Ирена Георгиева

поради Александър

Веднага трябваше да слезем от това 1263.
Да тръгнем напосоки - по улици, през локви.
Да се държим като тъпаци.
Да повърнем върху пейка, да обърнем кофа.
По плакатите да драскаме мустаци.
Да крещят след нас: “Боклуци,
на това ли ви научиха в училище.”

Да ми събуеш гащите пред общината.
Да ме докосваш тайно във тълпата.
Да ни се вие свят за секс.
Басмените завивки да шумят в ушите ни -
с петна от кръв, с петна от мед.

Да се изгубим в тоя град, на майната си,
в Лозенец, във Люлин, във Горубляне.
Да разпънем картата на София,
да се направим на туристи.
Да препикаем чужди територии,
градинки, междублокови пространства.
Из тях да се натискаме като хлапаци,
а също под китайските фенери,
зад Съдебната палата,
Ректората
и така нататък



Пак

Заради теб ще почна пак да готвя.
Ръждясаха лъжиците, черпака.
Семейните сервизи потъмняха в шкафа.
Бакърените тенджери забравиха за аромата
на пържен лук с червен пипер,
на кардамон, дафинов лист и бешамел.

Ще напълня пак бурканите с подправки.
Къщата - с ухания на сладки.
Ще ти направя крем брюле. Шоколадово суфле.
Ябълки със карамел. Меденки със портокал.
В потъмнелите чинии – филии със сладко от кайсии.
В порцелановите кани – сироп от рози и малини.

И зяпачи на тълпи ще заприиждат пак във махалата.
Ще се бутат, ще шушукат: “Онази – смахнатата, да се маха”





Представи си лятната ни баня
с паравани от фистаните на баба,
сапунът с аромат на лавандула,
хавлиите със патета и с цвят на дюла.
Представи си също тишината,
слънчевите зайци по стената,
дървените закачалки и железните кревати,
детските ми снимки (все ме снимаха по гащи).
Представи си коша ми с играчки,
куклите без мигли, червената количка,
чиниите, чайникът с капака,
жълтото магаре с колелцата.
Представи си и картонения куфар,
с вехтите ми дрешки, с плетените шапки.
Най-красива бях в една лилава рокля -
със волани и на точки.
Представи си още и герана
(котаракът в него се удави,
дядо каза: “За да се спаси от баба”,
а тя въобще не се ядоса;
самоубийство от любов е, дядо,
оранжевата Васка все я няма,
прибере ли се - ухае
на цигари и на мента,
а той дори не ме погледна);
та представи си и герана,
динята в желязна кофа,
чашата със рози на пирона -
забит е там от памтивека.
Представи си спалнята с пружина,
бродериите по края на чаршафа,
дантелените ми пижами,
ушити с крачната на мама.
Представи си слабото си тяло,
как ще го целувам само -
с отворени очи и с устни,
целите във сини сливи.
(От ръждясалия веф на дядо –
пари комбо и фадо.)
Представи си джинсите си на простора
под дъжда в средата на септември,
ризите си в гардероба
сред педесетарските костюми.
Представи си
и да тръгваме веднага





Пием чай в неделя следобед,
от завесата вкъщи - светлолилав.
Нямаме захар, нито лимони,
няма и чаши в празния шкаф.
Но вкусен е чаят този следобед.
Нищо че няма и чай






Кажи ми, моля те, кажи ми:
дере ли “р”-то ти до кръв,
когато се целуваш;
оставя ли брадата ти
следи като от нож;
сто години ли сърби сърцето
веднъж ухапано от твойто “р”?





Всички счупени часовници -
на “Попа”, на “Аптека”, “Журналист”,
избързващи и изоставащи
отмерват времето без теб.
Броят уплахите, аритмиите,
припадъците през нощта.
А има и такива сутрини –
пребити с камъни до смърт.

Екатерина Карабашева

von wegen liebe

Красивото на първата любов е, че те оставя без дъх.
Кривото е, че когато свърши, още дълго не можеш да дишаш.
Красивото на първата любов е, че се отваряш към нея със смелостта на новородена мида.
Кривото е, че след нея дълго си затворил устни като камък.
Красивото на първата любов е, че вярваш с вяра на дете, пускащо балони от балкона.
Кривото е, че после никак не вярваш, че някога пак ще намериш балон.
Красивото на първата любов е, че идва рязко, изведнъж и те прегръща като ангел.
Кривото е, че после ти се иска да не беше идвала.
Красивото на първата любов е, че те изпълва, запълва, допълва, обгръща и превръща в нещо ново.
Кривото е, че после те оставя сам. Където си започнал.

Кривото на първата любов е, че те бута от ръба, оставя те да паднеш, не ражда мечти, убива надежди, оставя да боли и гаси звезди.
Красивото е, че дори не подозираш.



Втората любов

започва с тихи стъпки.
Втората любов започваш с тихичко озъртане. И надежда да не бъде забелязано.
Втората любов започва като люлка в парка – пазиш се от други люлки, сядаш предпазливо и започваш бавно да се движиш. Не че те е страх от падане. Не.
Теб те е толкова страх, че дори се страхуваш да се залюлееш.
Втората любов започва с бавно залюляване напред-назад, напред-назад, озъртане, забавяне, напред-назад. Краката винаги на пода.
Втората любов проскърцва леко. С мирис на ръжда.
Стряскане, озъртане, страх ме е. Да се залюлея.
И после пак – напред, назад, напред, назад.
Набереш ли малко смелост, започва люшкането.
(озъртане. за всеки случай.)
Прекалено много мислене.
Да, втората любов започва с мисли.
Втората любов носи печата на първата на своето чело, въпреки че никога не я е срещала.
Втората любов.
Те кани с разтворената длан на възрастен, която ти предлага сигурност.
И твойто тихичко озъртане дали не си отново в капан.
Тя идва в съня ти с образа на болка само за да хвърля камъни в жигосаното ти сърце.
И виждаш огъня като опасност от пожар, но не и като пламъците, които топлят.
Втората е обречена да чака.
Докато отново се изправиш, докато отново вдишаш светлина, докато отново разрешиш на себе си да усетиш топлина.
Докато освободиш детето, докато се залюлееш силно и си позволиш да се обвиеш в красота.
И тя те чака.
Докато събуеш обувките, потъпквали мечтите, докато се престрашиш да хванеш искрата и да запалиш звездите, докато се осмелиш да си простиш.
Докато се преосмислиш и откачиш душата от онази кука.
Докато спреш да мислиш и си позволиш на дупката да се разпука.
И тя ще бъде там.
Втората.
И тя ще бъде друга.
Ако само й дадеш да бъде.

Втората любов започва с тихи стъпки.
Чух я.



***

Моята невъзможност да се изразявам в друго освен в думи.
Защото всичко, което съм, остава само в думите.
И всичко, което искам да кажа,
и всичко, което искам да почувствам,
всичко, което ме разтърсва,
и всичко, което искам да разчупя;
всичко става само в думите.
И всичко, което съм,
и всичко, което ме има,
е само в един свят от думи;
всичко, което чувствам,
и всичко, което искам да бъда
и което искам да дам,
остава в този свят от думи.
Всичко за разтуптяване
и всичко за сливане с другите,
всичко за разтапяне в емоцията
и всичко за изгарянето в нея.
Остава в думите.

А в другия свят,
онзи, не изградения от думи…
там съм само сгъната птичка от хартия,
която никак, ама никак не лети.

Поли Муканова

Из „Зеленият тефтер“


. . .
Да разбия синтезите и направя „анализационни наблюдения“.

. . .
Над нещата, в думите, където името е знак.

. . .
Когато нагазиш в „дълбоките води“, полага ли ти се спасителен пояс?

. . .
Какво спокойствие без виртуалния поток на интернет.

. . .
Диалектика, висша еквилибристика е нужна в житейския хаос.

. . .
Сметки без кръчмаря. Сама се наливам на бара.

. . .
Скитам в пространството. Всеобхватна съм в разпиляването.
Как успявам на толкова страни да се разположа и никой ъгъл да не е мой, и никога да не повтарям...

. . .
Отговорите затрупаха въпросите. Лавина от основания.

. . .
Адът – това са другите. Адът е тълпа от доброжелатели.

. . .
Да правиш на мравката път означава, че искаш да запазиш в цялост мравуняка. В цялост естеството.

. . .
Концентрация, абстракция, проглас към естетическото.

. . .
Сутрин да се чете Хегел. Утрото е мъдро и затова понася философията.

. . .
Бюрокрации, декларации, администрации... фрустрации.
подпис: Аз
. . .
Моловете... търговски вериги. Комерсиални окови.

. . .
В театъра на абсурда всеки играе себе си.

. . .
Белият лист е нищо. Нищеене на смисъла.

. . .
Помощ ... мощ, мощ.

. . .
Най-добрият приятел трябва да бъде всеки сам на себе си. Така „волята за власт“ работи за печеливша кауза.

. . .
Планове без покритие. Златно кюлче с нисък карат.

. . .
Похвали се, че е отказал цигарите. Пагубно. Харесваше ми да пуши. Сега е обикновен въздържател, въздуходържец.

. . .
След години всичко ще бъде „вчера”. Вчера.

. . .
Какво се прави с тази екзистенциална захвърленост. Товарност. Прекомерност в липсите. Изкуството да живееш...

. . .
Като в роман на Кафка. Друг чертае периметъра, обхвата. Ти си само обитател на окръжности.

. . .
„Свободата, брат, е пъпът на живота!“ Джендема



Терорът на писането

Терорът на писането. Величието на Писанието. Умората от задвижването на механизмите, осите, колелата. Зъбчатият почерк, йероглифното разчитане, попадане в бездната и усвояване на полето до дънната платка на разума. Светът е уловен в една резка, в един тон, в един сюжет. Тласък и принуда. Нещо става. Важно е да се овладее мълчанието. Смислените отговори без адресат.
Кодифицирането на мрежата,
ходене на Богородица по жицата.
Говорене с лъжицата за всяка уста.
Писането е най-страшното оковаване, възелът на битието, смълчаният му подпис, удостоверението, че го/ни има.
Писането е единственото възможно авторство на Бог.



. . .

силуетът на буквата
следван от копнежа на жената
всеки ден изписва името
къса страниците
докато произнасянето
бъде изговорено
юли, Лион


. . .

четат между редовете
парцелите
тези които няма какво да напишат
дребни истории процеждат
кратки като фасове
каменоделците
навели глави
над вечния камък



. . .
повеят на вятъра
отвява ли скръбта
мъката според сезона ли расте
паднало листо
съм
остават някакви контури
очертания от най-далечната земя
и цялото прекатурване е всъщност само ход без думи
излишество и суета
вятърът мълчи
сменя сезоните с тапети
като в онзи филм
а ние сме в килията
целуваме съдбата си
отхапваме езика £
и после плюем
храчим думите
безцелни безполезни
закотвени в мълчание


. . .

безследно изчезнал
с тефтерите
хайку-то
минал по краткия
път
избрал двустишие
до смъртта


. . .

Хегел
объркал философиите
лутащ се между ин и ян
оплел се в собствената независимост
извисил се
повдигнат на петите си
за да се види

Богдан Русев

Безкрайният път

(Откъс от научно-фантастичен роман за деца, който ще излезе през декември 2009.)



Нина Армада


1.0
Нина се събуди в 8:00 на 8 април 2219.
Преди да заспи на предишната вечер, беше казала на будилника в главата си да я събуди точно в осем, защото не искаше да изпусне нито минута от най-важния ден в живота си. Освен това си беше поискала да се събуди с оранжева коса и зелени очи, както и с един златен зъб – затова нетърпеливо скочи от леглото, за да провери какво е станало.
Стаите на всички деца от детския дом в кантона, в който Нина Армада беше живяла през целия си живот, бяха еднакви – или поне бяха построени и обзаведени еднакво, преди всяко от децата да се развихри в собствената си стая и да я промени по свой вкус. Директорката на детския дом обаче твърдо вярваше в принципа, че по-малкото е повече, и го прилагаше във всичко. Вместо легла, които се оправят сами и се прибират в стената, децата имаха най-обикновени легла, които трябваше да оправят всяка сутрин. Вместо баня с енергийни полета, каквато можеше да се инсталира навсякъде, на всеки няколко стаи се падаше по една обща баня с течаща вода. И най-важното за Нина тази сутрин – в стаите на детския дом нямаше огледала. Имаше огледало в цял ръст в края на коридора, до вратата на столовата, но Нина не искаше да се показва пред приятелите си, преди лично да е инспектирала резултатите от промяната.
Разбира се, Нина Армада никога не се предаваше. Тя замислено почука с пръст по прозореца, после изведнъж се усмихна и каза:
- Душа?
Мина цяла секунда, докато душите на всички сгради, превозни средства, роботи и всякакви други интелигентни машини на няколко километра наоколо, които я бяха чули, се разберат помежду си коя точно от тях е имала предвид Нина.
- Добро утро, Нина – отвърна душата на детския дом.
- Можеш ли да направиш този прозорец да изглежда така, все едно навън е тъмно? – попита Нина.
- Мога да променя поляризацията на полимерната му повърхност – предложи душата.
Нина помисли малко. Винаги можеше да използва гривната си, за да провери какво означават непознатите думи, но обичаше първо да се опитва да ги отгатва сама.
- Така че светлината да се отразява от него, вместо да минава през него? – попита тя.
- Точно така, Нина Армада – отговори душата на детския дом.
Нина се изчерви от удоволствие. Когато директорката на дома или някоя интелигентна машина се обръщаше към нея с пълното й име, това почти винаги означаваше, че иска да я похвали. (Освен в случаите, когато искаше да й се скара.)
- Направи го, моля – каза Нина.
Прозорецът потъмня, после повърхността му стана сребриста и Нина Армада се вторачи в момичето, което я гледаше от отражението. Момичето не изглеждаше ама никак зле. Имаше лунички, очите й бяха зелени, а косата й беше пораснала с десет сантиметра и имаше най-прекрасния оранжев цвят на света. Нина си пое дъх за кураж и си показа зъбите. Честно казано, малко се съмняваше, че ще успее да си направи златен зъб за една нощ – но златният зъб си беше там! Тя се разсмя.
- Благодаря, душа – каза Нина и прозорецът отново стана прозрачен.
Нина разпечата една сутрешна дъвка и съвестно я задъвка, докато си оправяше леглото. Тя се облече – както всяка сутрин и както всяко друго дете в дома – и докосна вратата на стаята си, за да се отвори.
После спря на прага, за да се наслади на мига. Беше необикновен ден. Днес Нина Армада щеше да навърши пълнолетие и още на следващия ден можеше да напусне детския дом и да заживее така, както поиска. Светът я очакваше – и беше прекрасно място, което тя нямаше търпение да опознае по-добре. Днес Нина Армада щеше да стане самостоятелен представител на своя кантон и на Земята и да прекрачи от света на детските игри в много по-големия и шарен свят на игрите, които играеха възрастните.
Днес Нина навършваше десет.
- Честит рожден ден, Нина Армада – промърмори си тя и излезе в коридора.

