Ясен Василев

НЕПОРОЧНО ЗАЧЕНАТ ЕДИП

Пуста улица, ниско над която пълзи гъста мъгла. Млада жена в болнично бяла нощница, с обляно в сълзи лице и с разрошени коси, е притиснала малък вързоп до гърдите си и тича. Стъпките й отекват по паветата и тя се плаши от собствената си сянка, извръща поглед назад и се взира в мрака, сгъстен от слабите светлини на селските улични фенери. През равен период от време в далечината пред нея проблясва светлината от морския фар. И тя продължава да тича задъхана.
Между спуснатите завеси се промъкват първите слънчеви лъчи. Едип, потен и напрегнат, се върти из измачканите завивки на леглото си и бузите му са мокри от сълзи, текнали насън от затворените му очи.
Младата жена изкрещява обезумяла и затръшва вратата след себе си. Фарът присветва. По витите стълби на кулата след нея тича мъж. Жената с ужас притиска вратата с тялото си. Мъжът залепя нос о стъклото, което се изпотява от дъха му, и започва да удря с юмруци по него. После се отдръпва за миг в мрака, засилва се и блъска вратата с тялото си. Стъклото се чупи. Младата жена изпуска това, което притиска до гърдите си, олюлява се и се премята през парапета. Непознатият поглежда долу – кръвта бързо пълзи по водната повърхност и я оцветява в тъмночервено. Бебето в краката му проплаква.
Едип отваря очи, облян в пот и трескаво скача от леглото. Дръпва завесите и в дълбочината на хоризонта стърчи морският фар. После слиза долу. В кухнята са майка му и баща му, осиновителите му, които го намерили една студена сутрин на върха на морския фар. Господин Ф., пазачът на фара, чете вестник. Госпожа Ф., възрастна трътлеста жена с елегантно стегната на кок коса, приготвя яйца на очи. Двамата го поздравяват, когато влиза. Едип не отговаря. Сяда на своето място на масата пред празната чиния и хваща главата си в ръце. Госпожа Ф. отбелязва, че рано е станал и му хвърля загрижен поглед, докато леко раздрусва тигана, за да не залепнат яйцата. Господин Ф. го поглежда над вестника, после отново забива нос между страниците. Едип мълчи. Какво има, пита го госпожа Ф., да не би пак да е сънувал... Да, Едип я прекъсва и потвърждава, господин Ф. сваля вестника, оставя го върху празната чиния на масата и впива поглед в него. Но той не иска да говорят за това. Госпожа Ф. и Господин Ф. разменят погледи. Едип търка слепоочията си. Госпожа Ф., с тигана в ръка, разпределя яйцата по чиниите и тримата сядат да закусват.
Следователите смятат, че най-вероятно става въпрос за самоубийство. Когато дошли от града, се опитали да извадят тялото, но се оказало невъзможно – скалите под фара са непристъпни, а и паднала от така височина, сигурно е станала на парчета. Господин и госпожа Ф. бързо уредили документите по осиновяването, за да задържат детето, а случаят бил закрит. Чак след това разбрали, че от близката лудница, отвъд влаковите релси, е избягала една жена, наскоро родила. Това окончателно затвърдило полицейската теза – в момент на умопомрачение лудата се е хвърлила от фара.
В двора на лудницата отвъд влаковата релса, която минава покрай селото, дълга асфалтирана алея води към централната сграда – масивен каменен замък с прозорци с железни решетки и огромна двойна врата. Едип и директорът на лудницата крачат по алеята под сенките на буковете и разговарят. Директорът е висок, съсухрен мъж на неопределена възраст, с дълъг орлов нос, на който едва се крепят очила с тънки рамки и голям диоптър. Облечен е в бяла престилка, темето му е плешиво, а малкото израснала рехава бяла коса е загладена назад. Едип настоява да види документите по случая на майка си. Класическа шизофрения, обяснява докторът. Била е много зле, още когато са я докарали тук – но това е преди той въобще да постъпи на работа, така че не знае кой я е довел. В последните месеци преди смъртта й обаче нещата се влошили. Всички били изненадани да открият, че е бременна. И досега не се знае кой е бащата. Лекарят се оглежда неспокойно из празния двор. Плъзнали слухове за това какво правят санитарите с беззащитните пациенти. Но той не може да предположи, че някой от неговите служители би извършил подобно нещо. Както и да е, майка му съвсем превъртяла след като разбрала, че е бременна. Настоявала да задържи детето и крещяла наляво и надясно, че е заченала непорочно. Започнала да се изживява като избрана и да говори, че детето й е предопределено. Предопределено за какво, пита Едип. Лекарят клати глава. Двамата се изкачват по каменните стъпала и влизат през двойната желязна порта в старата постройка на лудницата.
