й се скара.)
- Направи го, моля – каза Нина.
Прозорецът потъмня, после повърхността му стана сребриста и Нина Армада се вторачи в момичето, което я гледаше от отражението. Момичето не изглеждаше ама никак зле. Имаше лунички, очите й бяха зелени, а косата й беше пораснала с десет сантиметра и имаше най-прекрасния оранжев цвят на света. Нина си пое дъх за кураж и си показа зъбите. Честно казано, малко се съмняваше, че ще успее да си направи златен зъб за една нощ – но златният зъб си беше там! Тя се разсмя.
- Благодаря, душа – каза Нина и прозорецът отново стана прозрачен.
Нина разпечата една сутрешна дъвка и съвестно я задъвка, докато си оправяше леглото. Тя се облече – както всяка сутрин и както всяко друго дете в дома – и докосна вратата на стаята си, за да се отвори.
После спря на прага, за да се наслади на мига. Беше необикновен ден. Днес Нина Армада щеше да навърши пълнолетие и още на следващия ден можеше да напусне детския дом и да заживее така, както поиска. Светът я очакваше – и беше прекрасно място, което тя нямаше търпение да опознае по-добре. Днес Нина Армада щеше да стане самостоятелен представител на своя кантон и на Земята и да прекрачи от света на детските игри в много по-големия и шарен свят на игрите, които играеха възрастните.
Днес Нина навършваше десет.
- Честит рожден ден, Нина Армада – промърмори си тя и излезе в коридора.
1.1
В детския дом имаше около хиляда деца, като стотина от тях бяха на възрастта на Нина. Децата на различни възрасти живееха на различни етажи, като най-малките бяха на първия етаж, а Нина и нейните приятели – на последния. Разбира се, не беше забранено децата от различни възрасти да си ходят на гости нагоре-надолу по етажите, а с разрешение на директорката дори можеха да остават на гости за няколко дни в други стаи, но на практика това се случваше рядко – децата от всеки етаж се познаваха по-добре, отколкото с останалите, защото бяха на една и съща възраст. Освен със своя етаж, залата за игри и столовата, най-големите деца в дома се разпореждаха и с открития покрив на сградата, така че всички останали ужасно им завиждаха и по всякакъв начин се стараеха да им се харесат, за да ги поканят на него.
В коридора пред стаята на Нина стоеше Сун, една от двете й най-добри приятелки, и разсеяно рисуваше някакъв абстрактен графит на стената с няколко аерозолни спрейове в различни цветове. Във въздуха висеше един малък робот и търпеливо я чакаше да приключи, за да почисти след нея. Всички деца имаха право да променят стаите си, както си искат, но общите помещения се поддържаха чисти и спретнати, точно по вкуса на директорката на детския дом.
- Честит рожден ден, Нина! – каза Сун и я прегърна. – Виж, нарисувах ти нещо за подарък!
Двете отстъпиха крачка назад, за да разгледат произведението на Сун.
- Трябва да си наведеш главата и да го погледнеш с присвити очи – обясни Сун.
Нина послушно наведе глава и присви очи, но продължи да вижда само някаква цапаница в черно и тъмносиньо, сред която проблясваха отделни сребристи точки.
- Хм, страхотно е – каза неуверено тя.
- Това си ти! – натърти Сун. – В космоса!
Докато гледаха графита, роботът предпазливо се приближи до него и започна да го почиства с невидимо силово поле. Сун драматично изсумтя, хвана Нина за ръката и я задърпа по коридора:
- Ела, не мога да гледам как някаква прахосмукачка унищожава безсмъртното ми изкуство!
- Запазих копие от изображението в паметтта си! – подвикна дружелюбно почистващият робот.
Сун завъртя очи, а Нина се засмя:
- Не мога да си представя как щеше да изглежда детският дом, ако ти беше директор.
- Охо! – възкликна Сун. – Това е нова игра! Да видим сега…
Докато вървяха по коридора, вратите на стаите се отваряха и от тях излизаха други деца, които също отиваха на закуска. Повечето от тях знаеха, че Нина Армада има рожден ден, и я поздравяваха. Почти всички, на които им оставаха по няколко месеца, докато навършат десет години, й завиждаха.
Сун беше потънала в характерното си творческо вцепенение, в което крачеше автоматично и сякаш не забелязваше света около себе си. Нина наистина не можеше да си представи как изглеждаше детският дом във въображението на талантливата й приятелка, но много добре знаеше какво щеше да направи тя, ако беше на мястото на директорката: вместо с тъмносиви самопочистващи мокети, коридорите щяха да са покрити с подвижни пътеки, които да отнасят децата до банята и столовата (а освен това по тях можеше да се тича и срещу движението, за по-интересно); на покрива щеше да има строителен робот, който щеше да го променя така, както искат децата – на басейн, ледена пързалка или, например, лабиринт от храсти с тайни полянки, където можеха да си отглеждат някакви малки чудовища; на всеки етаж щеше да има машина за лакомства, която може да произведе всяка храна от всяка точка на света…
Нина въздъхна, после се засмя – беше забравила, че от утре ще може да направи всичко това и каквото още си поиска.
- Хайде! – каза тя и дръпна Сун за ръката.
Сун примигна, сякаш се събуждаше от сън. Бяха стигнали до края на коридора, където беше столовата. Нина се усмихна и се втурна вътре.
Децата в столовата я посрещнаха с буря от аплодисменти.
1.2
В центъра на аплодисментите бяха най-добрите приятели на Нина: верният Али, буйният Жюл и красивата Крис. Когато Нина и Сун ги доближиха, Жюл скочи от мястото си и театрално се поклони.
- Изглеждаш зашеметяващо, Нина! – каза той. – Пожелавам ти на рождения ти ден планетата да бъде нападната от могъщи и войнствено настроени извънземни, които да те отвлекат на кораба-майка за някакви ужасни експерименти!
Всички го изгледаха вторачено.
- Така че да имам възможност да те спася! – поясни бързо той.
Нина завъртя очи към тавана.
- Или поне да отмъстя за теб – добави Жюл така, че никой да не го чуе.
Жюл беше с черни, блестящи очи и бледа кожа, а косата му винаги стърчеше във всички посоки, сякаш и тя искаше да се изправи сам-самичка срещу целия свят и да го победи. Беше шумен, невъздържан и склонен да прави бели. Но винаги държеше на думата си, макар че понякога твърдеше, че е бил разбран неправилно и всъщност не се е заклел да направи нещо, а точно обратното.
- Златният зъб е добър акцент – обади се Крис, после стана да прегърне Нина. – Макар че не съм сигурна дали нямаше да избера сини очи към оранжевата коса, ако бях на твое място…
- И аз се чудех – отвърна Нина, като прегърна приятелката си. – Но после си помислих, че така или иначе никога няма да стана по-красива от теб, така че няма смисъл да полагам толкова усилия.
Крис се отдръпна и я погледна подозрително:
- Това беше шега, нали?
- Аха – потвърди Нина и се засмя.
