06 август, 2009

Ирена Георгиева

поради Александър

Веднага трябваше да слезем от това 1263.
Да тръгнем напосоки - по улици, през локви.
Да се държим като тъпаци.
Да повърнем върху пейка, да обърнем кофа.
По плакатите да драскаме мустаци.
Да крещят след нас: “Боклуци,
на това ли ви научиха в училище.”

Да ми събуеш гащите пред общината.
Да ме докосваш тайно във тълпата.
Да ни се вие свят за секс.
Басмените завивки да шумят в ушите ни -
с петна от кръв, с петна от мед.

Да се изгубим в тоя град, на майната си,
в Лозенец, във Люлин, във Горубляне.
Да разпънем картата на София,
да се направим на туристи.
Да препикаем чужди територии,
градинки, междублокови пространства.
Из тях да се натискаме като хлапаци,
а също под китайските фенери,
зад Съдебната палата,
Ректората
и така нататък



Пак

Заради теб ще почна пак да готвя.
Ръждясаха лъжиците, черпака.
Семейните сервизи потъмняха в шкафа.
Бакърените тенджери забравиха за аромата
на пържен лук с червен пипер,
на кардамон, дафинов лист и бешамел.

Ще напълня пак бурканите с подправки.
Къщата - с ухания на сладки.
Ще ти направя крем брюле. Шоколадово суфле.
Ябълки със карамел. Меденки със портокал.
В потъмнелите чинии – филии със сладко от кайсии.
В порцелановите кани – сироп от рози и малини.

И зяпачи на тълпи ще заприиждат пак във махалата.
Ще се бутат, ще шушукат: “Онази – смахнатата, да се маха”





Представи си лятната ни баня
с паравани от фистаните на баба,
сапунът с аромат на лавандула,
хавлиите със патета и с цвят на дюла.
Представи си също тишината,
слънчевите зайци по стената,
дървените закачалки и железните кревати,
детските ми снимки (все ме снимаха по гащи).
Представи си коша ми с играчки,
куклите без мигли, червената количка,
чиниите, чайникът с капака,
жълтото магаре с колелцата.
Представи си и картонения куфар,
с вехтите ми дрешки, с плетените шапки.
Най-красива бях в една лилава рокля -
със волани и на точки.
Представи си още и герана
(котаракът в него се удави,
дядо каза: “За да се спаси от баба”,
а тя въобще не се ядоса;
самоубийство от любов е, дядо,
оранжевата Васка все я няма,
прибере ли се - ухае
на цигари и на мента,
а той дори не ме погледна);
та представи си и герана,
динята в желязна кофа,
чашата със рози на пирона -
забит е там от памтивека.
Представи си спалнята с пружина,
бродериите по края на чаршафа,
дантелените ми пижами,
ушити с крачната на мама.
Представи си слабото си тяло,
как ще го целувам само -
с отворени очи и с устни,
целите във сини сливи.
(От ръждясалия веф на дядо –
пари комбо и фадо.)
Представи си джинсите си на простора
под дъжда в средата на септември,
ризите си в гардероба
сред педесетарските костюми.
Представи си
и да тръгваме веднага





Пием чай в неделя следобед,
от завесата вкъщи - светлолилав.
Нямаме захар, нито лимони,
няма и чаши в празния шкаф.
Но вкусен е чаят този следобед.
Нищо че няма и чай






Кажи ми, моля те, кажи ми:
дере ли “р”-то ти до кръв,
когато се целуваш;
оставя ли брадата ти
следи като от нож;
сто години ли сърби сърцето
веднъж ухапано от твойто “р”?





Всички счупени часовници -
на “Попа”, на “Аптека”, “Журналист”,
избързващи и изоставащи
отмерват времето без теб.
Броят уплахите, аритмиите,
припадъците през нощта.
А има и такива сутрини –
пребити с камъни до смърт.

Екатерина Карабашева

von wegen liebe

Красивото на първата любов е, че те оставя без дъх.
Кривото е, че когато свърши, още дълго не можеш да дишаш.
Красивото на първата любов е, че се отваряш към нея със смелостта на новородена мида.
Кривото е, че след нея дълго си затворил устни като камък.
Красивото на първата любов е, че вярваш с вяра на дете, пускащо балони от балкона.
Кривото е, че после никак не вярваш, че някога пак ще намериш балон.
Красивото на първата любов е, че идва рязко, изведнъж и те прегръща като ангел.
Кривото е, че после ти се иска да не беше идвала.
Красивото на първата любов е, че те изпълва, запълва, допълва, обгръща и превръща в нещо ново.
Кривото е, че после те оставя сам. Където си започнал.

Кривото на първата любов е, че те бута от ръба, оставя те да паднеш, не ражда мечти, убива надежди, оставя да боли и гаси звезди.
Красивото е, че дори не подозираш.