1.1
В детския дом имаше около хиляда деца, като стотина от тях бяха на възрастта на Нина. Децата на различни възрасти живееха на различни етажи, като най-малките бяха на първия етаж, а Нина и нейните приятели – на последния. Разбира се, не беше забранено децата от различни възрасти да си ходят на гости нагоре-надолу по етажите, а с разрешение на директорката дори можеха да остават на гости за няколко дни в други стаи, но на практика това се случваше рядко – децата от всеки етаж се познаваха по-добре, отколкото с останалите, защото бяха на една и съща възраст. Освен със своя етаж, залата за игри и столовата, най-големите деца в дома се разпореждаха и с открития покрив на сградата, така че всички останали ужасно им завиждаха и по всякакъв начин се стараеха да им се харесат, за да ги поканят на него.
В коридора пред стаята на Нина стоеше Сун, една от двете й най-добри приятелки, и разсеяно рисуваше някакъв абстрактен графит на стената с няколко аерозолни спрейове в различни цветове. Във въздуха висеше един малък робот и търпеливо я чакаше да приключи, за да почисти след нея. Всички деца имаха право да променят стаите си, както си искат, но общите помещения се поддържаха чисти и спретнати, точно по вкуса на директорката на детския дом.
- Честит рожден ден, Нина! – каза Сун и я прегърна. – Виж, нарисувах ти нещо за подарък!
Двете отстъпиха крачка назад, за да разгледат произведението на Сун.
- Трябва да си наведеш главата и да го погледнеш с присвити очи – обясни Сун.
Нина послушно наведе глава и присви очи, но продължи да вижда само някаква цапаница в черно и тъмносиньо, сред която проблясваха отделни сребристи точки.
- Хм, страхотно е – каза неуверено тя.
- Това си ти! – натърти Сун. – В космоса!
Докато гледаха графита, роботът предпазливо се приближи до него и започна да го почиства с невидимо силово поле. Сун драматично изсумтя, хвана Нина за ръката и я задърпа по коридора:
- Ела, не мога да гледам как някаква прахосмукачка унищожава безсмъртното ми изкуство!
- Запазих копие от изображението в паметтта си! – подвикна дружелюбно почистващият робот.
Сун завъртя очи, а Нина се засмя:
- Не мога да си представя как щеше да изглежда детският дом, ако ти беше директор.
- Охо! – възкликна Сун. – Това е нова игра! Да видим сега…
Докато вървяха по коридора, вратите на стаите се отваряха и от тях излизаха други деца, които също отиваха на закуска. Повечето от тях знаеха, че Нина Армада има рожден ден, и я поздравяваха. Почти всички, на които им оставаха по няколко месеца, докато навършат десет години, й завиждаха.
Сун беше потънала в характерното си творческо вцепенение, в което крачеше автоматично и сякаш не забелязваше света около себе си. Нина наистина не можеше да си представи как изглеждаше детският дом във въображението на талантливата й приятелка, но много добре знаеше какво щеше да направи тя, ако беше на мястото на директорката: вместо с тъмносиви самопочистващи мокети, коридорите щяха да са покрити с подвижни пътеки, които да отнасят децата до банята и столовата (а освен това по тях можеше да се тича и срещу движението, за по-интересно); на покрива щеше да има строителен робот, който щеше да го променя така, както искат децата – на басейн, ледена пързалка или, например, лабиринт от храсти с тайни полянки, където можеха да си отглеждат някакви малки чудовища; на всеки етаж щеше да има машина за лакомства, която може да произведе всяка храна от всяка точка на света…
Нина въздъхна, после се засмя – беше забравила, че от утре ще може да направи всичко това и каквото още си поиска.
- Хайде! – каза тя и дръпна Сун за ръката.
Сун примигна, сякаш се събуждаше от сън. Бяха стигнали до края на коридора, където беше столовата. Нина се усмихна и се втурна вътре.
Децата в столовата я посрещнаха с буря от аплодисменти.

1.2
В центъра на аплодисментите бяха най-добрите приятели на Нина: верният Али, буйният Жюл и красивата Крис. Когато Нина и Сун ги доближиха, Жюл скочи от мястото си и театрално се поклони.
- Изглеждаш зашеметяващо, Нина! – каза той. – Пожелавам ти на рождения ти ден планетата да бъде нападната от могъщи и войнствено настроени извънземни, които да те отвлекат на кораба-майка за някакви ужасни експерименти!
Всички го изгледаха вторачено.
- Така че да имам възможност да те спася! – поясни бързо той.
Нина завъртя очи към тавана.
- Или поне да отмъстя за теб – добави Жюл така, че никой да не го чуе.
Жюл беше с черни, блестящи очи и бледа кожа, а косата му винаги стърчеше във всички посоки, сякаш и тя искаше да се изправи сам-самичка срещу целия свят и да го победи. Беше шумен, невъздържан и склонен да прави бели. Но винаги държеше на думата си, макар че понякога твърдеше, че е бил разбран неправилно и всъщност не се е заклел да направи нещо, а точно обратното.
- Златният зъб е добър акцент – обади се Крис, после стана да прегърне Нина. – Макар че не съм сигурна дали нямаше да избера сини очи към оранжевата коса, ако бях на твое място…
- И аз се чудех – отвърна Нина, като прегърна приятелката си. – Но после си помислих, че така или иначе никога няма да стана по-красива от теб, така че няма смисъл да полагам толкова усилия.
Крис се отдръпна и я погледна подозрително:
- Това беше шега, нали?
- Аха – потвърди Нина и се засмя.
- Е – въздъхна Крис, - както във всяка шега, и в тази има доза истина…
Крис наистина беше изключително красиво момиче – дори в света на Нина Армада, където всички деца се раждаха съвършено здрави и с най-добрите възможни гени, защото работата по тях беше започнала много преди да се родят. Косата й беше сребърно руса и тя почти никога не променяше цвета й, а в лицето й имаше някаква особеност, която не можеше да бъде описана нито с думи, нито с някакви други средства. Сун се беше опитвала да я нарисува с всичко – от аерозолен спрей до миниатюрни цветни камъчета, които подреждаше едно по едно в продължение на няколко дни, докато накрая не изсумтя раздразнено и не ги помете с едно-единствено движение – но така и не успяваше.
- Здравей, Нина! – каза накрая Али и се отдръпна встрани, за да покаже какво криеше зад гърба си. – Честит рожден ден!
На масата имаше голяма шоколадова торта, на която в идеален кръг бяха подредени десет малки свещички.
- Ти ли я направи?! – възкликна Нина с удивление.
- Ами, да – отговори Али и се изчерви. – Разбира се, и той ми помогна малко.
До тортата във въздуха висеше един малък кухненски робот. Нина си помисли, че той също щеше да се изчерви, ако имаше техническа възможност да го направи.
- Хайде! – подкани го шепнешком Али.
Роботът се поколеба за секунда, после от предната част на корпуса му се показа миниатюрно дуло. Чу се тихо жужене, проблесна ярка светлина и свещите се запалиха едновременно, а роботът веднага прибра дулото на лазера и стеснително се поклони. Десетте свещи горяха с разноцветни пламъчета, за огромно удоволствие на Нина и приятелите й. Децата на останалите маси в столовата отново започнаха да ръкопляскат.
- Пожелай си нещо – напомни Али и се усмихна толкова широко, че пламъчетата на свещите се отразиха в белите му зъби.
Нина си пожела даже две неща. Едното беше много малко и лесно осъществимо, а другото беше най-голямата и дръзка мечта на човечеството.
Първото й желание щеше да се сбъдне още днес.
Второто – няколко месеца по-късно.

Драгомира М. Никова

Нощното слънце на Мексико

Откъс от трета глава :
Легендата за Слънцето и Луната


Луната се пълнеше вече от няколко дни. Едната и половина бе потопена в тъмнина, другата бе осветена. Изглеждаше като притихнала загадъчна жена, пълна с мистерии. Подобно явление би привлякло всеки и колкото повече тайната и оставаше неразгадана, толкова повече се усилваше влиянието и. Неопровержимо действащо като закон.
Старият шаман и малкото момиче вървяха покрай лагуна де Чапала и се наслаждаваха на гледката, разливаща се пред очите им. Детето носеше костенурка в едната си ръка, с другата се бе стиснало за голямата ръка на Индианеца. Тя се чувстваше сигурна, а той се усмихваше спокойно. Тази вечер беше решил да и покаже колко красиви могат да бъдат звуците при свечеряване и как нищо страшно няма в това да се довериш на природата, дори когато виждаш отражения и сенки.
- Довери се мила моя на себе си. Страхът не идва от вън и от шумовете, които чуваш. Той се намира в теб. Ако му дадеш храна, той ще порасне, ако го държиш гладен ще изчезне. Ако не го изтръгнеш от себе си докато е още малък, когато пораснеш ще установиш, че се е превърнал в дърво с дълбоки корени. Почти всеки ще носи храна за твоето дърво на страха, затова стой далеч от такива дарове! Ти и диханието на света сте едно цяло. Ще те науча да не изпитваш страх, когато си сама.
- Но, всички тези сенки наоколо ме плашат. Защо не е винаги светло? Не искам да става тъмно и да трябва да спя.
- Погледни към луната, тя не е друго освен нощното слънце на отминалият ден. Тъмното е просто другата половина на светлото. Земята е мъдра и подвижна и нейният вътрешен разум разпределя по равно светлина за всички. Нощта идва да смени деня, понеже всички живи същества се нуждаят от почивка. После отново денят ще дойде, за да смени нощта. Така става също и със заспиването и събуждането, със раждането и умирането, със забравянето и припомнянето.
- И с тъгата и радостта, нали така? - детето обърна главичка към луната и наивно и се усмихна, сякаш очакваше и тя да направи същото.
Старецът погали гладката коса на момичето и силно я прегърна. Постояха за известно време прави пред красивата гледка и после се настаниха на едно закрито от видимостта на къщата място. Докато седяха се вслушваха в музиката на въздуха, водата, щурците, докосването на тревите и листата, в последните припърхвания на птиците. Слушаха музиката на тишината и се наслаждаваха на светлината на току що изгрялата луна.
Дон Анхел де Вега бе свикнал да гледа към нея. Тя бе слънцето на нощта за неговата култура. Този път обаче изпита странно влечение да се разрови из спомените си и да потърси нещо специално там. Беше потомък на Толтеките, една древна култура на мъдреци и учители, която бе оставила богато духовно познание на земята. Луната, земята и останалите планети пулсираха с една невидима енергия, която дон Анхел разбираше и усещаше поради факта, че беше част от нея и по-важното имаше познание относно невидимата природа на нещата. Този стар мексиканец, обичаше да разказва мъдрости и истории от древни времена, разбира се правеше го с цялото си сърце, тъй като сам бе част от голяма история.
- Кой е създал луната и защо се появява само вечер?
- Искам да ти разкажа едно древно предание.
- Ти си мъдрец, значи ще ми разкажеш легенда, която да показва, как не е случайно, че луната е там където си е, това го знам? - отвърна самодоволно момичето.
- Вярата в случайността остави на лековерните, мило дете. Случайно ли е, че огънят е смърт за земята, водата смърт за огъня, а земята за водата?
- Сигурно не е случайно.
Едно деликатно нежно създание, с големи очи и нескрито любопитство към всичко видимо и невидимо, стоеше кротко и слушаше внимателно последователността на думите. Тя бе момиче, все още държащо в безпорядък мислите си, а дон Анхел бе неин дядо. Той повече от всеки друг искаше да я насърчи и научи да преоценя всичко в себе си, докато все още не е пораснала. Ако за останалите тя бе малко сладко момиченце, за дон Анхел тя бе стар дух, чието развитие трябваше да продължи, а възрастта и за него нямаше никакво значение. Всъщност говореше и още от малка, казваше и всеки ден по една мъдрост и вярваше, че нейният дух разпознава смисълът на казаното и цветовете на гласът му. Запознаваше я със звуците, ароматите и формите.
Бяха седнали на едно малко възвишение близо до къщата им, разположена на езерото. От там можеше да се види най-добре отражението на лунната светлина върху водата.
- Слушай сега! Разказват, че Боговете се събрали в Теотихуакан да разговарят, още когато на Земята не бил настъпил денят и светлината не била позната за никого. Било още по-мрачно от нощта, която ти познаваш. Тъмнината била плътна и покривала всичко.
Така разговаряйки по между си, боговете се запитали, кой от тях ще се заеме със задачата да дари света със светлина? На този въпрос отговорил един бог на име Текукицтекатл, който идвал от земята на морските охлюви. Той поел тази задача, но боговете пак попитали, кой ще може да помогне в изпълнението на тази мисия.
Всички се спогледали едни други, наблюдавали се взаимно и очаквали някой да пожелае, понеже били обхванати от опасения, а досега се занимавали все със заклинания. Само един от тях все не казвал нищо, само слушал какво говорели другите и когато другите богове го посочили "Бъди ти, лутащият се сред боговете", той преизпълнен с воля отвърнал на предизвикателството – „Ако това бъде знак за вашата Милост, ще приема всичко, което изисквате от мен. Така да бъде" - дон Анхел преправяше гласът си, защото искаше да задържи вниманието и будно.
- Та нали са богове дядо, защо трябва да се избират, нали могат всичко, и защо не са направили светлината изведнъж?
- Това била сложна задача и за нея се изисквали силите на повече богове. Не било толкова просто и именно по този начин трябвало да се случи. Сега слушай нататък! Двамата избраници започнали подготовка в продължение на четири дни. Като начало запалили огън в пещ, направена от скалите, която сега наричат "Божествената пещ" и може да се види в градът на боговете.
Бог Текукицтекатл първи започнал да принася скъпоценни дарове.
Другият бог, който се казвал Нанауатцин, занесъл на мястото, обозначено със смърчови клони - зелена захарна тръстика. Следващите три места свързал в едно, като дарил тревистите топки и листата от агаве, тях намазал със собствената си кръв. На местата със копаловите топки дарил струпей от собствените си рани. Звучи странно, нали?
- Не, не звучи странно, продължавай дядо! - отвърна момичето.
- Е, добре. За всеки един от двамата била построена по една пирамида като планина, където те постели ритуално и се самоизмъчвали четири нощи по ред. И до днес на това място лежат двете пирамиди в Теотихуакан. Един ден ще те заведа там, момичето ми. След като приключили с делата си, времето за покаяние и молитви приключило. Преди да започнат със свещенодействия, боговете трябвало да се съберат в пещерата, където от четири нощи горял огънят. Текукицтекатл изработил амулет от пера и една плащеница. Нанауатцин положил в средата една корона от хартия.
Боговете направили огън и се подредили в два срещуположни реда около него, така че да виждат взаимно лицата си през светлината му. Всички станали и заговорили на Текукицтакатл: "Хайде Текукицтакатл, влез в пламъците!"
- Какво направил той? - момичето разтвори в учудване големите си очи и нямаше търпение да чуе продължението на легендата.
- Приближил се той до огъня, който се разпалвал все повече и повече, докато станал могъщ и силен и неочаквано изпитал страх. - индианецът променяше умишлено гласът си, за да направи историята по-интригуваща за малкото дете. - Приближил се втори път и почувствал увеличаващата се горещина и така въпреки вътрешните си усилия, пак не успял да се престраши. Било определено обаче така, никой да не опитва повече от четири пъти.
Наложило се да се обърнат към Нанауатцин и него призовали да опита. Дори боговете не били довършили словото си, когато Нануатцин събрал всички сили в себе си, затворил очи и смело се хвърлил в огъня. В същият момент се чуло пукане, като изгаряне в пламъци. След като Текукицтекатл видял изгарянето, без повече да мисли се засилил и също се хвърлил в огъня. Казват, че след него се стрелнал един голям орел, който мигновено изгорял. Последвал го един Ягуар, но той само се опърлил и затова се счита, че ягуарът има петниста кожа, а орелът има опушени кафяво черни пера.
Детето присви предпазливо очи, сякаш цялото действие се развиваше пред него.
- От тази история възниква обичаят, превъзходните войни в Мексико да се наричат "Орел ягуар" и при това орелът се назовава първо, понеже е скочил преди ягуара в огъня.
След като двамата богове изгорели, застанали останалите в очакване да се появят духовете на призваните от огъня. Чакали дълго те, докато забелязали че небето почервеняло и се разтворило наполовина, така че светлината проникнала и настъпило зазоряване. Развиделило се.
Боговете коленичили в признателност и зачакали появата на Нанауатцин, който трябвало да изгрее като слънце. Напрегнато гледали боговете на всички страни, понеже не можели да предскажат от коя от земните посоки ще изгрее светилото. Предположенията им обходили всички съчетания на небесни посоки, понеже блясъкът на сутрешният изгрев изпълвал всичко наоколо. Гледката била неповторима.
Почакай да чуеш краят, момичето ми! Изведнъж някои от тях обърнали погледите си на изток и казали: " От тук ще изгрява слънцето! " Това трябвало да се предаде и да се остави в завещание на идните поколения. Ето защо детето ми, всички ние знаем от коя земна посока изгрява слънцето. Тези, които първи срещнали вярната посока на изгрева били следните богове: Куетцалкоатл, който също наричали богът на ветровете, Ксипе тотек - Червеният Тецкатлипока, Облачни върволици - чиито брой бил безкраен, и четирите жени - старата, по-младата, средната и най-малката сестра на Тлацолтеотл.
Когато слънцето напълно изгряло, трептящо в огнено червено, никой повече не можел да го съзерцава. Силата на неговото лъчение била така голяма, че нажежавало всичко от всички посоки едновременно.
Слушай сега нататък! След него дошла Луната и сменила мястото му и така се редували последователно ден след ден, първо слънцето, после луната и пак и пак и пак.... Първоначално разказвачите на истории и легенди, разказвали, че те изгрявали с еднаква светлина. Когато боговете забелязали това, отново се събрали и започнали да се съветват какво трябва да се направи. Не знаели дали е добре Слънцето и Луната да имат еднаква светлина и дали са съвсем равностойни. Тогава изрекли като заклинание:
" Нека бъдат с нужната последователност! "
Господарят на зазоряването станал бог на светлината, а властелинът на полумрака станал бог на студовете. Когато останалите богове се жертвали в Теотихуакан, най-сетне настъпил определен закономерен ред на планетата.
Трябва да запомниш, сътворението на земята е оформено от сърцето на небето. То има три големи проявления: светкавица, гръм и изгрев на светлина. Първото ние индианците наричаме Какулха, второто Чипи Какулха, и третото Ракса Какулха.
Старецът въздъхна и погледна изпълнен с любов към лицето на заспиващото дете и продължи с няколко думи, сякаш тя все още го чуваше.
- Само думите са различни дете, както и цветовете, истината е една навсякъде. Сътворението е едно.