- Е – въздъхна Крис, - както във всяка шега, и в тази има доза истина…
Крис наистина беше изключително красиво момиче – дори в света на Нина Армада, където всички деца се раждаха съвършено здрави и с най-добрите възможни гени, защото работата по тях беше започнала много преди да се родят. Косата й беше сребърно руса и тя почти никога не променяше цвета й, а в лицето й имаше някаква особеност, която не можеше да бъде описана нито с думи, нито с някакви други средства. Сун се беше опитвала да я нарисува с всичко – от аерозолен спрей до миниатюрни цветни камъчета, които подреждаше едно по едно в продължение на няколко дни, докато накрая не изсумтя раздразнено и не ги помете с едно-единствено движение – но така и не успяваше.
- Здравей, Нина! – каза накрая Али и се отдръпна встрани, за да покаже какво криеше зад гърба си. – Честит рожден ден!
На масата имаше голяма шоколадова торта, на която в идеален кръг бяха подредени десет малки свещички.
- Ти ли я направи?! – възкликна Нина с удивление.
- Ами, да – отговори Али и се изчерви. – Разбира се, и той ми помогна малко.
До тортата във въздуха висеше един малък кухненски робот. Нина си помисли, че той също щеше да се изчерви, ако имаше техническа възможност да го направи.
- Хайде! – подкани го шепнешком Али.
Роботът се поколеба за секунда, после от предната част на корпуса му се показа миниатюрно дуло. Чу се тихо жужене, проблесна ярка светлина и свещите се запалиха едновременно, а роботът веднага прибра дулото на лазера и стеснително се поклони. Десетте свещи горяха с разноцветни пламъчета, за огромно удоволствие на Нина и приятелите й. Децата на останалите маси в столовата отново започнаха да ръкопляскат.
- Пожелай си нещо – напомни Али и се усмихна толкова широко, че пламъчетата на свещите се отразиха в белите му зъби.
Нина си пожела даже две неща. Едното беше много малко и лесно осъществимо, а другото беше най-голямата и дръзка мечта на човечеството.
Първото й желание щеше да се сбъдне още днес.
Второто – няколко месеца по-късно.
22 юли, 2009
Драгомира М. Никова
Нощното слънце на Мексико
Откъс от трета глава :
Легендата за Слънцето и Луната
Луната се пълнеше вече от няколко дни. Едната и половина бе потопена в тъмнина, другата бе осветена. Изглеждаше като притихнала загадъчна жена, пълна с мистерии. Подобно явление би привлякло всеки и колкото повече тайната и оставаше неразгадана, толкова повече се усилваше влиянието и. Неопровержимо действащо като закон.
Старият шаман и малкото момиче вървяха покрай лагуна де Чапала и се наслаждаваха на гледката, разливаща се пред очите им. Детето носеше костенурка в едната си ръка, с другата се бе стиснало за голямата ръка на Индианеца. Тя се чувстваше сигурна, а той се усмихваше спокойно. Тази вечер беше решил да и покаже колко красиви могат да бъдат звуците при свечеряване и как нищо страшно няма в това да се довериш на природата, дори когато виждаш отражения и сенки.
- Довери се мила моя на себе си. Страхът не идва от вън и от шумовете, които чуваш. Той се намира в теб. Ако му дадеш храна, той ще порасне, ако го държиш гладен ще изчезне. Ако не го изтръгнеш от себе си докато е още малък, когато пораснеш ще установиш, че се е превърнал в дърво с дълбоки корени. Почти всеки ще носи храна за твоето дърво на страха, затова стой далеч от такива дарове! Ти и диханието на света сте едно цяло. Ще те науча да не изпитваш страх, когато си сама.
- Но, всички тези сенки наоколо ме плашат. Защо не е винаги светло? Не искам да става тъмно и да трябва да спя.
- Погледни към луната, тя не е друго освен нощното слънце на отминалият ден. Тъмното е просто другата половина на светлото. Земята е мъдра и подвижна и нейният вътрешен разум разпределя по равно светлина за всички. Нощта идва да смени деня, понеже всички живи същества се нуждаят от почивка. После отново денят ще дойде, за да смени нощта. Така става също и със заспиването и събуждането, със раждането и умирането, със забравянето и припомнянето.
- И с тъгата и радостта, нали така? - детето обърна главичка към луната и наивно и се усмихна, сякаш очакваше и тя да направи същото.
Старецът погали гладката коса на момичето и силно я прегърна. Постояха за известно време прави пред красивата гледка и после се настаниха на едно закрито от видимостта на къщата място. Докато седяха се вслушваха в музиката на въздуха, водата, щурците, докосването на тревите и листата, в последните припърхвания на птиците. Слушаха музиката на тишината и се наслаждаваха на светлината на току що изгрялата луна.
Дон Анхел де Вега бе свикнал да гледа към нея. Тя бе слънцето на нощта за неговата култура. Този път обаче изпита странно влечение да се разрови из спомените си и да потърси нещо специално там. Беше потомък на Толтеките, една древна култура на мъдреци и учители, която бе оставила богато духовно познание на земята. Луната, земята и останалите планети пулсираха с една невидима енергия, която дон Анхел разбираше и усещаше поради факта, че беше част от нея и по-важното имаше познание относно невидимата природа на нещата. Този стар мексиканец, обичаше да разказва мъдрости и истории от древни времена, разбира се правеше го с цялото си сърце, тъй като сам бе част от голяма история.
- Кой е създал луната и защо се появява само вечер?
- Искам да ти разкажа едно древно предание.
- Ти си мъдрец, значи ще ми разкажеш легенда, която да показва, как не е случайно, че луната е там където си е, това го знам? - отвърна самодоволно момичето.
- Вярата в случайността остави на лековерните, мило дете. Случайно ли е, че огънят е смърт за земята, водата смърт за огъня, а земята за водата?
- Сигурно не е случайно.
Едно деликатно нежно създание, с големи очи и нескрито любопитство към всичко видимо и невидимо, стоеше кротко и слушаше внимателно последователността на думите. Тя бе момиче, все още държащо в безпорядък мислите си, а дон Анхел бе неин дядо. Той повече от всеки друг искаше да я насърчи и научи да преоценя всичко в себе си, докато все още не е пораснала. Ако за останалите тя бе малко сладко момиченце, за дон Анхел тя бе стар дух, чието развитие трябваше да продължи, а възрастта и за него нямаше никакво значение. Всъщност говореше и още от малка, казваше и всеки ден по една мъдрост и вярваше, че нейният дух разпознава смисълът на казаното и цветовете на гласът му. Запознаваше я със звуците, ароматите и формите.
Бяха седнали на едно малко възвишение близо до къщата им, разположена на езерото. От там можеше да се види най-добре отражението на лунната светлина върху водата.
- Слушай сега! Разказват, че Боговете се събрали в Теотихуакан да разговарят, още когато на Земята не бил настъпил денят и светлината не била позната за никого. Било още по-мрачно от нощта, която ти познаваш. Тъмнината била плътна и покривала всичко.
Така разговаряйки по между си, боговете се запитали, кой от тях ще се заеме със задачата да дари света със светлина? На този въпрос отговорил един бог на име Текукицтекатл, който идвал от земята на морските охлюви. Той поел тази задача, но боговете пак попитали, кой ще може да помогне в изпълнението на тази мисия.
