Андрей Кулев

Огледала и Кашони
/ парчета /


Тя: Ние вървим по пътя на периферното зрение
Ние сме раждани в заложните къщи
Ние сме извънбрачни деца на лукса

Ние живеем като лимузини – блестящ живот... но ламаринен
Ние сме кредитни карти с изтъркани ръбове
Ние не можем да живеем без дългове

Ние сме сглобени предимно от спомени...
Стари флипери сме...
Но работим с нови жетони

Ние сме пурпурни кадилаци взети назаем от Елвис
Наште безжични телефони са модел “аут оф спейсис”
В кръвта ни тече едно и също съмнение...
Ще трябва да върнем пурпурния ламаринен кредит някой ден...
Той: Къде изчезва юмрука когато разтворя ръката ти
Къде е пергела със който чертаеш квадратите
Защо винаги гръб в гръб се обичаме
Тя: Защото сме само тела – тела за събличане
Той: Тя е от тези които изяждат менюто вместо вечерята
Тя вади цигари със зъби от табакерата
Тя: Тук тези които не знаят говорят
Той: Тези които знаят мълчат
Тя: Тук като изстрел лети времето – точен и бърз... но безцелен
Там където живеем всяка жена е мишена
Той: Тук всеки мъж е Титаник
Тя: Не забравяй ние сме нощни птици с едното крило в светлите граници
Той: Свещеника откачи – оувьрдоуз информация
Твърде много истини – дори небето си има граници
Тя: В двата края на града две жени плачат

Той: Аз съм палача
Тя: Три изневери в една нощ идват малко множко
Късно е вече за изповеди – идва време за прошка
Двамата: Ние сме безжични телефони сплетени в кабели
Ние сме похитители на всички банкомати
Ние сме фалшиви подписи върху чуждите чекове
Ние сме неразчистени сметки от векове
Той: Ние сме откъслечни фази в чужди легла
Задъхани изстрели в нелегални тела
Тя: Преди бяхме риби
Той: Сега вече сме въдици
Двамата: Ние сме черно-бели ксерокси
Слава Богу наште деца са цветни копия без предразсъдъци
За приятелите наште външни врати се отварят навътре
Ако преговаряме – правим го само от възпитание
Преди бяхме добри – сега вече сме смаяни
В нашите банки само враговете ни нямат открити сметки
Сутрин плащат за Фейсконтрол, вечер – за Руска рулетка
Ние вече залагаме само на сигурно
Ние умираме само от скука
Ние сме пурпурни кадилаци леко очукани

Ние сме пурпурни кадилаци леко очукани
Ние сме пурпурни кадилаци леко очукани
Ние сме пурпурни кадилаци леко очукани


Надпис:
Аз съм посока

Детски / момчешки / глас :
/Повтаря в унес преди да заспи , бълнува. Сякаш брои... /

Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…… Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…Нямам име….. Нямам име. …Нямам име….. Аз нямам име….. Нямам име….. Име….. Аз нямам име.
Аз нямам ….. Нямам име….. Име… Аз съм посока……Посока… Аз съм посока……Посока… Посока… Посока…

Аз нямам име.
Една сутрин Мама и Татко са решели да забравим имената си.
Решили са вече да не ги помним.
И сме си ги забравили.
Изведнъж и наведнъж.
Всичките.

Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…… Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…Нямам име….. Нямам име. …Нямам име….. Аз нямам име….. Нямам име….. Име….. Аз нямам име.
Аз нямам ….. Нямам име….. Име… Аз съм посока……Посока… Аз съм посока……Посока… Посока… Посока…

Мама и Татко са решили, че ни е омръзнало вече да помним каквито и да било имена. Решили са, че оттук нататък ще наричаме хората вместо с истинските им имена, с посоките от където идват в живота ни. Докато съм спял, Татко е подредил внимателно часовниците в огромни кашони и ги е подарил на хората с много свободно време.
Всички часовници.
Изведнъж и наведнъж.
Всичките.

Майката :
/ Шепне /
Часовниците искат много грижи. Часовниците се хранят с навиване. Трябва ти много, много, много свободно време за да се грижиш за тях. Ние вече няма, няма, няма да имаме никакво, никакво, никакво време. Ние сме търсени,търсени, търсени....

Същият детски глас :
Когато се притесняваше, Мама повтаряше по три пъти някоя дума.
Събудих се.
Къщата беше почти празна.
На стената бяха облегнати няколко огледала.

Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…… Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…Нямам име….. Нямам име. …Нямам име….. Аз нямам име….. Нямам име….. Име….. Аз нямам име.
Аз нямам ….. Нямам име….. Име… Аз съм посока……Посока… Аз съм посока……Посока… Посока… Посока…

Майката :
След като баща ти опакова часовниците и ги затвори в кашони, изведнъж в къщи стана съвсем тихо.
Помислих, че ще се стреснеш и ще се събудиш от тишината. Така беше свикнал с тик – такането.
Тогава времето спря.


Същият детски глас :
Наистина бях свикнал с тик – такането....
В стаята беше толкова тихо, че се стреснах и се събудих. В първия момент помислих, че сме забравили да нахраним часовниците. Мама и Татко бяха седнали на пода до леглото ми. Разговаряха с жестове за да не ме събудят. Чувах само как пукат костите им, докато ръкомахат. Някакви лоши хора все ни подслушваха и ни преследваха. Трябваше да се крием. Криехме даже думите...
Така научихме езика на глухонемите. Тогава още не знаех колко ще ми помогне това след време... Когато се притесняваше Мама повтаряше по три пъти някоя от думите. Мама повтаряше и жестовете по три пъти, когато бяхме притеснени и се налагаше да говорим без думи.
Мама каза,че часовниците вдигали много шум и ни издавали.
Особено сутрин докато ги навиваме.
За това Татко ги подарил.

Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…… Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…Нямам име….. Нямам име. …Нямам име….. Аз нямам име….. Нямам име….. Име….. Аз нямам име.
Аз нямам ….. Нямам име….. Име… Аз съм посока……Посока… Аз съм посока……Посока… Посока… Посока…

Беше ми тъжно за часовниците.
Тайно поплаках.
Но само веднъж.
Изведнъж и наведнъж за всичките.
Бях сигурен, че часовниците са пълни с бонбони „Тик – Так” и за това издават такъв звук. Много обичах бонбоните „Тик – Так”.
Прадо казваше, че когато имаш кутийка „Тик – Так” в джоба си, изобщо не ти трябва часовник.

Татко се върна на другия ден.
Носеше три картонени кутийки.
Три малки кашона.

Бащата:
Затворете очи.
Същият детски глас :
Затворих очи. Стисках силно. Зави ми се свят. Усетих, как Татко закопчава нещо на ръката ми. Нещо тежко и студено. Залитнах. Нещо като часовник, но не беше часовник.
Нещо което не тик-такаше.
Така Татко замени часовниците ни с компаси.
И в този миг се превърнахме в посоки.
Рязко и изведнъж.
Наведнъж и тримата.

Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…… Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име….. Аз нямам име…Нямам име….. Нямам име. …Нямам име….. Аз нямам име….. Нямам име….. Име….. Аз нямам име.
Аз нямам….. Нямам име….. Име… Аз съм посока……Посока… Аз съм посока……Посока… Посока… Посока…

Татко дълги години работеше в планетариума и ако не друго, поне научих как да се ориентирам по звездите.
Мама и Татко ме наричат Южно дете.
Аз бях посоката Юг.
Сигурно, защото съм роден през зимата, преди 11 хиляди светлинни години.