Ясен Василев

НЕПОРОЧНО ЗАЧЕНАТ ЕДИП

Пуста улица, ниско над която пълзи гъста мъгла. Млада жена в болнично бяла нощница, с обляно в сълзи лице и с разрошени коси, е притиснала малък вързоп до гърдите си и тича. Стъпките й отекват по паветата и тя се плаши от собствената си сянка, извръща поглед назад и се взира в мрака, сгъстен от слабите светлини на селските улични фенери. През равен период от време в далечината пред нея проблясва светлината от морския фар. И тя продължава да тича задъхана.
Между спуснатите завеси се промъкват първите слънчеви лъчи. Едип, потен и напрегнат, се върти из измачканите завивки на леглото си и бузите му са мокри от сълзи, текнали насън от затворените му очи.
Младата жена изкрещява обезумяла и затръшва вратата след себе си. Фарът присветва. По витите стълби на кулата след нея тича мъж. Жената с ужас притиска вратата с тялото си. Мъжът залепя нос о стъклото, което се изпотява от дъха му, и започва да удря с юмруци по него. После се отдръпва за миг в мрака, засилва се и блъска вратата с тялото си. Стъклото се чупи. Младата жена изпуска това, което притиска до гърдите си, олюлява се и се премята през парапета. Непознатият поглежда долу – кръвта бързо пълзи по водната повърхност и я оцветява в тъмночервено. Бебето в краката му проплаква.
Едип отваря очи, облян в пот и трескаво скача от леглото. Дръпва завесите и в дълбочината на хоризонта стърчи морският фар. После слиза долу. В кухнята са майка му и баща му, осиновителите му, които го намерили една студена сутрин на върха на морския фар. Господин Ф., пазачът на фара, чете вестник. Госпожа Ф., възрастна трътлеста жена с елегантно стегната на кок коса, приготвя яйца на очи. Двамата го поздравяват, когато влиза. Едип не отговаря. Сяда на своето място на масата пред празната чиния и хваща главата си в ръце. Госпожа Ф. отбелязва, че рано е станал и му хвърля загрижен поглед, докато леко раздрусва тигана, за да не залепнат яйцата. Господин Ф. го поглежда над вестника, после отново забива нос между страниците. Едип мълчи. Какво има, пита го госпожа Ф., да не би пак да е сънувал... Да, Едип я прекъсва и потвърждава, господин Ф. сваля вестника, оставя го върху празната чиния на масата и впива поглед в него. Но той не иска да говорят за това. Госпожа Ф. и Господин Ф. разменят погледи. Едип търка слепоочията си. Госпожа Ф., с тигана в ръка, разпределя яйцата по чиниите и тримата сядат да закусват.
Следователите смятат, че най-вероятно става въпрос за самоубийство. Когато дошли от града, се опитали да извадят тялото, но се оказало невъзможно – скалите под фара са непристъпни, а и паднала от така височина, сигурно е станала на парчета. Господин и госпожа Ф. бързо уредили документите по осиновяването, за да задържат детето, а случаят бил закрит. Чак след това разбрали, че от близката лудница, отвъд влаковите релси, е избягала една жена, наскоро родила. Това окончателно затвърдило полицейската теза – в момент на умопомрачение лудата се е хвърлила от фара.
В двора на лудницата отвъд влаковата релса, която минава покрай селото, дълга асфалтирана алея води към централната сграда – масивен каменен замък с прозорци с железни решетки и огромна двойна врата. Едип и директорът на лудницата крачат по алеята под сенките на буковете и разговарят. Директорът е висок, съсухрен мъж на неопределена възраст, с дълъг орлов нос, на който едва се крепят очила с тънки рамки и голям диоптър. Облечен е в бяла престилка, темето му е плешиво, а малкото израснала рехава бяла коса е загладена назад. Едип настоява да види документите по случая на майка си. Класическа шизофрения, обяснява докторът. Била е много зле, още когато са я докарали тук – но това е преди той въобще да постъпи на работа, така че не знае кой я е довел. В последните месеци преди смъртта й обаче нещата се влошили. Всички били изненадани да открият, че е бременна. И досега не се знае кой е бащата. Лекарят се оглежда неспокойно из празния двор. Плъзнали слухове за това какво правят санитарите с беззащитните пациенти. Но той не може да предположи, че някой от неговите служители би извършил подобно нещо. Както и да е, майка му съвсем превъртяла след като разбрала, че е бременна. Настоявала да задържи детето и крещяла наляво и надясно, че е заченала непорочно. Започнала да се изживява като избрана и да говори, че детето й е предопределено. Предопределено за какво, пита Едип. Лекарят клати глава. Двамата се изкачват по каменните стъпала и влизат през двойната желязна порта в старата постройка на лудницата.
В единствената кръчма в селото Едип винаги стои на неосветената ъглова маса, обикновено над чаша тъмна бира. Погледът му е мрачен, гледа надолу към изподрасканата повърхност на масата. Наоколо е шумно. Мъжете се напиват, звънтят чаши. Барманът сипва питиета. Изведнъж вратата се отваря рязко и разговорите сепват. Едип вдига поглед и му се завива свят, хваща се за главата, картината пред очите му се размива, всичко започва да тече като в сън. В кръчмата влиза непознат възрастен мъж. Мъжете от селото замръзват с чашите в ръце, някои се споглеждат тревожно, други стават раздразнителни и враждебни. Старецът е облечен в шлифер, косата му е бяла и загладена назад, очите му са широко отворени и сякаш не мига. Ходи бавно, стъпките му отекват в тишината на помещението. Иззад бара барманът е застинал с насапунисана чаша в едната ръка и гъба за миене в другата. „Кой е тоя?”, обажда се някой на по-висок глас и изведнъж из кръчмата започват шушукания. Непознатият спира пред бара и се обляга на него. „Кой си ти?”, провиква се някой друг. Мъжът се извръща, очите му продължават да бъдат широко отворени и казва с пресипнал глас: „Пазачът на фара”. Избухва пиянски смях, на една от масите някой чупи бутилка от бира, която се пръска на парчета по пода. Барманът оставя чашата и гъбата и се втурва да събира стъклата, а в кръчмата отново избухват гласовете и настава суматоха. Едип седи на мястото си, лицето му е пребледняло, държи главата си в ръце и притиска слепоочията си. Непознатият го фиксира от бара с ококорените си очи и започва бавно да се приближава към него. Едип се оглежда. Никой вече не се интересува от стареца, всички отново пият, крещят и се опитват да се веселят. Непознатият спира пред масата му и започва да му шепне. Това, което му се е случило току що е deja-vu, той знае отговорите на въпросите, които го измъчват. Едип се опитва да се отърве, казва му, че може би го бърка с някого. Непознатият обаче е настоятелен, Едип се опитва да стане, но той препречва пътя му, бърка в джоба си и вади измачкано листче хартия. Набутва го в ръката му и му прошепва, че това е билет за влак. Трябва да отиде до влаковата релса и да тръгне пеша по нея на изток. Ще стигне до една гара, до която не може да се стигне с влак, а само пеш. След това трябва да чака. На тази гара ще дойде влак и ще го отведе там, където го чакат отговорите на въпросите му. Едип благодари, набутва листчето в джоба си и бърза да си тръгне. Непознатият старец му се усмихва и гали лицето му. Нека не го мисли за луд, казва, самият той е дошъл с този влак. В очите на Едип се чете страх, той се извинява, нескопосано събира нещата си, намята якето си, събаря халбата с бира, която се разлива по пода и излиза тичешком от кръчмата.
Едип се прибира задъхан, затръшва вратата зад себе си и се обляга на нея. Диша тежко. Ръцете му треперят. Съблича якето си и го хвърля на леглото. После сяда, изважда листчето от джоба си и го разтваря с треперещи ръце – наистина е билет за влак. Няма дата. Нито дестинация. На задната страна с черно мастило и нечетлив почерк е изписано „tu fui ego eris”*. Едип оставя листчето на леглото, става и трескаво започва да се върти в кръг из стаята си. Tu fui ego eris. На няколко пъти поглежда през прозореца – морският фар свети в далечината. Изведнъж Едип грабва якето си, облича го отново, взима билета от леглото, сгъва го, прибира го в джоба и отново излиза тичешком.
След като се уверява, че старецът е изчезнал без следа от кръчмата, Едип тръгва по влаковата релса, която минава през голо, пусто поле. Видимо изморен, с разкопчано яке и с разрошена коса, той тича на изток и ругае старецът и себе си наум. Постепенно тичането преминава в ход. Вади билета от джоба си, поглежда го отново, смачква го и го хвърля на земята. Но продължава. И след време наистина забелязва слаба светлина в далечината. По средата на нищото от нощта изскача малка гара, на единствения перон на която чака влак. Наоколо няма никого. Едип се колебае, поглежда извървения път, който се губи заедно с релсите някъде назад в миналото и се вмъква във влака през отворената врата. Купетата са празни, той прекосява целия вагон и решава да слезе, но през прозореца гарата бавно е започнала да се отмества встрани. Едип се сепва и тича обратно към вратата, от която се е качил, но влакът бързо набира скорост и когато стига отворената врата, нощта вече лети покрай него.
Едип се събужда и отваря очи. Седи на мръсна, прашна седалка в едно от празните купета. Влакът е спрял. Поглежда навън, но не вижда нищо. Става, изтупва дрехите си от прахта и слиза. Струва му се, че се намира на същото място – същата малка гара с един-единствен перон по средата на нищото. И без да знае какво друго може да направи, той поема обратно по влаковата релса към селото.
Неусетно е навлязъл в гъста мъгла. Той е нащрек, за да не изпусне светлините на селото и наистина по едно време вижда нещо да присветва в далечината. Но това нещо се движи. Едип се затичва. Приближавайки, пред очите му се оформя силуетът на развяна от вятъра бяла нощница. Жена е. Едип извиква след нея. Тя сякаш се сепва и за един кратък миг се обръща назад, но в мрака не може да види лицето й. После тя прекосява влаковата релса и се втурва да бяга надолу към селото. Едип затичва след нея. В далечината очертанията на морския фар стават все по-ясни, все по-близки.