Всички се спогледали едни други, наблюдавали се взаимно и очаквали някой да пожелае, понеже били обхванати от опасения, а досега се занимавали все със заклинания. Само един от тях все не казвал нищо, само слушал какво говорели другите и когато другите богове го посочили "Бъди ти, лутащият се сред боговете", той преизпълнен с воля отвърнал на предизвикателството – „Ако това бъде знак за вашата Милост, ще приема всичко, което изисквате от мен. Така да бъде" - дон Анхел преправяше гласът си, защото искаше да задържи вниманието и будно.
- Та нали са богове дядо, защо трябва да се избират, нали могат всичко, и защо не са направили светлината изведнъж?
- Това била сложна задача и за нея се изисквали силите на повече богове. Не било толкова просто и именно по този начин трябвало да се случи. Сега слушай нататък! Двамата избраници започнали подготовка в продължение на четири дни. Като начало запалили огън в пещ, направена от скалите, която сега наричат "Божествената пещ" и може да се види в градът на боговете.
Бог Текукицтекатл първи започнал да принася скъпоценни дарове.
Другият бог, който се казвал Нанауатцин, занесъл на мястото, обозначено със смърчови клони - зелена захарна тръстика. Следващите три места свързал в едно, като дарил тревистите топки и листата от агаве, тях намазал със собствената си кръв. На местата със копаловите топки дарил струпей от собствените си рани. Звучи странно, нали?
- Не, не звучи странно, продължавай дядо! - отвърна момичето.
- Е, добре. За всеки един от двамата била построена по една пирамида като планина, където те постели ритуално и се самоизмъчвали четири нощи по ред. И до днес на това място лежат двете пирамиди в Теотихуакан. Един ден ще те заведа там, момичето ми. След като приключили с делата си, времето за покаяние и молитви приключило. Преди да започнат със свещенодействия, боговете трябвало да се съберат в пещерата, където от четири нощи горял огънят. Текукицтекатл изработил амулет от пера и една плащеница. Нанауатцин положил в средата една корона от хартия.
Боговете направили огън и се подредили в два срещуположни реда около него, така че да виждат взаимно лицата си през светлината му. Всички станали и заговорили на Текукицтакатл: "Хайде Текукицтакатл, влез в пламъците!"
- Какво направил той? - момичето разтвори в учудване големите си очи и нямаше търпение да чуе продължението на легендата.
- Приближил се той до огъня, който се разпалвал все повече и повече, докато станал могъщ и силен и неочаквано изпитал страх. - индианецът променяше умишлено гласът си, за да направи историята по-интригуваща за малкото дете. - Приближил се втори път и почувствал увеличаващата се горещина и така въпреки вътрешните си усилия, пак не успял да се престраши. Било определено обаче така, никой да не опитва повече от четири пъти.
Наложило се да се обърнат към Нанауатцин и него призовали да опита. Дори боговете не били довършили словото си, когато Нануатцин събрал всички сили в себе си, затворил очи и смело се хвърлил в огъня. В същият момент се чуло пукане, като изгаряне в пламъци. След като Текукицтекатл видял изгарянето, без повече да мисли се засилил и също се хвърлил в огъня. Казват, че след него се стрелнал един голям орел, който мигновено изгорял. Последвал го един Ягуар, но той само се опърлил и затова се счита, че ягуарът има петниста кожа, а орелът има опушени кафяво черни пера.
Детето присви предпазливо очи, сякаш цялото действие се развиваше пред него.
- От тази история възниква обичаят, превъзходните войни в Мексико да се наричат "Орел ягуар" и при това орелът се назовава първо, понеже е скочил преди ягуара в огъня.
След като двамата богове изгорели, застанали останалите в очакване да се появят духовете на призваните от огъня. Чакали дълго те, докато забелязали че небето почервеняло и се разтворило наполовина, така че светлината проникнала и настъпило зазоряване. Развиделило се.
Боговете коленичили в признателност и зачакали появата на Нанауатцин, който трябвало да изгрее като слънце. Напрегнато гледали боговете на всички страни, понеже не можели да предскажат от коя от земните посоки ще изгрее светилото. Предположенията им обходили всички съчетания на небесни посоки, понеже блясъкът на сутрешният изгрев изпълвал всичко наоколо. Гледката била неповторима.
Почакай да чуеш краят, момичето ми! Изведнъж някои от тях обърнали погледите си на изток и казали: " От тук ще изгрява слънцето! " Това трябвало да се предаде и да се остави в завещание на идните поколения. Ето защо детето ми, всички ние знаем от коя земна посока изгрява слънцето. Тези, които първи срещнали вярната посока на изгрева били следните богове: Куетцалкоатл, който също наричали богът на ветровете, Ксипе тотек - Червеният Тецкатлипока, Облачни върволици - чиито брой бил безкраен, и четирите жени - старата, по-младата, средната и най-малката сестра на Тлацолтеотл.
Когато слънцето напълно изгряло, трептящо в огнено червено, никой повече не можел да го съзерцава. Силата на неговото лъчение била така голяма, че нажежавало всичко от всички посоки едновременно.
Слушай сега нататък! След него дошла Луната и сменила мястото му и така се редували последователно ден след ден, първо слънцето, после луната и пак и пак и пак.... Първоначално разказвачите на истории и легенди, разказвали, че те изгрявали с еднаква светлина. Когато боговете забелязали това, отново се събрали и започнали да се съветват какво трябва да се направи. Не знаели дали е добре Слънцето и Луната да имат еднаква светлина и дали са съвсем равностойни. Тогава изрекли като заклинание:
" Нека бъдат с нужната последователност! "
Господарят на зазоряването станал бог на светлината, а властелинът на полумрака станал бог на студовете. Когато останалите богове се жертвали в Теотихуакан, най-сетне настъпил определен закономерен ред на планетата.
Трябва да запомниш, сътворението на земята е оформено от сърцето на небето. То има три големи проявления: светкавица, гръм и изгрев на светлина. Първото ние индианците наричаме Какулха, второто Чипи Какулха, и третото Ракса Какулха.
Старецът въздъхна и погледна изпълнен с любов към лицето на заспиващото дете и продължи с няколко думи, сякаш тя все още го чуваше.
- Само думите са различни дете, както и цветовете, истината е една навсякъде. Сътворението е едно.
Откъс от трета глава :
Легендата за Слънцето и Луната
Луната се пълнеше вече от няколко дни. Едната и половина бе потопена в тъмнина, другата бе осветена. Изглеждаше като притихнала загадъчна жена, пълна с мистерии. Подобно явление би привлякло всеки и колкото повече тайната и оставаше неразгадана, толкова повече се усилваше влиянието и. Неопровержимо действащо като закон.
Старият шаман и малкото момиче вървяха покрай лагуна де Чапала и се наслаждаваха на гледката, разливаща се пред очите им. Детето носеше костенурка в едната си ръка, с другата се бе стиснало за голямата ръка на Индианеца. Тя се чувстваше сигурна, а той се усмихваше спокойно. Тази вечер беше решил да и покаже колко красиви могат да бъдат звуците при свечеряване и как нищо страшно няма в това да се довериш на природата, дори когато виждаш отражения и сенки.