В единствената кръчма в селото Едип винаги стои на неосветената ъглова маса, обикновено над чаша тъмна бира. Погледът му е мрачен, гледа надолу към изподрасканата повърхност на масата. Наоколо е шумно. Мъжете се напиват, звънтят чаши. Барманът сипва питиета. Изведнъж вратата се отваря рязко и разговорите сепват. Едип вдига поглед и му се завива свят, хваща се за главата, картината пред очите му се размива, всичко започва да тече като в сън. В кръчмата влиза непознат възрастен мъж. Мъжете от селото замръзват с чашите в ръце, някои се споглеждат тревожно, други стават раздразнителни и враждебни. Старецът е облечен в шлифер, косата му е бяла и загладена назад, очите му са широко отворени и сякаш не мига. Ходи бавно, стъпките му отекват в тишината на помещението. Иззад бара барманът е застинал с насапунисана чаша в едната ръка и гъба за миене в другата. „Кой е тоя?”, обажда се някой на по-висок глас и изведнъж из кръчмата започват шушукания. Непознатият спира пред бара и се обляга на него. „Кой си ти?”, провиква се някой друг. Мъжът се извръща, очите му продължават да бъдат широко отворени и казва с пресипнал глас: „Пазачът на фара”. Избухва пиянски смях, на една от масите някой чупи бутилка от бира, която се пръска на парчета по пода. Барманът оставя чашата и гъбата и се втурва да събира стъклата, а в кръчмата отново избухват гласовете и настава суматоха. Едип седи на мястото си, лицето му е пребледняло, държи главата си в ръце и притиска слепоочията си. Непознатият го фиксира от бара с ококорените си очи и започва бавно да се приближава към него. Едип се оглежда. Никой вече не се интересува от стареца, всички отново пият, крещят и се опитват да се веселят. Непознатият спира пред масата му и започва да му шепне. Това, което му се е случило току що е deja-vu, той знае отговорите на въпросите, които го измъчват. Едип се опитва да се отърве, казва му, че може би го бърка с някого. Непознатият обаче е настоятелен, Едип се опитва да стане, но той препречва пътя му, бърка в джоба си и вади измачкано листче хартия. Набутва го в ръката му и му прошепва, че това е билет за влак. Трябва да отиде до влаковата релса и да тръгне пеша по нея на изток. Ще стигне до една гара, до която не може да се стигне с влак, а само пеш. След това трябва да чака. На тази гара ще дойде влак и ще го отведе там, където го чакат отговорите на въпросите му. Едип благодари, набутва листчето в джоба си и бърза да си тръгне. Непознатият старец му се усмихва и гали лицето му. Нека не го мисли за луд, казва, самият той е дошъл с този влак. В очите на Едип се чете страх, той се извинява, нескопосано събира нещата си, намята якето си, събаря халбата с бира, която се разлива по пода и излиза тичешком от кръчмата.
Едип се прибира задъхан, затръшва вратата зад себе си и се обляга на нея. Диша тежко. Ръцете му треперят. Съблича якето си и го хвърля на леглото. После сяда, изважда листчето от джоба си и го разтваря с треперещи ръце – наистина е билет за влак. Няма дата. Нито дестинация. На задната страна с черно мастило и нечетлив почерк е изписано „tu fui ego eris”*. Едип оставя листчето на леглото, става и трескаво започва да се върти в кръг из стаята си. Tu fui ego eris. На няколко пъти поглежда през прозореца – морският фар свети в далечината. Изведнъж Едип грабва якето си, облича го отново, взима билета от леглото, сгъва го, прибира го в джоба и отново излиза тичешком.
След като се уверява, че старецът е изчезнал без следа от кръчмата, Едип тръгва по влаковата релса, която минава през голо, пусто поле. Видимо изморен, с разкопчано яке и с разрошена коса, той тича на изток и ругае старецът и себе си наум. Постепенно тичането преминава в ход. Вади билета от джоба си, поглежда го отново, смачква го и го хвърля на земята. Но продължава. И след време наистина забелязва слаба светлина в далечината. По средата на нищото от нощта изскача малка гара, на единствения перон на която чака влак. Наоколо няма никого. Едип се колебае, поглежда извървения път, който се губи заедно с релсите някъде назад в миналото и се вмъква във влака през отворената врата. Купетата са празни, той прекосява целия вагон и решава да слезе, но през прозореца гарата бавно е започнала да се отмества встрани. Едип се сепва и тича обратно към вратата, от която се е качил, но влакът бързо набира скорост и когато стига отворената врата, нощта вече лети покрай него.
Едип се събужда и отваря очи. Седи на мръсна, прашна седалка в едно от празните купета. Влакът е спрял. Поглежда навън, но не вижда нищо. Става, изтупва дрехите си от прахта и слиза. Струва му се, че се намира на същото място – същата малка гара с един-единствен перон по средата на нищото. И без да знае какво друго може да направи, той поема обратно по влаковата релса към селото.
Неусетно е навлязъл в гъста мъгла. Той е нащрек, за да не изпусне светлините на селото и наистина по едно време вижда нещо да присветва в далечината. Но това нещо се движи. Едип се затичва. Приближавайки, пред очите му се оформя силуетът на развяна от вятъра бяла нощница. Жена е. Едип извиква след нея. Тя сякаш се сепва и за един кратък миг се обръща назад, но в мрака не може да види лицето й. После тя прекосява влаковата релса и се втурва да бяга надолу към селото. Едип затичва след нея. В далечината очертанията на морския фар стават все по-ясни, все по-близки.



* аз бях теб, ти ще бъдеш мен (лат.)