* аз бях теб, ти ще бъдеш мен (лат.)

Ясен Атанасов

ОСТАТЪЦИ*



когато бог почива поетите бачкат

господи
какво отегчение
къде изчезнаха хората:
забавните, различните


с виолетова коса
и заешко кожухче
сред рапъри


не се излюпвай
от съня
с ругане на гълъби


време
пъпка-две


досега пътувах. време е да почна да правя деца и книги


така пушенето
не е поругано


има едни кучета. лаят
и не знам
какво искат да кажат


парадоксът „изкуство” на изкуството: та изкуството е естествено


древно море – игличките на мурите са възбудени


патерицата интернет


и една одървена Витоша, невдигнала своите поли


нямам какво да чета, просто писах по птиците


и така съвсем естествено един ден дойде въпросът:
ще владееш ли
или ще си живееш?


исках да я пия,
а тя се ужасяваше
да не я изпия


ако можех отново
да бъда толкова
писател


малките улични крадци
на звезди
миришат
на бездомни котки


пътувах вкусно


аз съм свещения Порнограф, който дреме
в очакване на идеята за любов


разтвора на крилата на пеперудите
напомня твоите гърди,
тези на птиците – също.


искам
да те целуна
в центъра на света


няма нещастни или щастливи
животи
проблемът е самият живот


светът му:
лайна с праз…
и от време на време –
магнолии


искам да го извадя това
сърце
да го изкарам на светло
и да го светна


малко разпятие над масата –
гледам го – хлебарка
на стената


да разпнеш греховете
преди истините
си


смърт няма
има отсъствие от другите


мъртъв сокол на пътя, преял от миша паплач


ще изхвърля старите дрехи
родината си
дори няма да ги дам за благотворителност
не защото вонят
защото носят нещастие


биех Бога в образа на една котка


светът мирише
на мен
той е моята стая
откъдето наблюдавам звездите
и другите обли форми
кометите – задници
и желаните черни дупки


като писател
благородно ще се утаиш


защото си отвикнал да пишеш. вникваш в града


да имам силите
да бъда силен
Силèн


никой
не говори на живите
истинно
бог
пее на улицата
а те му заекват


любовта е мъртва, да живее любовта!


върни се
във високата словесност


една линейка ме отвежда – а душата ми, палавата,
се е гепила за сирените


обожавам безсрамно опиянените
пеперуди


градът те пронизва отвсякъде
и ти прокървяваш от меланхолии


* от „Свят за изпиване”. Тези не-коани не влязоха в окончателния вариант на романа ми. Публикуват се за първи път.

Теа Маргинова

3:33

скъса се
по ключицата се таеше
без ключе
проклети жестове
ме обладават
все през порите
изнасят ме
не се продава

24/7, три кафета, безработна
курсист по сбъдване
опитвам онова със пръстите
опитвам се
тактувам си желанията
светът избягва моя ритъм
метроном не е сърцето му
а камера с капак на обектива
гледа и не вижда
и пак съм в контражур

с пръстите си ми говориш
думите ги сипеш като семена в косата ми
дано покълнат, а
на смрачаване е лесно
да ме подреждаш в остарели стихосбирки
да ме изпееш като песен
чел си ги, а тя е лайтмотивът на живота ти
напомня ти за теб и първото начало
така ме искаш
да съм ясна, форматирана и в подвързия
да ме четеш среднощно и във рейсове
подчертал си си любимите пасажи
изтъпил си си молива да ме редактираш
има още
сънувам се вода, стичам се, обливам те
гмуркам се за най-дълбоките ти истини
обяздвам лошите ти настроения
и желая да ме спираш
да се арестуваме
да издържим
мислите ми непрестанно дирижират миглите ти
звуците ни досега не са били фалшиви
спри да следваш нотите в моята тетрадка
и ми позволи сама да се изтривам
оправдавам ни до стъмване
до лятото




Промяна

Продай ми ботокс
2 пръста с лед догоре
син камък
ореол от клечки
изхабени
за олтара на
барутен спомен
лятото пращи
а градовете дращят
ревнали покоите пищят
когато стане време
греховете
да се плащат.

Людмил Станев

Да напиша спомени за деведесетте не е трудно, невъзможно е, защото те още не са отминали. Остаряваме, то е видимо, но още не е завършено до необратимост. Затова предлагам една метафора за пътуването през романтиката към ежедневието, от онези години в тези.



Тръгване от Созопол през септември

Христо Фотев беше писал, че лятото си заминава с влака за София в 6 без 10. Тук то си тръгна и с рейсовете. Всеки беше взел по нещо за шумния и мръсен град. В навалицата, която чакаше за автобуса, имаше жена, притиснала внимателно саксия с лимонче, възрастен дебел чичо с капитанска фуражка, и деца, които си разменяха герданчета от раковинки и мидени черупки. Наблюдавах внимателно през бирата си като туземец тази пъстра и шумна тълпа, която сякаш не се местеше от един град в друг, а се готвеше да пътува във времето. От един сезон в друг. Това, което не можах да разбера, бе кои тъгуваха повече – децата или възрастните. Тези сезонни бежанци шумно се качиха в нощния автобус и се опитаха да заспят. Чудех се какво сънуват – Созопол или София. Ще завърша с нещо успокоително – винаги могат да се появят артефакти от лятото или негови рецидиви, дори през есента и зимата. Достатъчно е по – внимателно да наблюдаваме слънцето и смеха на близките си.

Жени Гутева

Само тя знаеше

Тя стоеше тихо и гледаше на дома. Всички отдавна спяха, само тя довършваше задачите си. Работата в една къща никога не свършваше, дори да имаш миялни, перални и други допълнения от съвремието. Само тя знаеше какво е, как е. Въздъхна и тръгна към спалнята.
- Как си? – той я попита в просъница, не бе заспал дълбоко все още, но скоро щеше. Вместо да отговори тя се усмихна и го целуна нежно.
Преди няколко години започна да кашля доста често и доста усърдно. Добре де, не преди няколко, преди точно седем, лятото което изкараха на св. Константин и Елена. Това беше малко преди да разбере, че скоро ще са трима. Спря да пуши, почна да тренира. Но не спря да кашля. Само тя знаеше. Само тя усещаше.
Той не издържаше. Не искаше да забелязва. А след това в един момент спря да забелязва. Бе уморен от работа, изнервен, повишаваше тон. Не я прегръщаше преди да заспят, както преди. Не я чуваше когато плаче тихо между гърба му и стената.
Когато умира човек се стреми да изживее най-хубавите си мигове с най-обичните си хора. Но не винаги може. Понякога просто се усмихваш и продължаваш напред. Когато умираш ти усещаш, че умираш... Само тя знаеше.
Когато Нати бе на 5 почнаха да я болят и костите. Понякога движението я караше да плаче. Лекарят поклати глава. Написа рецепта и даде личният си номер, да му се обажда ако има нещо непредвидено. Един ден, една година по-късно, той я видя как плаче докато вечеря и гледа някаква реклама на прах за пране. Прегърна я през рамо.
- Хей, я не се шашкай, всичко в работата ще отмине, а и нали сме заедно, всичко ще е наред.
Тя отново не отговори, а се усмихна и разроши сламено русата коса на Нати. В нейните зелени очи тя виждаше дълъг живот изпълнен с усмивки. След няколко дни доктора каза, че няма какво повече да изпише и е време. Същият ден се опита да говори с него.
- Не мога сега, остави ме намира, не виждаш ли че съм заринат от работа. Иди да гледаш някой филм или си легни да спиш.
Нищо не каза. Само усмивка и си легна. Не заспа, дори дълго след като и той легна от другата страна на леглото. Отново се стичаха тихо сълзи.
Когато умираш се стремиш да се усмихваш и да прощаваш. Склонен си да не обръщаш внимание на грешките на другите. Особено когато обичаш и знаеш че умираш. Тя не искаше да му се кара, не искаше да спорят, не искаше да си повишават тон. Тя просто искаше да му каже. Но уви... Само тя знаеше.
И така си остана. Не можеше да му каже, защото това щеше да го убие, а с това щеше да убие и малкото им оставащо време заедно. Когато умираш искаш да си все повече и повече с близките. Той не забеляза, че тя си работи от вкъщи, нито че е спряла да излиза всяка четвъртък вечер с приятелки. Не забеляза, че ползва асансьор, макар да са на 2ри етаж, нито забеляза, че не ходи никъде без колата.
Нати имаше рожден ден. Бе красиво и слънчево лято, със синьо небе. Имаше хубаво парти за Нати и приятелките й. Беше скромно, но колко усилия й струваше, само тя знаеше. Но така си бе избрала. Но малката Нати, ставаща на седем, виждаше уморените очи на майка си, сравняваше я с другите майки. И все пак се радваше и отговаряше на усмивките с усмивка.
Когато умираш и знаеш, че нищо не можеш да направиш, ти умираш тихо. Тя умираше тихо, мълчаливо и с усмивка. Тя умираше, за да живеят те с усмивка. Само тя знаеше.
- Трябва да говорим сериозно.
- Нямам време сега, имам да записвам нова песен. Разбери ме. – той излезе и отиде да работи в офиса си. Тя се обърна на другата страна, усмихна се с болка през стиснатите си зъби, прегърна възглавницата му, вдиша от аромата и остави сълзите на безсилието да се стичат по бузите й.
Една слънчева сутрин в средата на ноември, точно три дни преди рождения ден на майка й, Нати влезе в спалнята, за да я събуди да закусят заедно. Видя усмивката на лицето й. Но ръцете бяха студени. По бледите й страни личаха следи на сълзи, с една ръка прегърнала възглавницата му. Нати се уплаши и изтича при съседката...

~*~*~*~
- Защо по дяволите не ми казахте, докторе?!
- Защото това е лекарска тайна и тя има право да поиска от мен да не ви казвам. Но остави това за вас. – докторът подаде едно запечатано писмо адресирано до него.
„ Здравей, мой високопланински джентълмен,
Щом този плик е в ръцете ти, значи така и не сме могли да намерим време да говорим за това. Не го направих нарочно, просто не исках да те притеснявам. Обичам те. Само аз знам как те обичам. Винаги ще те обичам и ще те чакам. Грижи се за Нати и й предай цялата ми любов.”
- От колко време е била така?
- Седем години.
- Защо за Бога не ми казахте?! – сега той имаше време. Сега по неговите страни се стичаха сълзи...

~*~*~*~
Когато умираш и го знаеш най-много от всичко искаш да живееш, да живееш за другите. Когато умираш и го знаеш искаш най-много от всичко другите да живеят и да са щастливи. Затова само тя знаеше.

Eлена Милева

Беше време...

Беше време, когато всички живеехме прекалено на тясно. Тогава съществуваха думите "пълно" и "празно" и всички имаха уникалното усещане, че животът им изтича между въздишките. Царуваше мнението, че хладилниците могат да са пълни или празни. Чашите полупълни или полупразни. Имаше настроения и болка.
Всички търсеха смисъл в съществуването си и недоволни бързаха ужасно много, защото имаха шанса да изпуснат рейса, влака или да закъснеят за среща. И думите нямаха връщане назад... беше време, когато хората можеха да умрат, да се страхуват и да плачат. Можеха да губят нещата си, да пропиляват шансовете си, да са победители и загубеняци.
До деня, в който времето внезапно умря. Тогава стрелките на часовниците пожълтяха и окапаха.
Независими от пространството, осъзнахме, че можем да си дебелеем спокойно. Да изпълваме Света вертикално и хоризонтално. Че гравитацията е само в главите ни. Можем да тежим по местата си, когато поискаме, да излитаме пак по желание, да се приземяваме от тежки мисли. Че нямаме бъдеще, нито минало. И сме живи мъртъвци.
Сметищата са задръстени от изхвърлени,ненужни часовници... защото животът е като безкраен низ от сцени, които можем да забавим, забързаме, изиграем наново или да превъртим... най- романтичните сцени по филмите са тези , в които героите умират и приятелите им плачат за тях, неутешимо. Желанието да усетим безпомощност и безвъзвратност се превърна в нова мода. Хората се събират по семинари, в които се учат на страх от смъртта, на тъга и самосъжаление ... няма я вече онази спонтанност. И всички мечтаят времето да се роди, за да умрат. Всички мечтаят само да умрат.




Изровено от килера ...

Различен си – като измислен
снимката ти е неясна, малка и за теб е тясна... свитичък си и рамкиран,
запечатан,
отпечатан на хартия ... човек или геврек- все тая, все тая
...с физиономия, която тръпне в очакване да оживее, да изскочи, но си остава с тръпненето...
в затвора .... на мига, отминал преди време неизвестно
Като ограбен си, от тленност, от живот и страх, с чувствителността на стар костюм провисен в гардероба...
...запратен в друго време и на друго място с машината на времето ... превърнат в дестинация за женски сърца
На пощенска картичка, изпратена от влюбена пътешественичка " Днес посетих този мъж. Времето в него беше прекрасно, архитектурата впечатляваща, атмосферата завладяваща "

Ще ми се да си тук, не харесвам снимката ти, празна е...
следващият път се снимай в гръб




Защо? А защо не ....