- Довери се мила моя на себе си. Страхът не идва от вън и от шумовете, които чуваш. Той се намира в теб. Ако му дадеш храна, той ще порасне, ако го държиш гладен ще изчезне. Ако не го изтръгнеш от себе си докато е още малък, когато пораснеш ще установиш, че се е превърнал в дърво с дълбоки корени. Почти всеки ще носи храна за твоето дърво на страха, затова стой далеч от такива дарове! Ти и диханието на света сте едно цяло. Ще те науча да не изпитваш страх, когато си сама.
- Но, всички тези сенки наоколо ме плашат. Защо не е винаги светло? Не искам да става тъмно и да трябва да спя.
- Погледни към луната, тя не е друго освен нощното слънце на отминалият ден. Тъмното е просто другата половина на светлото. Земята е мъдра и подвижна и нейният вътрешен разум разпределя по равно светлина за всички. Нощта идва да смени деня, понеже всички живи същества се нуждаят от почивка. После отново денят ще дойде, за да смени нощта. Така става също и със заспиването и събуждането, със раждането и умирането, със забравянето и припомнянето.
- И с тъгата и радостта, нали така? - детето обърна главичка към луната и наивно и се усмихна, сякаш очакваше и тя да направи същото.
Старецът погали гладката коса на момичето и силно я прегърна. Постояха за известно време прави пред красивата гледка и после се настаниха на едно закрито от видимостта на къщата място. Докато седяха се вслушваха в музиката на въздуха, водата, щурците, докосването на тревите и листата, в последните припърхвания на птиците. Слушаха музиката на тишината и се наслаждаваха на светлината на току що изгрялата луна.
Дон Анхел де Вега бе свикнал да гледа към нея. Тя бе слънцето на нощта за неговата култура. Този път обаче изпита странно влечение да се разрови из спомените си и да потърси нещо специално там. Беше потомък на Толтеките, една древна култура на мъдреци и учители, която бе оставила богато духовно познание на земята. Луната, земята и останалите планети пулсираха с една невидима енергия, която дон Анхел разбираше и усещаше поради факта, че беше част от нея и по-важното имаше познание относно невидимата природа на нещата. Този стар мексиканец, обичаше да разказва мъдрости и истории от древни времена, разбира се правеше го с цялото си сърце, тъй като сам бе част от голяма история.
- Кой е създал луната и защо се появява само вечер?
- Искам да ти разкажа едно древно предание.
- Ти си мъдрец, значи ще ми разкажеш легенда, която да показва, как не е случайно, че луната е там където си е, това го знам? - отвърна самодоволно момичето.
- Вярата в случайността остави на лековерните, мило дете. Случайно ли е, че огънят е смърт за земята, водата смърт за огъня, а земята за водата?
- Сигурно не е случайно.
Едно деликатно нежно създание, с големи очи и нескрито любопитство към всичко видимо и невидимо, стоеше кротко и слушаше внимателно последователността на думите. Тя бе момиче, все още държащо в безпорядък мислите си, а дон Анхел бе неин дядо. Той повече от всеки друг искаше да я насърчи и научи да преоценя всичко в себе си, докато все още не е пораснала. Ако за останалите тя бе малко сладко момиченце, за дон Анхел тя бе стар дух, чието развитие трябваше да продължи, а възрастта и за него нямаше никакво значение. Всъщност говореше и още от малка, казваше и всеки ден по една мъдрост и вярваше, че нейният дух разпознава смисълът на казаното и цветовете на гласът му. Запознаваше я със звуците, ароматите и формите.
Бяха седнали на едно малко възвишение близо до къщата им, разположена на езерото. От там можеше да се види най-добре отражението на лунната светлина върху водата.
- Слушай сега! Разказват, че Боговете се събрали в Теотихуакан да разговарят, още когато на Земята не бил настъпил денят и светлината не била позната за никого. Било още по-мрачно от нощта, която ти познаваш. Тъмнината била плътна и покривала всичко.
Така разговаряйки по между си, боговете се запитали, кой от тях ще се заеме със задачата да дари света със светлина? На този въпрос отговорил един бог на име Текукицтекатл, който идвал от земята на морските охлюви. Той поел тази задача, но боговете пак попитали, кой ще може да помогне в изпълнението на тази мисия.
Всички се спогледали едни други, наблюдавали се взаимно и очаквали някой да пожелае, понеже били обхванати от опасения, а досега се занимавали все със заклинания. Само един от тях все не казвал нищо, само слушал какво говорели другите и когато другите богове го посочили "Бъди ти, лутащият се сред боговете", той преизпълнен с воля отвърнал на предизвикателството – „Ако това бъде знак за вашата Милост, ще приема всичко, което изисквате от мен. Така да бъде" - дон Анхел преправяше гласът си, защото искаше да задържи вниманието и будно.
- Та нали са богове дядо, защо трябва да се избират, нали могат всичко, и защо не са направили светлината изведнъж?
- Това била сложна задача и за нея се изисквали силите на повече богове. Не било толкова просто и именно по този начин трябвало да се случи. Сега слушай нататък! Двамата избраници започнали подготовка в продължение на четири дни. Като начало запалили огън в пещ, направена от скалите, която сега наричат "Божествената пещ" и може да се види в градът на боговете.
Бог Текукицтекатл първи започнал да принася скъпоценни дарове.
Другият бог, който се казвал Нанауатцин, занесъл на мястото, обозначено със смърчови клони - зелена захарна тръстика. Следващите три места свързал в едно, като дарил тревистите топки и листата от агаве, тях намазал със собствената си кръв. На местата със копаловите топки дарил струпей от собствените си рани. Звучи странно, нали?
- Не, не звучи странно, продължавай дядо! - отвърна момичето.
- Е, добре. За всеки един от двамата била построена по една пирамида като планина, където те постели ритуално и се самоизмъчвали четири нощи по ред. И до днес на това място лежат двете пирамиди в Теотихуакан. Един ден ще те заведа там, момичето ми. След като приключили с делата си, времето за покаяние и молитви приключило. Преди да започнат със свещенодействия, боговете трябвало да се съберат в пещерата, където от четири нощи горял огънят. Текукицтекатл изработил амулет от пера и една плащеница. Нанауатцин положил в средата една корона от хартия.
Боговете направили огън и се подредили в два срещуположни реда около него, така че да виждат взаимно лицата си през светлината му. Всички станали и заговорили на Текукицтакатл: "Хайде Текукицтакатл, влез в пламъците!"
- Какво направил той? - момичето разтвори в учудване големите си очи и нямаше търпение да чуе продължението на легендата.
- Приближил се той до огъня, който се разпалвал все повече и повече, докато станал могъщ и силен и неочаквано изпитал страх. - индианецът променяше умишлено гласът си, за да направи историята по-интригуваща за малкото дете. - Приближил се втори път и почувствал увеличаващата се горещина и така въпреки вътрешните си усилия, пак не успял да се престраши. Било определено обаче така, никой да не опитва повече от четири пъти.
