Богдан Русев

Безкрайният път

(Откъс от научно-фантастичен роман за деца, който ще излезе през декември 2009.)



Нина Армада


1.0
Нина се събуди в 8:00 на 8 април 2219.
Преди да заспи на предишната вечер, беше казала на будилника в главата си да я събуди точно в осем, защото не искаше да изпусне нито минута от най-важния ден в живота си. Освен това си беше поискала да се събуди с оранжева коса и зелени очи, както и с един златен зъб – затова нетърпеливо скочи от леглото, за да провери какво е станало.
Стаите на всички деца от детския дом в кантона, в който Нина Армада беше живяла през целия си живот, бяха еднакви – или поне бяха построени и обзаведени еднакво, преди всяко от децата да се развихри в собствената си стая и да я промени по свой вкус. Директорката на детския дом обаче твърдо вярваше в принципа, че по-малкото е повече, и го прилагаше във всичко. Вместо легла, които се оправят сами и се прибират в стената, децата имаха най-обикновени легла, които трябваше да оправят всяка сутрин. Вместо баня с енергийни полета, каквато можеше да се инсталира навсякъде, на всеки няколко стаи се падаше по една обща баня с течаща вода. И най-важното за Нина тази сутрин – в стаите на детския дом нямаше огледала. Имаше огледало в цял ръст в края на коридора, до вратата на столовата, но Нина не искаше да се показва пред приятелите си, преди лично да е инспектирала резултатите от промяната.
Разбира се, Нина Армада никога не се предаваше. Тя замислено почука с пръст по прозореца, после изведнъж се усмихна и каза:
- Душа?
Мина цяла секунда, докато душите на всички сгради, превозни средства, роботи и всякакви други интелигентни машини на няколко километра наоколо, които я бяха чули, се разберат помежду си коя точно от тях е имала предвид Нина.
- Добро утро, Нина – отвърна душата на детския дом.
- Можеш ли да направиш този прозорец да изглежда така, все едно навън е тъмно? – попита Нина.
- Мога да променя поляризацията на полимерната му повърхност – предложи душата.
Нина помисли малко. Винаги можеше да използва гривната си, за да провери какво означават непознатите думи, но обичаше първо да се опитва да ги отгатва сама.
- Така че светлината да се отразява от него, вместо да минава през него? – попита тя.
- Точно така, Нина Армада – отговори душата на детския дом.
Нина се изчерви от удоволствие. Когато директорката на дома или някоя интелигентна машина се обръщаше към нея с пълното й име, това почти винаги означаваше, че иска да я похвали. (Освен в случаите, когато искаше да й се скара.)
- Направи го, моля – каза Нина.
Прозорецът потъмня, после повърхността му стана сребриста и Нина Армада се вторачи в момичето, което я гледаше от отражението. Момичето не изглеждаше ама никак зле. Имаше лунички, очите й бяха зелени, а косата й беше пораснала с десет сантиметра и имаше най-прекрасния оранжев цвят на света. Нина си пое дъх за кураж и си показа зъбите. Честно казано, малко се съмняваше, че ще успее да си направи златен зъб за една нощ – но златният зъб си беше там! Тя се разсмя.
- Благодаря, душа – каза Нина и прозорецът отново стана прозрачен.
Нина разпечата една сутрешна дъвка и съвестно я задъвка, докато си оправяше леглото. Тя се облече – както всяка сутрин и както всяко друго дете в дома – и докосна вратата на стаята си, за да се отвори.
После спря на прага, за да се наслади на мига. Беше необикновен ден. Днес Нина Армада щеше да навърши пълнолетие и още на следващия ден можеше да напусне детския дом и да заживее така, както поиска. Светът я очакваше – и беше прекрасно място, което тя нямаше търпение да опознае по-добре. Днес Нина Армада щеше да стане самостоятелен представител на своя кантон и на Земята и да прекрачи от света на детските игри в много по-големия и шарен свят на игрите, които играеха възрастните.
Днес Нина навършваше десет.
- Честит рожден ден, Нина Армада – промърмори си тя и излезе в коридора.