Ако се чудиш "защо.... ?" спри да се движиш за малко, притаи дъх, заслушай се в сърцето си и отговорът ще дойде от самосебе си. Всички отговори на всички смахнати въпроси са скрити в теб. Както и самите въпроси. И изгревите, залезите и любовта и страха. Тях ги няма без теб. Теб те няма без тях.



Чай

от смокинови листа и цигари Ева на масата.
Полъх от изгубения Рай.
Завръщане към спомена за невинност.
Отвара от листата, с които прикриваме нашия срам. От порастването. Крием себе си, от спомена за себе си.
Отвара от гащите на Адам, който открил чая, когато листото му паднало в гърнето с вряща вода. По невнимание.
Чай от спомена за това, че сме любопитни и непослушни.
Жертвоприношение и спомен за любовта на Адам, за неговата вярност и податливост.

Чаят се пие бавно, в компания... трябва да сте голи, на масата пред вас назидателно да стои купа с ябълки, иначе не е същото....




Чай

Дъждът си прави чай от бъз
и черпи, който свари
О, днес текат реки от бъз
по всички тротоари

Но вместо да извадят чашите
да пълнят и да пият
смутени хората и тварите
побягат да се скрият

Реших във този ден студен
да лапна бучка захар
дъждът ще черпи само мен
в градината е вятърът.

Десислава Желева

*ГГ*
Ще ми се да пържа тиквички,
Докато той пише стихове във хола,
Опрял глава в едната си ръка,
А с другата -  хванал Шнайдер
И надвесил се над нашата тетрадка,
Да пренаписва Елиът, Кийтс
И даже Хайне,
Аз да влизам горда и да казвам :
,,Ела, направих ти вечеря“,
А той да се усмихва тихо и
Да казва :
,,Ела, да хапнем малко поезия,
Че тая вечер музата май ни намери...“
И да сядам на черния диван до него
Да изтривам римите от
Листите ни
И да се обичаме, пишейки поезия
Или да пишем поезия,
Обичайки се,
Няма значение.
Ще вечеряме утре, казва ми, –
Литература и изстинали тиквички.



Memento

Той влиза в стаята,
В която Тя стои седнала по турски на пода,
На който преди четири вечери бяха яли китайско,
Което бяха купили от ресторанта на ъгъла,
Който работеше само във Сряда,
Но днес е Петък,
Той не помни кога е била срядата,
Когато те се замеряха с пилешко,
Което се оказа доста жилаво
Като разговорите им сутрин.
 
Той влиза в стаята,
В която тя е клекнала и си играе с някаква кукла,
Която много прилича на нея самата,
Само където е руса и къдрава,
А всъщност и двете не си играят,
Защото стоят и се гледат,
Като че ли искат да си кажат нещо,
Ала няма нищо.
За казване.
Или останало.
 
Той влиза в стаята,
В която тя танцува около стените,
Които са боядисани в осем различни цвята,
Като всяка стена си има свой собствен дух,
Който танцува меренге заедно с нея,
А тя , както той видя,
Беше облечена с оная синя нощница,
Която той ненавиждаше,
Защото приличаше на ученическа униформа,
А той,
Свободолюбив,
Ненавиждаше догмите.
 
И ето той остава във стаята,
Която се изпълва от крясъците му,
Не ти ща меренгето,
Той вика,
Не ти ща своеволията,
Тя плаче,
Обичам стената в екрю
И аз я обичам,
Недей, почакай,
Не изяждай китайското
Няма да го изям, просто го опитвам
Опитай тези стъпки с мен, ще ти хареса
Не съм добър танцьор, повярвай
Аз не знам какво е да вярваш
 
Той влиза в стаята,
Която всъщност има четири стени
И търси по пода Нея,
С която никога не се е срещал,
Още повече пък запознавал
Или целувал,
Или водил на разходки,
Или на филми на Михалков,
С която не са яли нищо,
С която дори не са се самоизяждали,
Която никога не му е крещяла,
Която никога не е оставяла белези по гърба му,
Но която много е обичал.
Макар че не е съществувала.






Фин млечен беше Бог и се топеше
( Георги Господинов, ,,Естествен Роман``)


След полунощ всичко започва отначало.
Времето не е велико.
Едно и също е.
След второто 12 ние се повтаряме.
 
 
Раз.
Два.
Три.
Отдавна Бог
Живее в кръглия часовник на стената
И не смее сякаш да излезе.
Премине ли отвъд мощта си,
Счупи ли оковите на
цифрите
всичко свършва.
След последното 12 ще е нищо,
а след нищото потоп,
само дето този път
Ной ще спи
И няма да е вдигнал кораб,
За да ни избави,
Защото ще е нямал време.
 
Нямало е време.
 
Преди полунощ нищо не е имало.
И едва ли ще започне отначало.





Г.Г. 2


Ревнувам го.
От думите му, писани за някого,
от снимките му на морето,
от шапката , която знае по-добре от мен
с каква прическа бил е лятото,
от литературните критици,
от литературните критички
Го ревнувам.
 
И се превръщам фанатично
в няма истеричка –
НЯМАм правото да викам,
НЯМАм правото на глас,
мога само да пасувам.
И да искам, и да не,
изборът ми е ограничен.
Влюбена съм във затворник на хартиената стая,
с четири ъгъла и бели страни,
а вместо решетки –
Поезия.
Ревнувам го от белите думи,
изписани в килията,
защото не знам,
как и аз да ги навържа,
за да ме тикнат
Там.

Галя Младенова

Last kiss

Sender: Sladur
Utre sym v Sf. Iskam da te vidq.
Изтръпвам. Малко страх, малко изненада, малко спомени... Дяволски коктейл, който никога не прощава главоболието на сутринта.
Не му отговарям, просто не мога. Същата вечер той ми звъни и гласът му нахално звучи съвсем същия, както когато... май... бях влюбена...
- Кажи от къде да те взема?
- Можем да се срещнем някъде в центъра... Утре през деня съм малко заета... За какво искаш да се видим? – питам без идея какъв искам да е отговора, чудейки се дали моят глас също звучи както някога.
- Да не си забравила вече кой съм, а?
Той продължава да бърбори, докато намеря новия си адрес. Не разбирам нищо, просто се наслаждавам на този тембър. Хем е хубаво, хем ми е адски странно, че ще го видя отново, след толкова опити да залича всеки смомен. Няколко часа по- късно се сетих, че можех и да не приема, и просто ми стана смешно, кой ли знае защо.
10.00 часа е. Той спокойно се е подпрял на колата и ме чака. Знае, че ще закъснея и не казва нищо, въпреки че мартенската нощ е студена и мъглива. Трудно фокусирам лицето му, струва ми се нереално то да е съвсем същото. Не е честно миналото да може да се връща ей- така, да ми се усмихва чаровно, да ме прегръща и да залепя бърза целувка на врата ми... Не... не мога да излъжа и да кажа, че е неприятно...
Нямам идея къде отиваме. Мълчим през целия път, аз - изгубена в мисли за все още парещата следa от целувката, той - уж загледан в пътя. Спираме пред едно прилично кафе със свещи по масите, дантелени покривки и малки меки сини възглавнички.
- Не можах да намеря нищо по-свястно... Няма нищо като нашето кафе... – казва той с въздишка.
„Все едно проблема беше в кафето, не в нас...” – помислям си аз и продължавам да го гледам втренчено. Той е там, до мен, истински, жив... След толкова много сънища едва мога да повярвам, че е истина.
- Боли ме, задето не ти казах, че съжалявам за...
- Знам. Аз бях виновна.
- Не си, аз си изпуснах нервите... Настина не исках, аз... – ръката му леко докосва бузата, която преди един живот бе понесла онази плесница.
- За това ли дойде да говорим? – питам го направо и го гледам в очите.
Той поклаща глава и всички онези черни къдрици, с които толкова обичах да си играя, се разпиляват и ме молят да ги погаля. Забива поглед в чашата с виенско кафе, все едно очите ми изведнъж са станали отровни.
- Не знам... – отговаря автоматично. – Аз... мислех си за теб... Повече, отколкото трябваше... – той спря за миг и усетих какво щеше да каже, но нямах време да се подготвя за удара. – Още те обичам.
Ръката ми се озовава в неговите длани. Не мога да мисля, а знам, че трябва да отговоря. Позволявам му да ме гушне и дълго слушам сърцето му.
Знаеш, че няма да стане – прошепвам най-накрая, кой знае дали на себе си или на него.
- Знам – прошепва ми той в отговор – Но още те обичам...
Изпраща ме малко след 3.00 и ме целува за последно. Първо срамежливо, после нежно, накрая повече от страстно. Не мога да кажа нищо, просто бягам, малко уплашена и много изкушена...

Румен Баросов

ВИНИЛ

Лято.

Нощ.

Летище.

Пулсиращи реклами.

Вито на изхода “външни линии” пуска два сака в краката си.

Късен полет - летището е празно.

Служители събират празни колички за извозване на багаж.

Все още свети таблото за отлитащи самолети. Глас на диспечер съобщава нещо за последния полет тази вечер…

Навън.

Вито вдига ръка.

Таксито бавно се приближава. Шофьорът слиза, взима саковете и ги хвърля в багажника на автомобила. Качват се в колата.

Шофьорът: Къде отиваме?

Вито: Карай към града... ще мисля по пътя...

Таксито потегля.

Пътуват мълчаливо.

Магистралата се точи дълго.

Вито гледа през прозореца.

В стъклото се нижат отражения на рекламни билбордове.

Бензиностанцията на завоя е OMV. Реклама на бензин OMV Super 100. Прилича на жаба. Синьо-зелена. Има детски люлки.

Шофьорът: Аз преди имах Audi 80. И като станах таксиджия му сложих газова бутилка. Ловато. Италианска. Газта беше 40 стотинки, а сега е 80, да му еба майката.

Вито поглежда километража. Осемдесет. И ускорява.

Спомените му тази вечер. Сам с цигарата и диск на Харис Алексиу. В София. В такси за едно евро. Дискменът му е Sony D-NF400EEE. Има Mega bass и G protection. 127 Euro. Полет от Атланта до Атина. Летища. Жълто такси под жълтите лампи на Цариградско шосе. Черни седалки и черен сак на задната седалка на колата. В багажника е малко по-голям зелен сак.

Вито пее много тихо:

От дума на дума и се забравихме.

Грабна ни болката и се стъмни.

Избърши сълзите с кърпичката си!

Да пия слънцето от твоите устни.

Недей да питаш небето,

нито облака, нито луната!

Твоят поглед, помръкнал,

е взел нещо от нощта.

Достатъчно. Спира да пее.

Шофьорът: Това нещо гръцко ли е?

Вито: Една гъркиня пее.

Шофьорът: Какво пее..., да му еба майката.

Изнервен. Някой го изпреварва. Колата минава през дупка.

Вито: Недей да питаш небето, казва.

Шофьорът: И аз това казвам.

Таксито плува из току-що измития град.

Шофьорът: Така става, пич! И аз имах... (дръпване от цигарата) преди много години една приятелка, която...

Вито си протяга краката напред, таксито отпред е достатъчно широко. Или дълго. Дълго и широко. Нова история. Да се напрегне ли да я изслуша докрай? Дотук всички истории са кратки. И завършват така, както са започнали – с някаква поука?, виц?, хепи енд? Неговата история срещу историята на Симо (или Стамат? – както и да се казваше таксиджията). Върховете на обувките му опират някъде отдолу. Има готини обувки. Италиански.

Здравко: ...И се прибирам аз вечерта, ама скапан. Ключът в коридора не работи. Лампата не светва. И понеже вече бях ядосан – крещя, ама яко: “Стига с тия игрички, да му еба майката”. Щото аз я знам, че тя е отвъртяла нарочно бушона. В коридора си е бая тъмно. Пипам в тъмното: ламперия. Викам си – абе това не у дома – у дома няма ламперии.

Здравко дава ляв мигач и натиска газта. Вито пали цигара. Без да го пита.

Здравко: ...Бъркам за запалка по сички джобове и напипвам кибрит в якето. Драскам, драскам. Срещу мен огледало. Гледам: надпис с червило: Така ли се разделят хората без да се обичат. Имаше и точка, представяш ли си. Като в американските филми, бе. Вдигам аз клечката, тя догаря. Паля нова. Пак я вдигам – коридор. Вграден гардероб. Вратите му зеят, а гардероба – празен. Само някакви закачалки висят. Викам си – голямо изпразване е имало тука. Ама това не е у дома. Въздишам си спокойно. Най-спокойно си излизам и заключвам. Какво беше това, да му еба майката, не знам.

Вито тръска през прозореца. Казва нещо. Клаксон.

Здравко: Какво?

Вито: Казвам, че те е изиграла?

Здравко: Да, да.

Алея Яворов. Тук някъде живееше бабата на Ана. Готин квартал. Така ли се разделят хората?

Здравко: Къде ще ни се разделят пътищата?

Вито: Моля?!

Здравко: Шегувам се. Къде караме сега?

Вече са на Орлов мост. Светофарът свети червено. В средната лента са. Пред тях са две коли. Едната е Ауди А8. Тъмни стъкла. Спойлер. Две антени. Регистрационен номер с четири осмици. Казва бавно:

Вито: Карай направо.

Очите му още свикват с пейзажа наоколо. Променил ли се е градът? (близък план за някой детайл – фасада на сграда) Не може още да определи. Някакви нови статуи? Нови сгради?

Вито: Има ли някакви нови статуи в града?

Здравко пуска кормилото. Вито се обляга инстинктивно назад. На нокти. Таксиджията е печен. Малко по-бавно.

Здравко: Ами до ЦУМ има нова статуя. На Света София. Ама аз не я разбирам…

И Вито не разбира какво има предвид. Здравко винаги набляга на местоимението за първо лице, единствено число.

Вито: Карай да видим.

Вито си слага колана. Още малко време, за да свикне.

Нощта бавно се разплува и сменя утрото.

Таксито криволичи из малките улички на града.