Наложило се да се обърнат към Нанауатцин и него призовали да опита. Дори боговете не били довършили словото си, когато Нануатцин събрал всички сили в себе си, затворил очи и смело се хвърлил в огъня. В същият момент се чуло пукане, като изгаряне в пламъци. След като Текукицтекатл видял изгарянето, без повече да мисли се засилил и също се хвърлил в огъня. Казват, че след него се стрелнал един голям орел, който мигновено изгорял. Последвал го един Ягуар, но той само се опърлил и затова се счита, че ягуарът има петниста кожа, а орелът има опушени кафяво черни пера.
Детето присви предпазливо очи, сякаш цялото действие се развиваше пред него.
- От тази история възниква обичаят, превъзходните войни в Мексико да се наричат "Орел ягуар" и при това орелът се назовава първо, понеже е скочил преди ягуара в огъня.
След като двамата богове изгорели, застанали останалите в очакване да се появят духовете на призваните от огъня. Чакали дълго те, докато забелязали че небето почервеняло и се разтворило наполовина, така че светлината проникнала и настъпило зазоряване. Развиделило се.
Боговете коленичили в признателност и зачакали появата на Нанауатцин, който трябвало да изгрее като слънце. Напрегнато гледали боговете на всички страни, понеже не можели да предскажат от коя от земните посоки ще изгрее светилото. Предположенията им обходили всички съчетания на небесни посоки, понеже блясъкът на сутрешният изгрев изпълвал всичко наоколо. Гледката била неповторима.
Почакай да чуеш краят, момичето ми! Изведнъж някои от тях обърнали погледите си на изток и казали: " От тук ще изгрява слънцето! " Това трябвало да се предаде и да се остави в завещание на идните поколения. Ето защо детето ми, всички ние знаем от коя земна посока изгрява слънцето. Тези, които първи срещнали вярната посока на изгрева били следните богове: Куетцалкоатл, който също наричали богът на ветровете, Ксипе тотек - Червеният Тецкатлипока, Облачни върволици - чиито брой бил безкраен, и четирите жени - старата, по-младата, средната и най-малката сестра на Тлацолтеотл.
Когато слънцето напълно изгряло, трептящо в огнено червено, никой повече не можел да го съзерцава. Силата на неговото лъчение била така голяма, че нажежавало всичко от всички посоки едновременно.
Слушай сега нататък! След него дошла Луната и сменила мястото му и така се редували последователно ден след ден, първо слънцето, после луната и пак и пак и пак.... Първоначално разказвачите на истории и легенди, разказвали, че те изгрявали с еднаква светлина. Когато боговете забелязали това, отново се събрали и започнали да се съветват какво трябва да се направи. Не знаели дали е добре Слънцето и Луната да имат еднаква светлина и дали са съвсем равностойни. Тогава изрекли като заклинание:
" Нека бъдат с нужната последователност! "
Господарят на зазоряването станал бог на светлината, а властелинът на полумрака станал бог на студовете. Когато останалите богове се жертвали в Теотихуакан, най-сетне настъпил определен закономерен ред на планетата.
Трябва да запомниш, сътворението на земята е оформено от сърцето на небето. То има три големи проявления: светкавица, гръм и изгрев на светлина. Първото ние индианците наричаме Какулха, второто Чипи Какулха, и третото Ракса Какулха.
Старецът въздъхна и погледна изпълнен с любов към лицето на заспиващото дете и продължи с няколко думи, сякаш тя все още го чуваше.
- Само думите са различни дете, както и цветовете, истината е една навсякъде. Сътворението е едно.
Ясен Василев
НЕПОРОЧНО ЗАЧЕНАТ ЕДИП
Пуста улица, ниско над която пълзи гъста мъгла. Млада жена в болнично бяла нощница, с обляно в сълзи лице и с разрошени коси, е притиснала малък вързоп до гърдите си и тича. Стъпките й отекват по паветата и тя се плаши от собствената си сянка, извръща поглед назад и се взира в мрака, сгъстен от слабите светлини на селските улични фенери. През равен период от време в далечината пред нея проблясва светлината от морския фар. И тя продължава да тича задъхана.
Между спуснатите завеси се промъкват първите слънчеви лъчи. Едип, потен и напрегнат, се върти из измачканите завивки на леглото си и бузите му са мокри от сълзи, текнали насън от затворените му очи.
Младата жена изкрещява обезумяла и затръшва вратата след себе си. Фарът присветва. По витите стълби на кулата след нея тича мъж. Жената с ужас притиска вратата с тялото си. Мъжът залепя нос о стъклото, което се изпотява от дъха му, и започва да удря с юмруци по него. После се отдръпва за миг в мрака, засилва се и блъска вратата с тялото си. Стъклото се чупи. Младата жена изпуска това, което притиска до гърдите си, олюлява се и се премята през парапета. Непознатият поглежда долу – кръвта бързо пълзи по водната повърхност и я оцветява в тъмночервено. Бебето в краката му проплаква.
Едип отваря очи, облян в пот и трескаво скача от леглото. Дръпва завесите и в дълбочината на хоризонта стърчи морският фар. После слиза долу. В кухнята са майка му и баща му, осиновителите му, които го намерили една студена сутрин на върха на морския фар. Господин Ф., пазачът на фара, чете вестник. Госпожа Ф., възрастна трътлеста жена с елегантно стегната на кок коса, приготвя яйца на очи. Двамата го поздравяват, когато влиза. Едип не отговаря. Сяда на своето място на масата пред празната чиния и хваща главата си в ръце. Госпожа Ф. отбелязва, че рано е станал и му хвърля загрижен поглед, докато леко раздрусва тигана, за да не залепнат яйцата. Господин Ф. го поглежда над вестника, после отново забива нос между страниците. Едип мълчи. Какво има, пита го госпожа Ф., да не би пак да е сънувал... Да, Едип я прекъсва и потвърждава, господин Ф. сваля вестника, оставя го върху празната чиния на масата и впива поглед в него. Но той не иска да говорят за това. Госпожа Ф. и Господин Ф. разменят погледи. Едип търка слепоочията си. Госпожа Ф., с тигана в ръка, разпределя яйцата по чиниите и тримата сядат да закусват.
Следователите смятат, че най-вероятно става въпрос за самоубийство. Когато дошли от града, се опитали да извадят тялото, но се оказало невъзможно – скалите под фара са непристъпни, а и паднала от така височина, сигурно е станала на парчета. Господин и госпожа Ф. бързо уредили документите по осиновяването, за да задържат детето, а случаят бил закрит. Чак след това разбрали, че от близката лудница, отвъд влаковите релси, е избягала една жена, наскоро родила. Това окончателно затвърдило полицейската теза – в момент на умопомрачение лудата се е хвърлила от фара.