Втората любов

започва с тихи стъпки.
Втората любов започваш с тихичко озъртане. И надежда да не бъде забелязано.
Втората любов започва като люлка в парка – пазиш се от други люлки, сядаш предпазливо и започваш бавно да се движиш. Не че те е страх от падане. Не.
Теб те е толкова страх, че дори се страхуваш да се залюлееш.
Втората любов започва с бавно залюляване напред-назад, напред-назад, озъртане, забавяне, напред-назад. Краката винаги на пода.
Втората любов проскърцва леко. С мирис на ръжда.
Стряскане, озъртане, страх ме е. Да се залюлея.
И после пак – напред, назад, напред, назад.
Набереш ли малко смелост, започва люшкането.
(озъртане. за всеки случай.)
Прекалено много мислене.
Да, втората любов започва с мисли.
Втората любов носи печата на първата на своето чело, въпреки че никога не я е срещала.
Втората любов.
Те кани с разтворената длан на възрастен, която ти предлага сигурност.
И твойто тихичко озъртане дали не си отново в капан.
Тя идва в съня ти с образа на болка само за да хвърля камъни в жигосаното ти сърце.
И виждаш огъня като опасност от пожар, но не и като пламъците, които топлят.
Втората е обречена да чака.
Докато отново се изправиш, докато отново вдишаш светлина, докато отново разрешиш на себе си да усетиш топлина.
Докато освободиш детето, докато се залюлееш силно и си позволиш да се обвиеш в красота.
И тя те чака.
Докато събуеш обувките, потъпквали мечтите, докато се престрашиш да хванеш искрата и да запалиш звездите, докато се осмелиш да си простиш.
Докато се преосмислиш и откачиш душата от онази кука.
Докато спреш да мислиш и си позволиш на дупката да се разпука.
И тя ще бъде там.
Втората.
И тя ще бъде друга.
Ако само й дадеш да бъде.

Втората любов започва с тихи стъпки.
Чух я.



***

Моята невъзможност да се изразявам в друго освен в думи.
Защото всичко, което съм, остава само в думите.
И всичко, което искам да кажа,
и всичко, което искам да почувствам,
всичко, което ме разтърсва,
и всичко, което искам да разчупя;
всичко става само в думите.
И всичко, което съм,
и всичко, което ме има,
е само в един свят от думи;
всичко, което чувствам,
и всичко, което искам да бъда
и което искам да дам,
остава в този свят от думи.
Всичко за разтуптяване
и всичко за сливане с другите,
всичко за разтапяне в емоцията
и всичко за изгарянето в нея.
Остава в думите.

А в другия свят,
онзи, не изградения от думи…
там съм само сгъната птичка от хартия,
която никак, ама никак не лети.

Поли Муканова

Из „Зеленият тефтер“


. . .
Да разбия синтезите и направя „анализационни наблюдения“.

. . .
Над нещата, в думите, където името е знак.

. . .
Когато нагазиш в „дълбоките води“, полага ли ти се спасителен пояс?

. . .
Какво спокойствие без виртуалния поток на интернет.

. . .
Диалектика, висша еквилибристика е нужна в житейския хаос.

. . .
Сметки без кръчмаря. Сама се наливам на бара.

. . .
Скитам в пространството. Всеобхватна съм в разпиляването.
Как успявам на толкова страни да се разположа и никой ъгъл да не е мой, и никога да не повтарям...

. . .
Отговорите затрупаха въпросите. Лавина от основания.

. . .
Адът – това са другите. Адът е тълпа от доброжелатели.

. . .
Да правиш на мравката път означава, че искаш да запазиш в цялост мравуняка. В цялост естеството.

. . .
Концентрация, абстракция, проглас към естетическото.

. . .
Сутрин да се чете Хегел. Утрото е мъдро и затова понася философията.

. . .
Бюрокрации, декларации, администрации... фрустрации.
подпис: Аз
. . .
Моловете... търговски вериги. Комерсиални окови.

. . .
В театъра на абсурда всеки играе себе си.

. . .
Белият лист е нищо. Нищеене на смисъла.

. . .
Помощ ... мощ, мощ.

. . .
Най-добрият приятел трябва да бъде всеки сам на себе си. Така „волята за власт“ работи за печеливша кауза.

. . .
Планове без покритие. Златно кюлче с нисък карат.

. . .
Похвали се, че е отказал цигарите. Пагубно. Харесваше ми да пуши. Сега е обикновен въздържател, въздуходържец.

. . .
След години всичко ще бъде „вчера”. Вчера.

. . .
Какво се прави с тази екзистенциална захвърленост. Товарност. Прекомерност в липсите. Изкуството да живееш...

. . .
Като в роман на Кафка. Друг чертае периметъра, обхвата. Ти си само обитател на окръжности.

. . .
„Свободата, брат, е пъпът на живота!“ Джендема



Терорът на писането

Терорът на писането. Величието на Писанието. Умората от задвижването на механизмите, осите, колелата. Зъбчатият почерк, йероглифното разчитане, попадане в бездната и усвояване на полето до дънната платка на разума. Светът е уловен в една резка, в един тон, в един сюжет. Тласък и принуда. Нещо става. Важно е да се овладее мълчанието. Смислените отговори без адресат.
Кодифицирането на мрежата,
ходене на Богородица по жицата.
Говорене с лъжицата за всяка уста.
Писането е най-страшното оковаване, възелът на битието, смълчаният му подпис, удостоверението, че го/ни има.
Писането е единственото възможно авторство на Бог.



. . .

силуетът на буквата
следван от копнежа на жената
всеки ден изписва името
къса страниците
докато произнасянето
бъде изговорено
юли, Лион


. . .

четат между редовете
парцелите
тези които няма какво да напишат
дребни истории процеждат
кратки като фасове
каменоделците
навели глави
над вечния камък



. . .
повеят на вятъра
отвява ли скръбта
мъката според сезона ли расте
паднало листо
съм
остават някакви контури
очертания от най-далечната земя
и цялото прекатурване е всъщност само ход без думи
излишество и суета
вятърът мълчи
сменя сезоните с тапети
като в онзи филм
а ние сме в килията
целуваме съдбата си
отхапваме езика £
и после плюем
храчим думите
безцелни безполезни
закотвени в мълчание


. . .

безследно изчезнал
с тефтерите
хайку-то
минал по краткия
път
избрал двустишие
до смъртта


. . .

Хегел
объркал философиите
лутащ се между ин и ян
оплел се в собствената независимост
извисил се
повдигнат на петите си
за да се види