Степан Поляков

КОРОНЯСВАНЕТО НА ЕДИН БОГ

Макар и в средата на есента, въздухът над залива Таджура край бреговете на Джибути в Арабско море не помръдваше. Водата в пристанището също. Клоните на палмите висяха пожълтели. По небето нямаше нито облаче. В този ранен следобед на сянка беше поне 45 градуса. Затова шумната група от двайсетина американци в пътнически костюми, наели мургави носачи за планините от багажа си, изглеждаха повече като мираж насред маранята, когато излязоха от митницата. Сред тях имаше и дами с широкополи шапки. Наоколо бързо се насъбра тълпа просяци, зяпачи и други носачи, опитващи да изкарат някой долар, въпреки конкуренцията. Групата се отправи към железопътната линия. Най-отпред вървяха двама мъже. Пушеха пури и разговаряха оживено. Единият беше бригаден генерал Уилям Райт Хартс, а другият Хърман Мъри Джейкъби. Трийсет и осем годишният етнически германец водеше официалната делегация по коронясването на новия етиопски император Хайле Селасие като специален посланик на Съединените американски щати. Лично президентът Хърбърт Хувър бе настоявал Хърман Мъри да го представлява в мисията. Командирова с него и личния си церемониалмайстор Чарлс Лий Кууки. С мистър Джейкъби пътуваше и госпожа Джейкъби. На току що построената преди година от французите железопътна линия ги очакваше луксозният императорски влак. С него щяха да пътуват близо 30 часа и да минат около 700 километра до столицата Адис Абеба. Вагоните притежаваха модерни купета с удобни тоалетни и електрическо осветление. Няколко подбрани от генерала носачи започнаха да товарят американските дарове за Императора. Те бяха събрани с частни средства и представляваха доста разнородна купчина. Пълният комплект се състоеше от електрически хладилник, портрет на президента в рамка с автограф, радиоприемник с фонограф, червена пишеща машина с етипоския императорски герб, петстотин букета рози, сред които няколко дузини личен подарък от президента, сто дългосвирещи плочи „изключителна американска музика”, луковици от току що създадения нов вид на цветето рицарски звезди или беладона на Министерството на земеделието, събрания доклад на Чикагския музей по естествена история от експедицията на негови учени до Абисиния, както все още беше популярна страната, и три киноленти: късометражният библейски филм „Бен Хур”, недвусмисленият „Кралят на кралете” и току-що излезлият на екраните „С Бърд на Южния полюс” за опита на Ричард Бърд да прелети над Южния полюс – превърнал се по-късно в класика на документалистиката.
Две години по-рано Хърман Мъри Джейкъби беше продал финансово-консултантската си къща в Манхатън. На близките и партньорите си обясни, че се пенсионира, за да се отдаде на хобито си. Заряза преуспяващия си бизнес и замина за джунглите на Амазония заедно с още няколко запалени любители-изследователи. При едно от завръщанията му в Щатите го застигна молбата на президента за мисията в Етиопия. Мъри не можеше да откаже на добрия си приятел, на когото дължеше логистична подкрепа в някои критични моменти. Сега беше ред да върне жеста.
Кога тръгваме, господин президент? – попита.
След три дни!
Американската делегация трябваше да пристигне първа от всички останали. Изключителното внимание, което Съединените щати оказваха на този африкански монарх, макар и с репутацията на напредничав политик, имаше малко общо с етикецията, която далеч повече вдъхновяваше европейските дворове. А и Мъри Джейкъби не беше типичният салонен дипломат. Президентът залагаше предимно на хладния му и агресивен бизнес нюх. Мощната Джей Джи Уайт Инджиниъринг Корпорейшън имаше амбиции да грабне сделка за десетки милиони долари, която англичани, французи и германци от десетилетия опитваха да докопат. Ставаше дума за изграждането на водна централа и каскади, които да извличат вода за сухата абисинска земя от вътрешното море езерото Тана, откъдето извира Сини Нил, пресича границата със Судан, за да се влее край Хартум в Бели Нил. Това щеше да донесе автоматично до договор и за построяване на някои основни пътища, също сделка за милиони. Англичаните от години опитваха да пипнат кокала, но предният император Менелик Втори ги беше отрязал. Обясни им, че природните богатства на Етиопия ще се експлоатират само от етиопците. Ако мистър Мъри успееше, а имаше такива знаци, Английския лъв щеше да се захапе за опашката от яд. Хайле Селасие вече беше разпространил гневно писмо до Лигата на нациите срещу Англо-френско-италианското посегателство към богатствата на Абисиния. „Ние, абисинците, рядко срещаме чужденци, които не опитват да се докопат до територията ни... С Божията помощ и благодарение смелостта на войниците ни ние завинаги ще останем силни, горди и свободни тук, в родните планини.”
В безсилието си английските вестници обвиниха корпорацията, че възнамерява да се възползва от услугите на местни робовладелци, които ще им предоставят робите си на обекта. Президентът на корпорацията Джейно Дън отвърна лаконично на нападките: „Императорът е краен противник на робския труд.”