В двора на лудницата отвъд влаковата релса, която минава покрай селото, дълга асфалтирана алея води към централната сграда – масивен каменен замък с прозорци с железни решетки и огромна двойна врата. Едип и директорът на лудницата крачат по алеята под сенките на буковете и разговарят. Директорът е висок, съсухрен мъж на неопределена възраст, с дълъг орлов нос, на който едва се крепят очила с тънки рамки и голям диоптър. Облечен е в бяла престилка, темето му е плешиво, а малкото израснала рехава бяла коса е загладена назад. Едип настоява да види документите по случая на майка си. Класическа шизофрения, обяснява докторът. Била е много зле, още когато са я докарали тук – но това е преди той въобще да постъпи на работа, така че не знае кой я е довел. В последните месеци преди смъртта й обаче нещата се влошили. Всички били изненадани да открият, че е бременна. И досега не се знае кой е бащата. Лекарят се оглежда неспокойно из празния двор. Плъзнали слухове за това какво правят санитарите с беззащитните пациенти. Но той не може да предположи, че някой от неговите служители би извършил подобно нещо. Както и да е, майка му съвсем превъртяла след като разбрала, че е бременна. Настоявала да задържи детето и крещяла наляво и надясно, че е заченала непорочно. Започнала да се изживява като избрана и да говори, че детето й е предопределено. Предопределено за какво, пита Едип. Лекарят клати глава. Двамата се изкачват по каменните стъпала и влизат през двойната желязна порта в старата постройка на лудницата.
В единствената кръчма в селото Едип винаги стои на неосветената ъглова маса, обикновено над чаша тъмна бира. Погледът му е мрачен, гледа надолу към изподрасканата повърхност на масата. Наоколо е шумно. Мъжете се напиват, звънтят чаши. Барманът сипва питиета. Изведнъж вратата се отваря рязко и разговорите сепват. Едип вдига поглед и му се завива свят, хваща се за главата, картината пред очите му се размива, всичко започва да тече като в сън. В кръчмата влиза непознат възрастен мъж. Мъжете от селото замръзват с чашите в ръце, някои се споглеждат тревожно, други стават раздразнителни и враждебни. Старецът е облечен в шлифер, косата му е бяла и загладена назад, очите му са широко отворени и сякаш не мига. Ходи бавно, стъпките му отекват в тишината на помещението. Иззад бара барманът е застинал с насапунисана чаша в едната ръка и гъба за миене в другата. „Кой е тоя?”, обажда се някой на по-висок глас и изведнъж из кръчмата започват шушукания. Непознатият спира пред бара и се обляга на него. „Кой си ти?”, провиква се някой друг. Мъжът се извръща, очите му продължават да бъдат широко отворени и казва с пресипнал глас: „Пазачът на фара”. Избухва пиянски смях, на една от масите някой чупи бутилка от бира, която се пръска на парчета по пода. Барманът оставя чашата и гъбата и се втурва да събира стъклата, а в кръчмата отново избухват гласовете и настава суматоха. Едип седи на мястото си, лицето му е пребледняло, държи главата си в ръце и притиска слепоочията си. Непознатият го фиксира от бара с ококорените си очи и започва бавно да се приближава към него. Едип се оглежда. Никой вече не се интересува от стареца, всички отново пият, крещят и се опитват да се веселят. Непознатият спира пред масата му и започва да му шепне. Това, което му се е случило току що е deja-vu, той знае отговорите на въпросите, които го измъчват. Едип се опитва да се отърве, казва му, че може би го бърка с някого. Непознатият обаче е настоятелен, Едип се опитва да стане, но той препречва пътя му, бърка в джоба си и вади измачкано листче хартия. Набутва го в ръката му и му прошепва, че това е билет за влак. Трябва да отиде до влаковата релса и да тръгне пеша по нея на изток. Ще стигне до една гара, до която не може да се стигне с влак, а само пеш. След това трябва да чака. На тази гара ще дойде влак и ще го отведе там, където го чакат отговорите на въпросите му. Едип благодари, набутва листчето в джоба си и бърза да си тръгне. Непознатият старец му се усмихва и гали лицето му. Нека не го мисли за луд, казва, самият той е дошъл с този влак. В очите на Едип се чете страх, той се извинява, нескопосано събира нещата си, намята якето си, събаря халбата с бира, която се разлива по пода и излиза тичешком от кръчмата.
Едип се прибира задъхан, затръшва вратата зад себе си и се обляга на нея. Диша тежко. Ръцете му треперят. Съблича якето си и го хвърля на леглото. После сяда, изважда листчето от джоба си и го разтваря с треперещи ръце – наистина е билет за влак. Няма дата. Нито дестинация. На задната страна с черно мастило и нечетлив почерк е изписано „tu fui ego eris”*. Едип оставя листчето на леглото, става и трескаво започва да се върти в кръг из стаята си. Tu fui ego eris. На няколко пъти поглежда през прозореца – морският фар свети в далечината. Изведнъж Едип грабва якето си, облича го отново, взима билета от леглото, сгъва го, прибира го в джоба и отново излиза тичешком.
След като се уверява, че старецът е изчезнал без следа от кръчмата, Едип тръгва по влаковата релса, която минава през голо, пусто поле. Видимо изморен, с разкопчано яке и с разрошена коса, той тича на изток и ругае старецът и себе си наум. Постепенно тичането преминава в ход. Вади билета от джоба си, поглежда го отново, смачква го и го хвърля на земята. Но продължава. И след време наистина забелязва слаба светлина в далечината. По средата на нищото от нощта изскача малка гара, на единствения перон на която чака влак. Наоколо няма никого. Едип се колебае, поглежда извървения път, който се губи заедно с релсите някъде назад в миналото и се вмъква във влака през отворената врата. Купетата са празни, той прекосява целия вагон и решава да слезе, но през прозореца гарата бавно е започнала да се отмества встрани. Едип се сепва и тича обратно към вратата, от която се е качил, но влакът бързо набира скорост и когато стига отворената врата, нощта вече лети покрай него.
Едип се събужда и отваря очи. Седи на мръсна, прашна седалка в едно от празните купета. Влакът е спрял. Поглежда навън, но не вижда нищо. Става, изтупва дрехите си от прахта и слиза. Струва му се, че се намира на същото място – същата малка гара с един-единствен перон по средата на нищото. И без да знае какво друго може да направи, той поема обратно по влаковата релса към селото.
Неусетно е навлязъл в гъста мъгла. Той е нащрек, за да не изпусне светлините на селото и наистина по едно време вижда нещо да присветва в далечината. Но това нещо се движи. Едип се затичва. Приближавайки, пред очите му се оформя силуетът на развяна от вятъра бяла нощница. Жена е. Едип извиква след нея. Тя сякаш се сепва и за един кратък миг се обръща назад, но в мрака не може да види лицето й. После тя прекосява влаковата релса и се втурва да бяга надолу към селото. Едип затичва след нея. В далечината очертанията на морския фар стават все по-ясни, все по-близки.
* аз бях теб, ти ще бъдеш мен (лат.)
Пуста улица, ниско над която пълзи гъста мъгла. Млада жена в болнично бяла нощница, с обляно в сълзи лице и с разрошени коси, е притиснала малък вързоп до гърдите си и тича. Стъпките й отекват по паветата и тя се плаши от собствената си сянка, извръща поглед назад и се взира в мрака, сгъстен от слабите светлини на селските улични фенери. През равен период от време в далечината пред нея проблясва светлината от морския фар. И тя продължава да тича задъхана.
Между спуснатите завеси се промъкват първите слънчеви лъчи. Едип, потен и напрегнат, се върти из измачканите завивки на леглото си и бузите му са мокри от сълзи, текнали насън от затворените му очи.