1.1
В детския дом имаше около хиляда деца, като стотина от тях бяха на възрастта на Нина. Децата на различни възрасти живееха на различни етажи, като най-малките бяха на първия етаж, а Нина и нейните приятели – на последния. Разбира се, не беше забранено децата от различни възрасти да си ходят на гости нагоре-надолу по етажите, а с разрешение на директорката дори можеха да остават на гости за няколко дни в други стаи, но на практика това се случваше рядко – децата от всеки етаж се познаваха по-добре, отколкото с останалите, защото бяха на една и съща възраст. Освен със своя етаж, залата за игри и столовата, най-големите деца в дома се разпореждаха и с открития покрив на сградата, така че всички останали ужасно им завиждаха и по всякакъв начин се стараеха да им се харесат, за да ги поканят на него.
В коридора пред стаята на Нина стоеше Сун, една от двете й най-добри приятелки, и разсеяно рисуваше някакъв абстрактен графит на стената с няколко аерозолни спрейове в различни цветове. Във въздуха висеше един малък робот и търпеливо я чакаше да приключи, за да почисти след нея. Всички деца имаха право да променят стаите си, както си искат, но общите помещения се поддържаха чисти и спретнати, точно по вкуса на директорката на детския дом.
- Честит рожден ден, Нина! – каза Сун и я прегърна. – Виж, нарисувах ти нещо за подарък!
Двете отстъпиха крачка назад, за да разгледат произведението на Сун.
- Трябва да си наведеш главата и да го погледнеш с присвити очи – обясни Сун.
Нина послушно наведе глава и присви очи, но продължи да вижда само някаква цапаница в черно и тъмносиньо, сред която проблясваха отделни сребристи точки.
- Хм, страхотно е – каза неуверено тя.
- Това си ти! – натърти Сун. – В космоса!
Докато гледаха графита, роботът предпазливо се приближи до него и започна да го почиства с невидимо силово поле. Сун драматично изсумтя, хвана Нина за ръката и я задърпа по коридора:
- Ела, не мога да гледам как някаква прахосмукачка унищожава безсмъртното ми изкуство!
- Запазих копие от изображението в паметтта си! – подвикна дружелюбно почистващият робот.
Сун завъртя очи, а Нина се засмя:
- Не мога да си представя как щеше да изглежда детският дом, ако ти беше директор.
- Охо! – възкликна Сун. – Това е нова игра! Да видим сега…
Докато вървяха по коридора, вратите на стаите се отваряха и от тях излизаха други деца, които също отиваха на закуска. Повечето от тях знаеха, че Нина Армада има рожден ден, и я поздравяваха. Почти всички, на които им оставаха по няколко месеца, докато навършат десет години, й завиждаха.
Сун беше потънала в характерното си творческо вцепенение, в което крачеше автоматично и сякаш не забелязваше света около себе си. Нина наистина не можеше да си представи как изглеждаше детският дом във въображението на талантливата й приятелка, но много добре знаеше какво щеше да направи тя, ако беше на мястото на директорката: вместо с тъмносиви самопочистващи мокети, коридорите щяха да са покрити с подвижни пътеки, които да отнасят децата до банята и столовата (а освен това по тях можеше да се тича и срещу движението, за по-интересно); на покрива щеше да има строителен робот, който щеше да го променя така, както искат децата – на басейн, ледена пързалка или, например, лабиринт от храсти с тайни полянки, където можеха да си отглеждат някакви малки чудовища; на всеки етаж щеше да има машина за лакомства, която може да произведе всяка храна от всяка точка на света…
Нина въздъхна, после се засмя – беше забравила, че от утре ще може да направи всичко това и каквото още си поиска.
- Хайде! – каза тя и дръпна Сун за ръката.
Сун примигна, сякаш се събуждаше от сън. Бяха стигнали до края на коридора, където беше столовата. Нина се усмихна и се втурна вътре.
Децата в столовата я посрещнаха с буря от аплодисменти.