Ранна утрин е.

Рекламите са изгубили блясъка си и изглеждат като плакати.

Забързани хора подминават автомобила, качват се в автобуси и отпътуват към своята работа.

Шофьорът спира пред кафене, махва на свои колеги и взимайки две чаши с вряла течност се връща в автомобила. Дава кафе на Вито.

Шофьорът: Капитанът черпи.

Вито: Тенкю, кептън.

Таксито тръгва.

Шофьорът: Къде да карам?

Вито: Близо съм до пристана, кептън... слизам.

Таксито спира след 30 метра.

Вито: Колко навъртяхме тази нощ?

Шофьорът: Като за теб – има-няма 45 лева и 25 стинки.

Вито: (сериозно) Нямам. (пауза) В долари става ли? Двайсет и пет долара стигат ли?

Шофьорът: Стига да имаш толкова. (вдига рамене и се усмихва)

Вито: Имам.

Вито слиза от таксито. Прави няколко крачки и спира пред метална врата на бар със светещ луминесцентен надпис – “ВИНИЛ”.

Вижда написан на лист А4 надпис: барът не работи.

Втори Лист А4: барът се продава.

Вито влиза в заведението. Празно е. Мъж в гръб играе флипер.

На бара има звънец като този на рецепцията в хотелите. Вито дрънва по звънеца веднъж. Удря го още два пъти.

Барманът: Тук съм. (Обажда се мързеливо. Продължава да играе съсредоточено, без да се обръща.) Ще пиеш ли нещо? (губи топчето) Да му го начукам!

Вито: Да! (вдига рамене)

Барманът: Сипи си!

Вито минава зад бара и си забърква от две бутилки цветно питие. Завърта плочите на ди джейски грамофони.

Вито: Ти искаш ли нещо?

Барманът: Същото. (Обръща глава за миг, погълнат от играта, вижда двата сака.)

Вито му носи чаша.

Барманът: Къде заминаваш?

Вито: Връщам се.

Барманът: Откъде?

Вито: Оттук.

Барманът бързо се обръща, но продължава да следи флипера.

Вито: Тук нали имаше джубокс?

Барманът: Шитнах го.

Вито: Защо?

Барманът: Краднаха жетоните.

Вито: Ставаше и с левче...

Барманът: Не беше интересен. С кинтите... (натиска яростно бутоните на флипера) купих флипера.

Вито: Готина мелодия... (чуваме силното жужене на флипера)

Барманът: Името ми е Виктор...

Вито: Здрасти и аз съм Виктор... викат ми Вито.

Барманът: Ти да не си оня... дето ще се връща....?

Вито: Аз съм.

Барманът: Не видя ли, че барът е затворен? Какво искаш? (губи топчето)

Вито: Не знам... Да я видя.

Барманът: Не знам дали тя ще иска да те види?

Вито: Ако искаш да й звъннем?

Барманът: Не си е платила джиесема. Къде ще спиш?

Вито: Имаш ли някаква идея?

Барманът: Да. Дръж малко флипера, да се изпикая.

Вито поема флипера. Провиква се от тоалетната, някъде в дъното.

Барманът: Майка ми дава стаи под наем.

Вито: Fuck! (удря флипера) Далече ли е?

Барманът: 3 минути.

Вито: Става!

Така удря топчето, че то започва само да трупа точки, като перпетуум-мобиле. Барманът се е върнал до флипера.

Барманът: Е, сега със сигурност ще подобрим резултата й.

Вито: Не можах да я науча... на този номер. (Пауза) Ще тръгваме ли?

Те излизат през вратата на бара. Барманът заключва и казва, без да гледа Вито.

Барманът: Тя ми показа някои номера.

Вито и барманът в гръб пред една сграда. Вито носи двата сака. Чува се силна музика.

Барманът: Съседите са ненормални!

Пред вратата на апартамента.

Барманът: Съседите... са куку!

Влизат вътре. Възрастна жена танцува сама на силна музика.

Барманът: Мамо!?

Вито: Здравейте.

Майката: Добър ден, миличък. (повлича Вито в танца си)

В стаята се носят кълбета дим.

Барманът: Мамо?

Майката: Откъде ги купувате тези хубави цигарки?

Барманът: (с поглед към балкона, където се виждат две саксии с подозрително високи треви) Отглеждаме си ги.

Майката: Да не берете цветята ми! (залита към леглото, главата й клюма и заспива)

Вито я пуска внимателно в леглото.

Майката: А аз ги поливам... поливам... поливам...

Барманът: Забравих 3джойнта на масата...

Вито: Къде ще спя?

Барманът: Тук.

Сочи празното място до майка си на широкото легло.

Вито: Тук?!

Ана е в бара. Ръчка флипера. На грамофона се върти денс парче. Флиперът пиука.

Вито тихо влиза в бара. Носи двата сака. Стига до бара.

В този момент токът спира. Звуци от спиращи ел. уреди: грамофон, хладилник, флипер, вентилатор на тавана. Тъмнина. Звук от потупване, слепешката с ръка върху плот. Вито дрънва по звънеца тихичко, без да иска. Пълна тишина. Дрънва втори път. Очите на Вито и Ана свикват с тъмнината.

Ана: Има ли някой?

Мълчание. Силуети. Тя инстинктивно се приближава към звука и тогава по-ясно различава лицето на Вито.

Ана: Nice to meet you.

Без отговор.

Ана: Как беше пътуването?

Дълга пауза.

Вито: Добре, стига да не бяха тия завои.

Ана: Знам ги тия завои!

Токът неочаквано се връща с трясък. Всички уреди се включват – грамофонът, флиперът, хладилникът, шумът се връща.

Ана: Готини обувки...

Пауза. Двамата мълчат.

Вратата се отваря. Барманът влиза. Виждаме неговия силует, който минава в дъното на бара, носейки празни кашони. Влиза в друго помещение.

Ана: Как прекара?

Вито: Като тук. Не, (маха с ръка) малко по-самотно...

Ана: Ъп, ъп, ще кихна.

Вито: Ще ти кажа наздраве!

Ана в този момент киха.

Ана: Как ти се струва барът? (Пауза.)

Вито я гледа в очите.

Вито: Малко тъжен.

Панорама на бара. Маси с обърнати върху тях столове. Кофа с парцал. Кашони с чаши. Рафтове с оредели бутилки.

Ана: Е, имал е и по-добри дни. Трябва му само нова боя. Скоро бачкал ли си нещо такова?

Вито: Не точно...

Ана: Всъщност този бар е много специален. В смисъл, че за мен не е обикновен бар.

В другото помещение Барманът внимателно оставя един кашон и се заслушва.

Вито: Мога... да сипвам питиета...

Ана: Когато отворих този бар, преди четири години, беше само една мечта. Мечтата да си имам собствен бар.

Вито: Това не беше ли нашият бар?

Ана: Беше..., но мечтата за този бар остана тук.

Вито: Добре. Искам да кажа: “Бара си е О.К.” Но му трябва барман и нови плочи.

Барманът: (влиза с някакъв кашон, отива до флипера) Ей, Анита! Да пускам тоя кашон... и да си тръгвам! (Барманът пуска кашона до флипера. Кашонът е пълен с чаши. )

Вито: Мога да пускам плочи...

Ана: Можеше да звъннеш.

Вито: Звънях от летището.

Ана: От кое летище?

Вито: Париж.

Без да се приближава към тях, Барманът се отправя към вратата.

Барманът: Анита, аз приключих засега, аре чао... ще те чакам!

Барманът си тръгва. Преди да излезе от вратата, се обръща и плъзга връзка ключове по пода към Вито. Той ги спира с обувка. Вито вдига въпросително поглед.

Барманът: Да има къде да спиш.

Вече от вратата, без да се обръща.

Барманът: Готин чепик.

Барманът излиза. Вито не вдига ключовете. Отива до флипера. Ана го проследява с поглед.

Ана: Виктор!!!

Вито: Ана?!

Ана: Ето това не можа да разбереш – нуждаех се от теб...

Вито: Аз какво направих?

Ана отива зад бара и си сипва едно питие, от което отпива само веднъж. Оставя чашата си до двете чаши, от които са пили Барманът и Вито.

Ана: Нека ти го кажа много просто: ти ме заряза все едно съм куфар, който си разбрал, че не ти трябва за пътуването... и излетя.

Вито гледа надолу в краката си.

Вито: Но се върнах..., а обувките ми... са много скъпи...

Ана: Това не е смешно!

Вито продължава да гледа надолу.

Ана: Виж, уморих се. Няма какво да правя тук. Искам да продължа. А сякаш нещо ме държи на сила.

Вито: Или някой?...

Ана: Защо не ме взе с теб?

Вито: Ела!

Ана се приближава.

Вито бърка в джоба си и вади жетон от стария джубокс. Опитва се да го вкара във флипера, но жетона не влиза.

Вито: Когато тръгнах от тук, взех само два сака и един жетон от джубокса. Взех такси до летището. Нямах приятели! Зарязах бара и многото познати.

Ана: Познато ми е това усещане.

Вито: Тук имах само прякор... сякаш нямах име...

Ана: Имаше мен!

Вито: Имах малко неща... Малко теб. Малко заеми. Малко дългове... Малко плочи... Исках да направя нещо различно. (тук започва да говори все по-бързо) Не знам! Да правя нещо различно... А там наех бар.

Ана: С парите от оборота...

Вито: ...не се хванах някъде на работа... наех бар, разбираш ли. Купих джубокс. Почти като нашия. Не знаех нищо за града, в който спрях. Не знаех дори къде продават плочи.

Ана: Плочи за джубокс?

Вито: Да-а-а. Беше лудница. Един ден, в някакъв парк, се спрях за първи път... беше някакъв огромен парк, джогинг, (прави жест на бягащ човек) нещо такова, а имах чувството, че все още съм в малката градинка срещу нас в Лозенец.

Ана: Все още можеше да се върнеш, нали?

Вито: Да. Но реших да не спирам. Продължих да бягам. Да. Реших никога повече да не ходя в този парк. Бачках яко... купих фешън грамофони... наех диджей.

Ана: Все още си можел да се върнеш!

Вито: ...чак на втората година... осъзнах, че това е временно... че трябва да се върна. Когато си на 6 000 шибани мили оттук разбираш много ясно какво искаш... вече знаеш отговорите.

Ана: Не спирай!

Вито: Това, което ме спря, това, което ме накара да направя обратен завой, беше един грък, който имаше Travel Agency срещу бара ми. Една сутрин той ми каза: “Good morning, Vito! What are you doing here?” Разбираш ли?

Ана: Станахте приятели ли?

Вито: Нещо такова! Бях влязъл в агенцията му, без да мисля... Без да знам какво търся там. Тогава ми стана приятел, когато му станах клиент... всъщност когато си там все търсиш оправдание да не се върнеш. А все мислиш само за това какво ще направиш... когато се върнеш. Защото винаги си тук, а не там. Защото най-истинската част от теб е останала тук, в София.

Ана: И ти я заряза!

Вито: ...стига ти да знаеш, че нещо или някой те чака... очаква теб! Като стария грамофон на баба ми и дядо ми, за който съм ти разказвал. Спомняш ли си? Грамофон с фуния. Това е първото нещо, което са си купили след сватбата. Не лъжици! Грамофон и плочи.

Ана: ...още са тук. (жест с ръка към бара) Само аз им говоря понякога.

Вито: Когато баба и дядо заминаха, както аз заминах, ми оставиха грамофона... Да ги чака. Така и не ги видях повече. Този грамофон и плочите са всичко което ми остана от тях.

Ана: Останал си все така сантиментален... И сигурно все така беден...

Вито: Това е почти всичко, което имам.

Виктор й посочва един от саковете. Ана го отваря и вижда, че той е пълен с чисто нови грамофонни плочи. Стари обложки на същите плочи са закачени по стените на бара.

Ана: (любовно) Ти си голям глупак, Виктор.

Ана е още надвесена над сака с плочите. Обръща се и вади от портмонето си листче, доста измачкано и вече разпадащо се.

Ана: Това е почти всичко което остана от теб след като замина – тази бележка, залепена на джубокса: Заминавам и вземам оборота. Моля те, пази ми грамофона и плочите. Виктор. Ще ти се обадя. С това трябваше да заспивам през тези години ...със страха, че няма да се обадиш... и никога няма да бъдеш до мен отново.

Вито: ...знаеш ли от какво ме страх сега? Да заваря чашата си с кафе така, както съм я оставил преди години и когато я вдигна от масата, отдолу да се е образувало кръгче от кафе и прах. И когато духна кръгчето, то да изчезне. От това, че никой не е влизал тук. (сочи сърцето си) И нищо не се е променило.

Ана: Вече нищо не е същото!

Вито: Като гледам – животът си е същият, улиците са същите, същите барове. Лафовете на таксиджиите са си останали същите. Сметките в пощенската кутия сигурно изглеждат по същия начин. Тази монотонност ме успокоява. Усещам уюта, от който съм избягал. И това ме кара да продължа.

Ана: Защо не продължихме така – залепени един за друг – плоча и грамофон, за които ми разказваше преди многото завои.

Вито: Разминахме се!

Ана: Исках да отида до Париж.

Вито: Не можех да те взема с мен!

Ана: Тогава... нека се срещнем отново...

Отвън. Вратата на бара се отваря.

Ана и Вито излизат и затварят вратата на бара. Те са облечени в летни дрехи. Навън вали силен сняг и всичко наоколо е в бяло.

Тя е с ръце в джобовете. Стоят един до друг на една ръка разстояние. Вито носи един сак.

Ана: Имаме си куче.

Ана подава ръка на Вито.

Ана: Какво има в другия сак?

Вито: (сериозен) Оборот. 250 000 долара.

Листчетата, на които пише, че барът е затворен и се продава, се разпадат на хартиени снежинки.

Елин Рахнев

Т Е С Т

/ откъс/

Р. Заповядайте. Настанете се удобно. Столовете тук са удобни.

Д. Благодаря ви. Така е. Удобни са.

Р. Готов ли сте за това предизвикателство?

Д. Цял живот се готвя за този ден. Разбира се, че съм готов.