Младата жена изкрещява обезумяла и затръшва вратата след себе си. Фарът присветва. По витите стълби на кулата след нея тича мъж. Жената с ужас притиска вратата с тялото си. Мъжът залепя нос о стъклото, което се изпотява от дъха му, и започва да удря с юмруци по него. После се отдръпва за миг в мрака, засилва се и блъска вратата с тялото си. Стъклото се чупи. Младата жена изпуска това, което притиска до гърдите си, олюлява се и се премята през парапета. Непознатият поглежда долу – кръвта бързо пълзи по водната повърхност и я оцветява в тъмночервено. Бебето в краката му проплаква.
Едип отваря очи, облян в пот и трескаво скача от леглото. Дръпва завесите и в дълбочината на хоризонта стърчи морският фар. После слиза долу. В кухнята са майка му и баща му, осиновителите му, които го намерили една студена сутрин на върха на морския фар. Господин Ф., пазачът на фара, чете вестник. Госпожа Ф., възрастна трътлеста жена с елегантно стегната на кок коса, приготвя яйца на очи. Двамата го поздравяват, когато влиза. Едип не отговаря. Сяда на своето място на масата пред празната чиния и хваща главата си в ръце. Госпожа Ф. отбелязва, че рано е станал и му хвърля загрижен поглед, докато леко раздрусва тигана, за да не залепнат яйцата. Господин Ф. го поглежда над вестника, после отново забива нос между страниците. Едип мълчи. Какво има, пита го госпожа Ф., да не би пак да е сънувал... Да, Едип я прекъсва и потвърждава, господин Ф. сваля вестника, оставя го върху празната чиния на масата и впива поглед в него. Но той не иска да говорят за това. Госпожа Ф. и Господин Ф. разменят погледи. Едип търка слепоочията си. Госпожа Ф., с тигана в ръка, разпределя яйцата по чиниите и тримата сядат да закусват.
Следователите смятат, че най-вероятно става въпрос за самоубийство. Когато дошли от града, се опитали да извадят тялото, но се оказало невъзможно – скалите под фара са непристъпни, а и паднала от така височина, сигурно е станала на парчета. Господин и госпожа Ф. бързо уредили документите по осиновяването, за да задържат детето, а случаят бил закрит. Чак след това разбрали, че от близката лудница, отвъд влаковите релси, е избягала една жена, наскоро родила. Това окончателно затвърдило полицейската теза – в момент на умопомрачение лудата се е хвърлила от фара.
В двора на лудницата отвъд влаковата релса, която минава покрай селото, дълга асфалтирана алея води към централната сграда – масивен каменен замък с прозорци с железни решетки и огромна двойна врата. Едип и директорът на лудницата крачат по алеята под сенките на буковете и разговарят. Директорът е висок, съсухрен мъж на неопределена възраст, с дълъг орлов нос, на който едва се крепят очила с тънки рамки и голям диоптър. Облечен е в бяла престилка, темето му е плешиво, а малкото израснала рехава бяла коса е загладена назад. Едип настоява да види документите по случая на майка си. Класическа шизофрения, обяснява докторът. Била е много зле, още когато са я докарали тук – но това е преди той въобще да постъпи на работа, така че не знае кой я е довел. В последните месеци преди смъртта й обаче нещата се влошили. Всички били изненадани да открият, че е бременна. И досега не се знае кой е бащата. Лекарят се оглежда неспокойно из празния двор. Плъзнали слухове за това какво правят санитарите с беззащитните пациенти. Но той не може да предположи, че някой от неговите служители би извършил подобно нещо. Както и да е, майка му съвсем превъртяла след като разбрала, че е бременна. Настоявала да задържи детето и крещяла наляво и надясно, че е заченала непорочно. Започнала да се изживява като избрана и да говори, че детето й е предопределено. Предопределено за какво, пита Едип. Лекарят клати глава. Двамата се изкачват по каменните стъпала и влизат през двойната желязна порта в старата постройка на лудницата.
В единствената кръчма в селото Едип винаги стои на неосветената ъглова маса, обикновено над чаша тъмна бира. Погледът му е мрачен, гледа надолу към изподрасканата повърхност на масата. Наоколо е шумно. Мъжете се напиват, звънтят чаши. Барманът сипва питиета. Изведнъж вратата се отваря рязко и разговорите сепват. Едип вдига поглед и му се завива свят, хваща се за главата, картината пред очите му се размива, всичко започва да тече като в сън. В кръчмата влиза непознат възрастен мъж. Мъжете от селото замръзват с чашите в ръце, някои се споглеждат тревожно, други стават раздразнителни и враждебни. Старецът е облечен в шлифер, косата му е бяла и загладена назад, очите му са широко отворени и сякаш не мига. Ходи бавно, стъпките му отекват в тишината на помещението. Иззад бара барманът е застинал с насапунисана чаша в едната ръка и гъба за миене в другата. „Кой е тоя?”, обажда се някой на по-висок глас и изведнъж из кръчмата започват шушукания. Непознатият спира пред бара и се обляга на него. „Кой си ти?”, провиква се някой друг. Мъжът се извръща, очите му продължават да бъдат широко отворени и казва с пресипнал глас: „Пазачът на фара”. Избухва пиянски смях, на една от масите някой чупи бутилка от бира, която се пръска на парчета по пода. Барманът оставя чашата и гъбата и се втурва да събира стъклата, а в кръчмата отново избухват гласовете и настава суматоха. Едип седи на мястото си, лицето му е пребледняло, държи главата си в ръце и притиска слепоочията си. Непознатият го фиксира от бара с ококорените си очи и започва бавно да се приближава към него. Едип се оглежда. Никой вече не се интересува от стареца, всички отново пият, крещят и се опитват да се веселят. Непознатият спира пред масата му и започва да му шепне. Това, което му се е случило току що е deja-vu, той знае отговорите на въпросите, които го измъчват. Едип се опитва да се отърве, казва му, че може би го бърка с някого. Непознатият обаче е настоятелен, Едип се опитва да стане, но той препречва пътя му, бърка в джоба си и вади измачкано листче хартия. Набутва го в ръката му и му прошепва, че това е билет за влак. Трябва да отиде до влаковата релса и да тръгне пеша по нея на изток. Ще стигне до една гара, до която не може да се стигне с влак, а само пеш. След това трябва да чака. На тази гара ще дойде влак и ще го отведе там, където го чакат отговорите на въпросите му. Едип благодари, набутва листчето в джоба си и бърза да си тръгне. Непознатият старец му се усмихва и гали лицето му. Нека не го мисли за луд, казва, самият той е дошъл с този влак. В очите на Едип се чете страх, той се извинява, нескопосано събира нещата си, намята якето си, събаря халбата с бира, която се разлива по пода и излиза тичешком от кръчмата.
Едип се прибира задъхан, затръшва вратата зад себе си и се обляга на нея. Диша тежко. Ръцете му треперят. Съблича якето си и го хвърля на леглото. После сяда, изважда листчето от джоба си и го разтваря с треперещи ръце – наистина е билет за влак. Няма дата. Нито дестинация. На задната страна с черно мастило и нечетлив почерк е изписано „tu fui ego eris”*. Едип оставя листчето на леглото, става и трескаво започва да се върти в кръг из стаята си. Tu fui ego eris. На няколко пъти поглежда през прозореца – морският фар свети в далечината. Изведнъж Едип грабва якето си, облича го отново, взима билета от леглото, сгъва го, прибира го в джоба и отново излиза тичешком.