1.2
В центъра на аплодисментите бяха най-добрите приятели на Нина: верният Али, буйният Жюл и красивата Крис. Когато Нина и Сун ги доближиха, Жюл скочи от мястото си и театрално се поклони.
- Изглеждаш зашеметяващо, Нина! – каза той. – Пожелавам ти на рождения ти ден планетата да бъде нападната от могъщи и войнствено настроени извънземни, които да те отвлекат на кораба-майка за някакви ужасни експерименти!
Всички го изгледаха вторачено.
- Така че да имам възможност да те спася! – поясни бързо той.
Нина завъртя очи към тавана.
- Или поне да отмъстя за теб – добави Жюл така, че никой да не го чуе.
Жюл беше с черни, блестящи очи и бледа кожа, а косата му винаги стърчеше във всички посоки, сякаш и тя искаше да се изправи сам-самичка срещу целия свят и да го победи. Беше шумен, невъздържан и склонен да прави бели. Но винаги държеше на думата си, макар че понякога твърдеше, че е бил разбран неправилно и всъщност не се е заклел да направи нещо, а точно обратното.
- Златният зъб е добър акцент – обади се Крис, после стана да прегърне Нина. – Макар че не съм сигурна дали нямаше да избера сини очи към оранжевата коса, ако бях на твое място…
- И аз се чудех – отвърна Нина, като прегърна приятелката си. – Но после си помислих, че така или иначе никога няма да стана по-красива от теб, така че няма смисъл да полагам толкова усилия.
Крис се отдръпна и я погледна подозрително:
- Това беше шега, нали?
- Аха – потвърди Нина и се засмя.
- Е – въздъхна Крис, - както във всяка шега, и в тази има доза истина…
Крис наистина беше изключително красиво момиче – дори в света на Нина Армада, където всички деца се раждаха съвършено здрави и с най-добрите възможни гени, защото работата по тях беше започнала много преди да се родят. Косата й беше сребърно руса и тя почти никога не променяше цвета й, а в лицето й имаше някаква особеност, която не можеше да бъде описана нито с думи, нито с някакви други средства. Сун се беше опитвала да я нарисува с всичко – от аерозолен спрей до миниатюрни цветни камъчета, които подреждаше едно по едно в продължение на няколко дни, докато накрая не изсумтя раздразнено и не ги помете с едно-единствено движение – но така и не успяваше.
- Здравей, Нина! – каза накрая Али и се отдръпна встрани, за да покаже какво криеше зад гърба си. – Честит рожден ден!
На масата имаше голяма шоколадова торта, на която в идеален кръг бяха подредени десет малки свещички.
- Ти ли я направи?! – възкликна Нина с удивление.
- Ами, да – отговори Али и се изчерви. – Разбира се, и той ми помогна малко.
До тортата във въздуха висеше един малък кухненски робот. Нина си помисли, че той също щеше да се изчерви, ако имаше техническа възможност да го направи.
- Хайде! – подкани го шепнешком Али.
Роботът се поколеба за секунда, после от предната част на корпуса му се показа миниатюрно дуло. Чу се тихо жужене, проблесна ярка светлина и свещите се запалиха едновременно, а роботът веднага прибра дулото на лазера и стеснително се поклони. Десетте свещи горяха с разноцветни пламъчета, за огромно удоволствие на Нина и приятелите й. Децата на останалите маси в столовата отново започнаха да ръкопляскат.
- Пожелай си нещо – напомни Али и се усмихна толкова широко, че пламъчетата на свещите се отразиха в белите му зъби.
Нина си пожела даже две неща. Едното беше много малко и лесно осъществимо, а другото беше най-голямата и дръзка мечта на човечеството.
Първото й желание щеше да се сбъдне още днес.
Второто – няколко месеца по-късно.