Р. Това е добре. Сега виждам СV-то ви. Езици, образование, компютри. Имате достатъчно специализации. Така, добре. Първо искам да ви поздравя, че стигнахте до тук. Знаете колко хора подават документи.

Д. Старах се доста.

Р. /гледа документацията/ Наясно ли сте какво представлява нашата компания?

Д. Напълно.

Р. Наясно ли сте, че ще започнете от най-ниско ниво. Или казано по друг начин – от пълна нула.

Д. Наясно съм.

Р. До тук добре... Разбирам, че емоционално сте се подготвили

Д. Това е компанията, за която винаги съм искал да работя. Още от дете събирах всичко за нея. Изрязвах си всички вестникарски статии, събирах ги старателно и ги слагах под възглавницата. Родителите ми дори се притесняваха за мен. Но по-късно разбраха това голямо мое желание, тази моя мечта, и започнаха да ме подкрепят.

Р. По–спокойно. Разбирам ви. Трябва още в началото да ви кажа, че тук се работи по 30, 40, ако трябва и по 60 часа на ден. Това не ви ли притеснява?

Д. Ни най-малко. Готов съм да спя тук в името на компанията. Да не се храня. Да. давам всичките си сили за просперитета й...

Р. Добре... Добре... Но по-покойно... Какво е семейното ви положение?

Д. Самотен съм. Нямам семейно положение.

Р. Това е много добре. Ако бяхте семеен, нямахте никакъв шанс. Това са излишни грижи. А после деца - пак грижи. Мисля, че разбирате защо предпочитаме да сте с чисто семейно положение. Представете си сега да сте семеен и жена ви да ви търси по телефона, защото се е развалил хладилника. Как ще се отдадете на компанията? Мислите ви ще отидат към хладилника. Ще започнете да търсите техник, ще започнете да нервничите. Жена ви няма да ви остави на мира, докато не дойде техник. Ще ви прави фасони по телефона. После у вас пак фасони... Няма да може да се наспите и да бъдете бодър и съсредоточен в името на компанията.

Д. Така е. Добре, че миналата година се разминах на косъм. Бяхме пред сватба, но знаете, случва се в последния момент. Влюби се в друг. В най-добрия ми приятел. От деца сме заедно. Видях ги да се целуват в една телефонна кабина. Никога няма да му го простя. И на нея няма да й го простя. А я обичах. Истински я обичах. От глава до пети. И май още я...

Р. Разбирам.

Д. Обичах сутрин, да я гледам как се протяга. Обичах дъха й. Обичах чая по раменете й. Вечер, когато си идваше от работа, винаги приготвях масата. Купувах вино. Пиехме, говорихме си...

Р. Разбирам.

Д. Този нещастник ми я взе. Това е истината. От деца сме заедно, от деца... Никога няма да му простя. Никога... Пълен боклук!

Р. Успокойте се и се съсредоточете. Ще ви по помоля да не изпадате в такива състояния. Те носят само минуси за вас. А и аз не съм тук да слушам, а още по-малко да решавам лични проблеми. Мисля, че ме разбирате. Аз не съм психоаналитик. А служител на компанията.

/пауза/

Д. Съжалявам, че изпуснах нервите си. Няма да се повтори.

Р. Всяко разнежване е загуба на точки. А в момента аз калкулирам. Имате да събирате много точки, за да преминете прага на компанията. Разбира се, всичко зависи единствено и само от вас.

Д. Разбирам. Няма да се повтори. Винаги съм искал да премина прага на компанията. Да бъда част от нея. Няма да се повтори.

Р. Потите ли се често?

Д. Не ви разбрах!?

Р. Хубаво е да ме разбирате от веднъж. Иначе ми ядете времето...

Д. Страшно съжалявам, ама...

Р. Изпотяват ли ви се подмишниците често?

Д. Ами от време на време. Ако съм по–превъзбуден. И особено в по–топлите месеци. Като при всички хора...

Р. Господине, в тази компания служителите не се потят... Това не може да се случи нито през топлите, нито през студените месеци. Потта под бялата риза е нещо изключително вредно. То накърнява имиджа на компанията, независимо дали сте на работното място или извън него. Имиджът на компанията е нещото, което се гради с векове. И ако подмишниците ви са изпотени и са накацали мокри петна по ризата ви, това е уронване авторитета на компанията.

Д. Ами, ако нямате нищо против, ще използвам козметични препарати. Те сега толкова много продават, че няма да има проблем според мен. А иначе сте абсолютно прав, че така наистина се разваля имиджа... Аз сега като се замисля, през юли и август най-вече ми се случва. През останалите сезони не...

Р. Вижте, имате ли нещо против да не анализирате мои думи, а просто да отговаряте-точно и ясно. За да не губим време.

Д. Няма да се повтори...

Р. В болницата на компанията има дерматолог. Ако случайно премените прага на компанията, това ще бъде едно от първите неща, които ще трябва да свършите. Чрез интервенция част от потните ви жлези, които стимулират подмишничната ви пот, ще бъдат премахнати. Така бялата ви риза винаги ще бъде чиста и имиджа на компанията, ще бъде непокътнат.

Д. Боли ли много?

/дълга пауза/

Д. Просто питам така, от любопитство. Само така, от любопитство.

/дълга пауза/

Р. Вижте, не преминавайте границите с мен. Мисля, че бях достатъчно ясен.

Д. Само питах, защото много ме е страх от доктори.

Р. Тук никога нищо не боли. Запомнете го.

Д. Да, помня. Тук никога нищо не боли.

Р. Алкохолът също е тема на този разговор. Не можем да минем без него. Бъдете максимално искрен, защото всички детектори са включени. Знаете, това е една от болестите на века.

Д. Пия малко. Вино, от време на време водка. И ако се съберем с приятели - бира. Но винаги в рамките на допустимото. От абитуриентския бал не съм се напивал. Тогава беше страшно яко. Губят ми се часове. Беше много, много яко. Само като се сетя, може би най-великия ден от живота ми. Най–готиният. Направо летях... И ги омешах яко. Изпих цялото пиене на света.

Р. Достатъчно. Първо искам ви помоля, и въобще, ако искате да преминете прага на компанията, думи като „яко” и подобни на тях, да изрежете от речника си. В компанията има щатен филолог. Евентуално, ако станете част от компанията, това ще бъде едно от първите ви задължения - да се срещнете с него.

Д. Разбирам. Изпуснах се. От време на време се изпускам. Но това няма повече да се повтори. Винаги съм се старал да говоря литературно. Да не използвам чуждици... Изпуснах се, наистина... Това дали отнема точки?

Р. Всяко изпускане отнема точки. И унищожава шансовете ви. Но да се върнем към алкохола. А и чух, че имате и приятели.

Д. Да, имам. Те са двама – трима. Не са много. А и след онази история все по-малко вярвам в приятелството. Но пък не може съвсем да не вярваш. Или поне така си мисля.

Р. Вижте, не сте дошли тук, за да правите свободни разсъждения върху приятелството. Нали така?

Д. Да. Това сваля ли ми точки?

Р. Ако преминете прага на компанията - край на приятелствата. Компанията е вашия приятел. Ясен ли съм?

/пауза/

Д. Ами аз как да им кажа сега, че вече не са ми приятели? Те от толкова години винаги са ми помагали. И въобще сме си компания. Малка компания, но задружна.

Р. Господине, започвате малко да ме нервите. Образувате ми нерви.

Д. Не исках. Страшно съжалявам.

Р. Служител на компанията ще се погрижи за това. Ще се срещне и ще поговори с тях.

Компанията не може да си позволи да си губите времето в по-малки компании. Независимо какви са те - приятелски или други. Това първо пилее време и второ, ви разконцентрира и физически, и емоционално. А ние инвестираме достатъчно много във вас. И не можем да си пилеем парите на вятъра. Нали съм ясен?

Д. Ясен сте... Разбирам ви...

Р. Но да се върнем към алкохола.

Д. Ами то червеното вино нали е полезно за сърцето и за миокардита.

/пауза/

Д. Защото скоро четох едно проучване и там всъщност пишеше, че няма по-добро лекарство за сърцето. И дори в Париж се пие за закуска - чаша червено вино. Разбира се, трапезно, не някакво с високи градуси...

Р. Господине, увличате се... Увличате се!?

Д. Много съжалявам...

Р. Ако станете служител на компанията, ще имате право на чаша шампанско на годишния ни коктейл. Ще имате право на избор - бяло или червено. Френско или португалско, и така нататък, и така нататък. Както виждате, ние се грижим за своите служители. Даваме им право на избор. Даваме им възможност да се чувстват единствени и богопомазани, както се казва. Да сте чули някоя друга компания така да се грижи за своите служители?

Д. Дори не съм си помислил, че има друга такава компания.

Р. Питах ви да сте чули, а не да си помисляте. Точно отговаряйте на въпросите ми...

Д. Не...

Р. Така се правят пари господине. Само така, когато компанията стимулира своите служители. Дава им възможност, да се чувстват уникални, да се чувствата като ванилията на тортата на общественото.

Д. А коктейла точно на коя дата е?

Р. Господине, много ви е рано за коктейла. Това е нахалство от ваша страна.

Д. Аз го казах просто така, да се стимулирам повече.

Р. Стимулирайте се. Но логореята ви е малко в повече...

Д. Няма да се повтори...

Р. Господине, колкото и неудобно да ми е – трябва да ви кажа, че сте предразположен към напълняване.

Д. То при мен е генетично. Иначе не се храня много. Дори понякога и не вечерям. За да не губя време...

Р. Не бъдете куртоазен, господине...

Д. Защото понякога не ми се яде... А и когато човек живее сам, много, много не мисли. Една филия хляб, един домат, малко сирене и готово...

Р. Диетолозите в компанията ще се погрижат за вас. Но вие също трябва да положите усилия

Д. Разбирам. Готов съм да махна наднорменото си тегло с цената на всичко. Ще спортувам, ще спазвам диети, ще се подложа на режим. Но нали такъв ми е генът... Не знам дали ще успея... Но ще направя всичко възможно.

Р. Спортуването е една друга тема. В момента тя не е обект на този въпрос. Тя е по късно. Вижте, предполагам, че и вие си давате сметка, че наднорменото тегло уронва престижа на компанията. Не може под бялата риза да има тлъстини. Не може. И не трябва. Ако случайно станете служител на компанията, всички погледи ще са вперени във вас. И тлъстините ви, независимо къде ще изкачат от тялото ви, ще подронват престижа на компанията. Ще го мачкат. Ние не можем да си позволим това... Нейните служители задължително трябва да се вписват в параметър /еди колко си, еди колко си,

еди колко си/. Излезе ли се от този параметър, то е равносилно на излизането от компанията.

Д. Ама аз съм генетично...

Р. Господине, генът си е ген, но компанията си е компания...

Д. Аз ще направя всичко, което зависи от мен. Но нали като е ген и... Не знам как да се изразя...

Р. Господине, генното инженерство е доста напред. Искам да кажа развито. Не го мислете това. Има кой да мисли за това. Повярвайте ми... В света стават чудеса. Страшни чудеса.

Д. Знам, знам, аз съм запознат горе–долу... Ама все пак...

Р. Да продължаваме ли или...

Д. Съжалявам, че така изразих... Че се усъмних във вашите думи... Няма да се повтаря повече...

Р. Надявам се. А и малко ми влезте в положението. Вие сам видяхте каква навалица е навън. Разбирате, че и за мен това е напрежение. Старая се до го прикривам, но и аз съм човек...

Д. Да, но вие сте част от компанията. Това е по-различно.

Р. Така е, доста по-различно. Имам още няколко малки препоръки към вас. Разбира се, като се каже препоръка, трябва да се разбира като задължително. Но не мога да ги подмина. Имате два много сериозни проблема. Тук–там косатата ви е започнала да си отива.

Д. Тънък ми е косъмът и затова така ви изглежда.

Р. Господине, започнали сте да оплешивявате. Това е фатално за имиджа, за достойнството, да не говорим за парите на компанията. Просто ви казвам, това е фатално...

Д. Наистина ли?

Р. Съмнявате ли се в думите ми?

Д. Не бих си го позволил.

Р. Нашият перукер ще ви изработи прическа, която ще бъде адекватна на евентуалния ваш пост в компанията. Тъй като вие ще започнете от най–низшето ниво, вероятно ще ви направим малки, почти незабележими черни къдрици.

Д. Къдрици? Те дали ще ми отиват?

Р. Важно е да отиват на компанията. Не на вас. Къдриците са символ на успех, на класа, на финансова стабилност... Когато вървите по улиците, те ще показват и просперитета на компанията. Защото, както преди малко подчертах, много погледи ще бъдат взрени във вас.

Д. Ама това не е ли малко в повече?

Р. Моля?

Д. Ама...

Р. Имам чувството, че усетих някакви признаци на недоволство. Лъжа ли се или...

Д. Изобщо не съм протестирал. Само си мисля как ще изглеждам с къдриците. Защото цял живот съм бил с такава коса. И сега с къдрици. Да не ми се смеят много!? Само заради това така реагирах. Да не ми се смеят...!?

Р. Защо си мислите, че компанията не е помислила за това? Този, който ви се смее, присмива или по някакъв начин иронизира, на секундата ще има проблем с компанията.

Давате ли си сметка какво значи това? Давате ли си сметка какво ще се случи, ако някой се изправи срещу компанията?

Д. Предполагам...

Р. Всъщност само може да предполагате. На този етап само може да предполагате. Но повярвайте, вашите предположения просто са в грешна посока. Съвсем в грешна...

Д. Значи, всъщност, да разбирам, че с къдриците мога спокойно да си вървя по улицата.

Р. Повече от спокойно. Имайте предвид обаче, че вашата прическа ще се развива или, бих казал, ще се интерпретира според поста, който заемате...

Д. Ако стана президент на компанията, как ще изглеждам?

/дълга пауза/

Д. Съжалявам. Аз, защото като малък, като си изрязвах вестниците, където пишеше за компанията, и като ги слагах под възглавницата... И после сънувах, че съм такъв...

Р. Искате ли да подминем този въпрос? И да ви кажа как ще изглеждате на следващото ниво?

Д. Може... Да, би ми било любопитно...

Р. Да видим /вади от бюрото голям каталог/. Това е трето.... Второ ниво, второ ниво -прическа - търси се в интернет/.

