Десислава Желева

*ГГ*
Ще ми се да пържа тиквички,
Докато той пише стихове във хола,
Опрял глава в едната си ръка,
А с другата -  хванал Шнайдер
И надвесил се над нашата тетрадка,
Да пренаписва Елиът, Кийтс
И даже Хайне,
Аз да влизам горда и да казвам :
,,Ела, направих ти вечеря“,
А той да се усмихва тихо и
Да казва :
,,Ела, да хапнем малко поезия,
Че тая вечер музата май ни намери...“
И да сядам на черния диван до него
Да изтривам римите от
Листите ни
И да се обичаме, пишейки поезия
Или да пишем поезия,
Обичайки се,
Няма значение.
Ще вечеряме утре, казва ми, –
Литература и изстинали тиквички.



Memento

Той влиза в стаята,
В която Тя стои седнала по турски на пода,
На който преди четири вечери бяха яли китайско,
Което бяха купили от ресторанта на ъгъла,
Който работеше само във Сряда,
Но днес е Петък,
Той не помни кога е била срядата,
Когато те се замеряха с пилешко,
Което се оказа доста жилаво
Като разговорите им сутрин.
 
Той влиза в стаята,
В която тя е клекнала и си играе с някаква кукла,
Която много прилича на нея самата,
Само където е руса и къдрава,
А всъщност и двете не си играят,
Защото стоят и се гледат,
Като че ли искат да си кажат нещо,
Ала няма нищо.
За казване.
Или останало.
 
Той влиза в стаята,
В която тя танцува около стените,
Които са боядисани в осем различни цвята,
Като всяка стена си има свой собствен дух,
Който танцува меренге заедно с нея,
А тя , както той видя,
Беше облечена с оная синя нощница,
Която той ненавиждаше,
Защото приличаше на ученическа униформа,
А той,
Свободолюбив,
Ненавиждаше догмите.
 
И ето той остава във стаята,
Която се изпълва от крясъците му,
Не ти ща меренгето,
Той вика,
Не ти ща своеволията,
Тя плаче,
Обичам стената в екрю
И аз я обичам,
Недей, почакай,
Не изяждай китайското
Няма да го изям, просто го опитвам
Опитай тези стъпки с мен, ще ти хареса
Не съм добър танцьор, повярвай
Аз не знам какво е да вярваш
 
Той влиза в стаята,
Която всъщност има четири стени
И търси по пода Нея,
С която никога не се е срещал,
Още повече пък запознавал
Или целувал,
Или водил на разходки,
Или на филми на Михалков,
С която не са яли нищо,
С която дори не са се самоизяждали,
Която никога не му е крещяла,
Която никога не е оставяла белези по гърба му,
Но която много е обичал.
Макар че не е съществувала.






Фин млечен беше Бог и се топеше
( Георги Господинов, ,,Естествен Роман``)


След полунощ всичко започва отначало.
Времето не е велико.
Едно и също е.
След второто 12 ние се повтаряме.
 
 
Раз.
Два.
Три.
Отдавна Бог
Живее в кръглия часовник на стената
И не смее сякаш да излезе.
Премине ли отвъд мощта си,
Счупи ли оковите на
цифрите
всичко свършва.
След последното 12 ще е нищо,
а след нищото потоп,
само дето този път
Ной ще спи
И няма да е вдигнал кораб,
За да ни избави,
Защото ще е нямал време.
 
Нямало е време.
 
Преди полунощ нищо не е имало.
И едва ли ще започне отначало.





Г.Г. 2


Ревнувам го.
От думите му, писани за някого,
от снимките му на морето,
от шапката , която знае по-добре от мен
с каква прическа бил е лятото,
от литературните критици,
от литературните критички
Го ревнувам.
 
И се превръщам фанатично
в няма истеричка –
НЯМАм правото да викам,
НЯМАм правото на глас,
мога само да пасувам.
И да искам, и да не,
изборът ми е ограничен.
Влюбена съм във затворник на хартиената стая,
с четири ъгъла и бели страни,
а вместо решетки –
Поезия.
Ревнувам го от белите думи,
изписани в килията,
защото не знам,
как и аз да ги навържа,
за да ме тикнат
Там.