След като се уверява, че старецът е изчезнал без следа от кръчмата, Едип тръгва по влаковата релса, която минава през голо, пусто поле. Видимо изморен, с разкопчано яке и с разрошена коса, той тича на изток и ругае старецът и себе си наум. Постепенно тичането преминава в ход. Вади билета от джоба си, поглежда го отново, смачква го и го хвърля на земята. Но продължава. И след време наистина забелязва слаба светлина в далечината. По средата на нищото от нощта изскача малка гара, на единствения перон на която чака влак. Наоколо няма никого. Едип се колебае, поглежда извървения път, който се губи заедно с релсите някъде назад в миналото и се вмъква във влака през отворената врата. Купетата са празни, той прекосява целия вагон и решава да слезе, но през прозореца гарата бавно е започнала да се отмества встрани. Едип се сепва и тича обратно към вратата, от която се е качил, но влакът бързо набира скорост и когато стига отворената врата, нощта вече лети покрай него.
Едип се събужда и отваря очи. Седи на мръсна, прашна седалка в едно от празните купета. Влакът е спрял. Поглежда навън, но не вижда нищо. Става, изтупва дрехите си от прахта и слиза. Струва му се, че се намира на същото място – същата малка гара с един-единствен перон по средата на нищото. И без да знае какво друго може да направи, той поема обратно по влаковата релса към селото.
Неусетно е навлязъл в гъста мъгла. Той е нащрек, за да не изпусне светлините на селото и наистина по едно време вижда нещо да присветва в далечината. Но това нещо се движи. Едип се затичва. Приближавайки, пред очите му се оформя силуетът на развяна от вятъра бяла нощница. Жена е. Едип извиква след нея. Тя сякаш се сепва и за един кратък миг се обръща назад, но в мрака не може да види лицето й. После тя прекосява влаковата релса и се втурва да бяга надолу към селото. Едип затичва след нея. В далечината очертанията на морския фар стават все по-ясни, все по-близки.
* аз бях теб, ти ще бъдеш мен (лат.)
Ясен Атанасов
ОСТАТЪЦИ*
когато бог почива поетите бачкат
господи
какво отегчение
къде изчезнаха хората:
забавните, различните
с виолетова коса
и заешко кожухче
сред рапъри
не се излюпвай
от съня
с ругане на гълъби
време
пъпка-две
досега пътувах. време е да почна да правя деца и книги
така пушенето
не е поругано
има едни кучета. лаят
и не знам
какво искат да кажат
парадоксът „изкуство” на изкуството: та изкуството е естествено
древно море – игличките на мурите са възбудени
патерицата интернет
и една одървена Витоша, невдигнала своите поли
нямам какво да чета, просто писах по птиците
и така съвсем естествено един ден дойде въпросът:
ще владееш ли
или ще си живееш?
исках да я пия,
а тя се ужасяваше
да не я изпия
ако можех отново
да бъда толкова
писател
малките улични крадци
на звезди
миришат
на бездомни котки
пътувах вкусно
аз съм свещения Порнограф, който дреме
в очакване на идеята за любов
разтвора на крилата на пеперудите
напомня твоите гърди,
тези на птиците – също.
искам
да те целуна
в центъра на света
няма нещастни или щастливи
животи
проблемът е самият живот
светът му:
лайна с праз…
и от време на време –
магнолии
искам да го извадя това
сърце
да го изкарам на светло
и да го светна
малко разпятие над масата –
гледам го – хлебарка
на стената
да разпнеш греховете
преди истините
си
смърт няма
има отсъствие от другите
мъртъв сокол на пътя, преял от миша паплач
ще изхвърля старите дрехи
родината си
дори няма да ги дам за благотворителност
не защото вонят
защото носят нещастие
биех Бога в образа на една котка
светът мирише
на мен
той е моята стая
откъдето наблюдавам звездите
и другите обли форми
кометите – задници
и желаните черни дупки
като писател
благородно ще се утаиш
защото си отвикнал да пишеш. вникваш в града
да имам силите
да бъда силен
Силèн
никой
не говори на живите
истинно
бог
пее на улицата
а те му заекват
любовта е мъртва, да живее любовта!
върни се
във високата словесност
една линейка ме отвежда – а душата ми, палавата,
се е гепила за сирените
обожавам безсрамно опиянените
пеперуди
градът те пронизва отвсякъде
и ти прокървяваш от меланхолии
* от „Свят за изпиване”. Тези не-коани не влязоха в окончателния вариант на романа ми. Публикуват се за първи път.
когато бог почива поетите бачкат
господи
какво отегчение
къде изчезнаха хората:
забавните, различните
с виолетова коса
и заешко кожухче
сред рапъри
не се излюпвай
от съня
с ругане на гълъби
време
пъпка-две
досега пътувах. време е да почна да правя деца и книги
така пушенето
не е поругано
има едни кучета. лаят
и не знам
какво искат да кажат
парадоксът „изкуство” на изкуството: та изкуството е естествено
древно море – игличките на мурите са възбудени
патерицата интернет
и една одървена Витоша, невдигнала своите поли
нямам какво да чета, просто писах по птиците
и така съвсем естествено един ден дойде въпросът:
ще владееш ли
или ще си живееш?
исках да я пия,
а тя се ужасяваше
да не я изпия
ако можех отново
да бъда толкова
писател
малките улични крадци
на звезди
миришат
на бездомни котки
пътувах вкусно
аз съм свещения Порнограф, който дреме
в очакване на идеята за любов
разтвора на крилата на пеперудите
напомня твоите гърди,
тези на птиците – също.
искам
да те целуна
в центъра на света
няма нещастни или щастливи
животи
проблемът е самият живот
светът му:
лайна с праз…
и от време на време –
магнолии
искам да го извадя това
сърце
да го изкарам на светло
и да го светна
малко разпятие над масата –
гледам го – хлебарка
на стената
да разпнеш греховете
преди истините
си
смърт няма
има отсъствие от другите
мъртъв сокол на пътя, преял от миша паплач
ще изхвърля старите дрехи
родината си
дори няма да ги дам за благотворителност
не защото вонят
защото носят нещастие
биех Бога в образа на една котка
светът мирише
на мен
той е моята стая
откъдето наблюдавам звездите
и другите обли форми
кометите – задници
и желаните черни дупки
като писател
благородно ще се утаиш
защото си отвикнал да пишеш. вникваш в града
да имам силите
да бъда силен
Силèн
никой
не говори на живите
истинно
бог
пее на улицата
а те му заекват
любовта е мъртва, да живее любовта!
върни се
във високата словесност
една линейка ме отвежда – а душата ми, палавата,
се е гепила за сирените
обожавам безсрамно опиянените
пеперуди
градът те пронизва отвсякъде
и ти прокървяваш от меланхолии
* от „Свят за изпиване”. Тези не-коани не влязоха в окончателния вариант на романа ми. Публикуват се за първи път.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