Д. Ами тази повече ми харесва от предната...

Р. Доста години трябва да минат, за да ви направи нашият перукер такава. На някой им трябват десетки, на други стотици... А трети си остават с къдрици за цял живот. Всичко според работата, според отдадеността, според резултатите. Според натрупаните блага за компанията.

Д. Искате да кажете, че мога да се пенсионирам с къдрици?

Р. Много е възможно. Но не виждам нищо лошо в това.

Д. Ами възрастен човек с къдрици не е ли малко смешно? Само разсъждавам на глас. Нищо повече.

Р. Преди малко си говорихме за това... Доколкото си спомням...

Д. А може ли само да ми кажете за трето ниво и повече няма да питам...

Р. Мисля, че това е доста утопично за вас. И поради тази причина само бихме загубили време. Знаете каква тълпа от хора чака отвън - дива, неконтролируема, в очакване да седне на вашия удобен стол.

Д. Така е. Сам се убедих в това. Просто ми беше любопитно...

Р. Ще направя компромис... На трето прическата е /интернет/, с една почти незабележима плешивина - 33 градуса над фонтанелата...

Д. /Започва неистово да се смее/

Р. Повече никога не го правете, когато стоите срещу мен. Ясен ли съм?

Никога. Освен това сега видях, че имате проблем със зъбите. Но дори и да нямате, те ще трябва да бъдат коригирани.

Д. Ама зъбите ми са здрави. Аз съм непрекъснато на профилактични прегледи.

Р. Може да са здрави, но не са в унисон с идеята на компанията. Ще ви се изработят нови. Всички в компанията са с еднакви зъби. Всички трябва да бъдат с еднакви усмивки. Това е част от нашата стратегия. Не може един от компанията да бъде с една усмивка, друг с втора... Ясен ли съм?

Д. Ама...

Р. Господине, започвате да прекалявате. Дошли сте тук по собствено желание. Никой не ви е насилвал. Нали така?

Д. Така е, ама... Онзи ден пак бях на преглед и всичко ми беше наред.

Р. Усмивката е визитката на компанията ни. Тя е огледалото на компанията.

Д. Разбирам... Да, визитката.

Р. Без никакъв проблем може да станете от стола и да го освободите за чакащите отвън... Знаете колко години се чака, за да се седне на този стол. Отвън има хора от десет-петнайсет години. Те обаче добре си дават сметка, че един път влязат ли, преминат ли прага на компанията, животът им се променя към добро. Започват да просперират в личен и обществен план. Започват да трупат пари, както за себе си, така и за компанията. Банковите им сметки започват набъбват. Ще има моменти, в които няма да можете просто да си похарчите парите. От банките непрекъснато ще получавате благодарствени писма. Ще се видите в чудо с толкова много пари. И това, разбира се, ще го дължите единствено и само на компанията. Давате ли си сметка какво значи да се видите в чудо от много пари? Давате ли си тази сметка? Това е нещо, което не може да се сравни с нищо друго на този свят. Парите са много повече от щастие, любов, приятелства. От всичко. Ще имате достойни старини. Няма да мислите как да си платите тока, парното, водата. Ще имате възможност да хрускате това, което искате, без да пресмятате. Без да ви боли главата от излишна математика. Ето, затова е тази тълпа отвън. Тя добре си дава сметка за това. И ако трябва, ще чака сто години, само и само да стане част от компанията. Ясен ли съм, господине? Вие решавате.

Д. Извинете ме, че бях така груб с вас. И недисциплиниран в отговорите. Просто винаги съм мислил, че имам хубава усмивка и затова така... Знам, че съм предразположен към напълняване, към оплешивяване, че съм малко или по-скоро направо грозноват. Но винаги съм мислил, че в усмивката ми е чарът. И майка ми винаги ми е казвала – как те родих с тази хубава усмивка. И затова така, иначе всичко разбирам.

/дълга пауза/

Р. А родителите ви? Имате ли живи родители?

Д. Да, двамата са пенсионери. Много ги обичам. Готов съм на всичко за тях. Ако не бяха те, никога нямаше да мога да седна на този стол. Никога нямаше да мога да науча езици, да имам богата компютърна грамотност. Лишаваха се от много неща, за да мога да се изуча. Искам сега и аз да им върна грижата, вниманието... Да имат хубави, приятни старини. Да не мислят за пари. Да могат да се чувстват уютно на този свят. Това, може би, е и една от причините да седна на този стол срещу вас. Или може би най-основната причина.

Р. Разбирам. Детето трябва да уважава родителите си, да им помага. В това няма спор.

Д. Да, абсолютно сте прав... Радвам се, че мислим по един и същи начин.

Р. Какво да ви кажа, знаете – възрастни хора, стават като деца. Непрекъснато нещо им се случва. Непрекъснато искат нещо. А да не говорим за грижи, внимание. А това яде време. Днес това, утре онова. Пак време. Качват ти се на главата. Пак време.

Ако трябва да ги заведеш на болница - пак време. Ако трябва да отидеш да ги видиш, дори само да си поговорите ей-така, няколко приказки да си кажете - пак време.

Ако трябва, да им напазарувате нещо от магазина - още повече време. Въобще, родителите, живите родители, ядат много време.

Д. Аз толкова ги обичам. На тях дължа всичко. Само да са живи и здрави. Всичко друго е...

Р. Вижте, малко е деликатно, но ще трябва да се отървете от тях.

Д. Как да се отърва?

Р. Това не е ваша грижа. Това е грижа на компанията.

Д. Ама как да се...

Р. Просто в името на вашия просперитет, в името на благата, към които се стремите, ще трябва да им отнемем правото на живот. Ядат много време, това е единственият проблем. Иначе друг проблем с тях няма. Няма да можете да се концентрирате върху работата си. Разбирате ли ме?

Д. /Започва да плаче/

Р. Разбирате ли сега, какво ми коства всяко едно интервю?Давате ли си сметка каква емоционална енергия се изисква, за да седите на моя стол? Сигурен съм, не си давате. Д. /започва да плаче още по–силно/

Р. Всяка сълза ви отнема точки, господине. А вие съвсем не сте отличник. Бих натъртил – точно обратното.

Д. /спира да плаче/ Ама аз нищо не разбирам.

Р. Мисля, че се изразих много ясно.

Д. Ама аз без тях съм нищо.

Р. Няма да го усетите изобщо. Просто ще падне един товар от плещите ви.

Компанията ще се заеме с цялата процедура. Включително ще поеме разходите за опелото и останалите подобни. Това е честа процедура при нас - нито ще бъдете първия, нито последния. Но трябва да разберете - семейното ви положение трябва да бъде абсолютно чисто. Само едно име да има в него и то започва да гълта, да яде време. А вие ще имате много важни, неотложни задачи тук. Така, че не правете от това трагедия. А помислете за бъдещето си.

Д. Ама, това е престъпление.

/дълга пауза/

Р. Ще се направя на глух, господине. Иначе с вас е свършено. И няма да има дори кой да поеме финалните ви разходи. Да преминем нататък. Тук е много важно да се съсредоточите. Може би от този въпрос зависи дали ще си останете една бълха или ще тънете в разкош и лукс. И банковите ви сметки ще бъдат по-дебели от томовете на Достоевски.

/пауза/

Р. Съсредоточете се. Отиваме към финала на разговора. Последните въпроси и съответно отговори, носят най-много или съответно отнемат най много точки. Просто ви трябва невероятна концентрация.

/пауза/

Р. Ще започна по-отдалеч. Омекват ли ви краката, заболява ли ви стомаха, когато видите жена? Казано по друг начин – влюбвате ли се?

Д. Ами случва ми се, ама много рядко. Гледам да го потискам, защото след това е много трудно. А и съм доста срамежлив и като видя хубава жена, извръщам главата си нагоре към мраморното небе. Защото знам последствията след това. Изпадам в депресии. А при всички положения това би ми попречило на професионалната ми реализация.

Р. Бих искал да ви натъртя, че думата депресия е забранена тук. По-забранена дума от нея няма и няма да има.

Д. Изпадам в душевен катаклизъм.

Р. Така е по-добре. Значи не вярвате в любовта? От пръв, от втори, от трети поглед?

Д. Точно така. Правя всичко възможно да я загърбя. И да не и вярвам. Особено след случката миналата година. Три месеца са се криели с най-добрия ми приятел. Но знаете, в един момент нищо не може да се скрие.

Р. Това не ме интересува. Не искам такива подробности. Но мисля, че след този отговор започвате да имате някакви шансове.

Д. Така ли?

Р. А зависим ли сте от секса? Обичате ли да правите секс?

Д. Ами, как да ви кажа... Старая се да го избягвам. Това е голямо губене на време. Душове, събличания, обличания, козметика преди това. След това ласки, високопарни думи, целувки. Яде много време това. Гълта време.

Р. Не употребявайте моите думи. И не влизайте куртоазно в разговора... А вие с каква ориентация сте всъщност?

Д. Хетеросексуален съм.

/дълга пауза/

Д. Това лошо ли е? Нещо лошо ли съм направил?

/дълга пауза/

Р. Пак проблем!

Д. Проблем?!

Р. Не, не че е лошо. Но за компанията е хубаво да нямате никаква сексуална ориентация. Абсолютно никаква. Това е проблемът.

Д. Ама аз не съм чул да има човек без ориентация.

Р. Много са...

Д. Така ли?

Р. Аз задавам въпросите тук. Всяка сексуална ориентация, каквато и да е тя, гълта време, яде време... Компанията не може да си позволи да имате ориентация, разбирате ли ме? А иначе сме абсолютно толерантни към всякакъв вид ориентация. Дори изключително толерантни.

Д. Тогава аз какво да...

Р. Колкото и да си извръщате главата към мраморното небе, както вие преди малко споделихте, все един ден, ще забравите да я извъртите нагоре. Просто ще забравите.

Хора сме, грешим. На всеки може да се случи. Живеем в свят и в ежедневие, в което си предразположен да грешиш всяка минута. И когато един ден направите тази човешка грешка, какво правим?

Д. Наистина не знам...

Р. Ще ви помогна в отговора, компанията ще започне да губи парички. А това е недопустимо. Нали не се сърдите, че ви говоря така. Това е част от работа ми. Имахме подобен случай преди година. Инвестирахме в един наш служител и пари, и емоции, и всичко. Беше на една от ключовите позиции в компанията. Но се влюби, ей така, както се казва, не си вдигнал главата нагоре към мраморното небе. Лоша работа /пауза/ И до сега изчисляваме загубите. Лоша работа...

Д. И го уволнихте?

Р. Подробност е, но ще ви я кажа. Той осъзна грешката си, но вече беше късно. И както се случва често, се самоуби. Беше оставил предсмъртно писмо, в което тпоследното му желание беше да бъде погребан в частното гробище на компанията. Направихме този компромис, но както ви споделих преди малко, още изчисляваме загубите. А те наистина са много големи.

Д. Ама как се самоуби?

Р. Това са подробности.

Д. Стана ми мъчно... Ама аз какво да правя сега, господин...

Р. За вас съм Господин Компанията...

Д. Господин Компанията, аз какво да правя сега?

Р. И за това е помислено. Не си мислете, че компанията ще остави този проблем ей така, да се решава своеволно. Минава ли ви изобщо такова нещо през главата?

Д. Не съм си и помислял да ми мине...

Р. Ако сте човек с ориентация, какъвто е случаят при вас, един път седмично вие може да се облекчавате. Да изхвърляте тестостерона. Знаете, че не е добре той да се задържа дълго. Може да го правите в определените за това кабини, разбира се, по лекарско предписание. Сексологът на компанията има грижата за това. Той ще ви казва деня, часа и минутата, в които трябва да влезете в кабинката и да изхвърлите тестостерона. Хубаво е да спазвате указанията, защото иначе се получават недоразумения. А те няма да помогнат за кариерата ви. И така цял живот ще си останете с къдриците. Изразявам се по-образно.

Д. Има ли някакъв друг вариант?

Р. Вижте, ние сме либерална компания. И за всеки проблем търсим различни решения, които най-добре биха удовлетворили служителите ни.

Д. Кой е другият вариант?

Р. Другият вариант е, компанията е наела достатъчно количество женска и мъжка плът, според ориентацията. И един път седмично тя би могла да се ползва. Разбира се, това се удържа от заплата ви. И, както се досещате, се прави извън времето за работа. Във време, което ние посочваме.

Д. Ами може ли този за мен. Нищо, че ще ми се удържа от заплатата. Нищо, че вие ще посочвате времето.

Р. Тук искам да намекна, че този вариант може да съсипе кариерата ви. На него не се гледа с добро око в компанията. Момент, моя грешка - и забравих да вметна, че този вариант е за служители от трето ниво нагоре.

/пауза/

Р. Наистина съжалявам. /пауза/ Служители, които през годините първо са доказали своята вярност към компанията, жертвали са се за нея, приели са я за своя родна майка... И естествено компанията се отплаща. Това е най-нормалното нещо за нас- винаги да се отплащаме. Да стимулираме по всякакъв начин нашите служители.

Д. Ама аз...

Р. Има и трети вариант. Приятелски ви казвам, той засега е най-успешният. А и кариерата ви с него ще лети нагоре. Няма да можете да я спрете.

Д. Наистина ли!? Супер!

Р. Ще ви се направи хирургическа намеса.

Д. Хирургическа намеса?!

Р. Да, хирургическа намеса. Какво лошо казвам!?

Д. Да ме кастрират!?

Р. Мисля, че терминът е без значение.

Д. Да ме кастрират!? Да ми отнемат мъжкото...

Р. Не се самонавивайте. Много от служителите на компанията го предпочетоха, защото горепосочените също ядат време. И въобще, на тях не се гледа с добри очи. Разбира се, решението е ваше. Но за да имате по-голям шанс първо да постъпите тук, а и както ви казах, кариерата ви да литне нагоре, по-добре да се възползвате от него. Операцията се прави от изключителни специалисти, в нашата хирургическа лаборатория. За ваше сведение бих споменал, че тя е оборудвана по последен писък на тенденциите в медицината. До сега никога е нямало оплаквания. Напротив, всеки е изразявал благодарността си към тези специалисти. А и към Компанията.