Вече във вътрешността на Етиопия, влакът спря край Даре Дауа. Това беше първата и единствена голяма гара до Адис Абеба. Тук температурите бяха с двайсетина градуса по-ниски заради надморската височина. Макар на половината път и далеч от Джибути, тук се извършваше митническата проверка между двете страни.
Тя не отне време. Отне време качването на пътниците. Митничарите в униформи, някои от които боси, трябваше или да свалят целия товар на влака, или да не пипат нищо. Предпочетоха да се щурат край вагоните и да чакат нископоставените чиновници на път към столицата да заемат местата си. След пронизително изсвирване композицията потегли отново. В това време Хърман Джейкъби, генерал Хартс и още двама мъже от антуража играеха покер в императорското купе. Генералът почерпи партньорите си с хавански пури и след поредното раздаване прибра парите им. Сто и петдесет долара – добра месечна заплата.
Джейкъби, каква е цялата тая императорска пасмина тук? – попита Хартс в
типичния стил за военен янки. Той се прекланяше пред единоначалието, но само в армията. Кралете, императорите, принцесите с техните шлейфове и корони го караха да се чувства объркан. Това беше европейска измишльотина. Иначе вярваше в неотменимата правота на президента Хувър. На всеки избран демократично президент на Съединените американски щати. Сега малко се боеше от тежкия церемониал, който ги очакваше от пристигането им нататък.
Абисинците вярват, че Селасие е пряк потомък на цар Соломон и Савската царица – запали и вдъхна той с наслада своята фонсека. Пурите минаваха за най
фините в цял свят. Основателят на компанията дон Франсиско Фонсека току що беше починал, но съпругата му доня Тереса Ботичер държеше вече проспериращия бизнес със здрава ръка и се готвеше за инвазия в Съединените щати, само на деветдесет мили от острова. – Покойният император Менелик Втори не е баща на Селасие, а първи братовчед на баща му, който е нещо като негов външен министър. Три хиляди години Абисиния или Етиопия, както е известна от Библията, е управлявана от преки наследници на Соломон. Менелик Втори е двеста двайсет и четвърто поколение. Като братовчед по мъжка линия Хайле Селасие също е пряк наследник на Соломон. Е, това, разбира се, е доста спорно тълкувание. Покойната императрица Заудиту е дъщеря на Менелик, но доста време Селасие беше неин регент, докато постепенно не овладя цялата власт. Преди две години той стана цар /негус/ на Етиопия, макар Заудиту да остана Царица на цариците. Както знаете, тя съвсем наскоро почина. При това доста мистериозно, господа. Сега ще присъстваме на втората коронация на Хайле Селасие – вече като Цар на царете /негус негаст/ според сложната йерархична система тук.
Като всеки авантюрист Мъри Джейкъби изпитваше неподправен интерес към местата, които посещаваше и се заравяше в интригите там. Официално императрицата беше починала от сърдечен удар, но американецът знаеше, че тя е пила горчиво кафе. Кафето е открито в Етиопия и оттогава то е повече от освежителна напитка или дори ритуал в живота на местните хора. Кафето по тези места замества изпушването на лулата на мира. Дори, когато смъртния ти враг потропа на вратата и поиска кафе, ти си длъжен да го приготвиш пред очите му. Но никой няма да те упрекне, ако му го сервираш горчиво. Горчиво кафе означава кафе с отрова. Всички говореха, че младият и амбициозен регент може би е почерпил религиозната си леля с горчиво кафе. Той самият имаше съвсем различна версия за внезапната й смърт пред народа си.
Госпожа Джейкъби почука на вратата на купето.
Скъпи, кондукторът предупреди, че скоро пристигаме – усмихна се тя. – Надявам се, господа, добре си прекарвате.
Слава на Господа, прекрасно, скъпа – скочи господин Джейкъби.
Нямаше никакво намерение да осветлява жена си, че днес не му върви. Всъщност надяваше се, че лошият му късмет ще приключи с картите. Днес той можеше да даде сериозно предимство на родината си пред вечните съперници Великобритания и Франция. А те вече бяха се откъснали доста напред в битката за стратегически ключовата източноафриканска и субтропична територия. Дори влакът, в който се возеха, беше производство на френската „Компани дю Шемин дьо Франко-Етиопиен”. Звездният миг на Хърман Мъри Джейкъби започваше именно от тази загуба на покер и той го почувства още с пристигането на гарата в Адис Абеба. Тя беше построена в типично централно-европейска архитектура и открита точно единайсет месеца преди това. Отпред ги чакаше военен оркестър изцяло от чернокожи музиканти. Само диригентът им беше с малко по-светъл цвят на кожата. Край тях се бяха струпали официални лица и обикновени зяпачи. Със слизането на първия гост от влака с чинели, барабани и тромпет музикантите подеха „Знаме, обсипано със звезди”. Пренесена от Англия, старата гуляйджийска мелодия се беше превърнала в най-популярната патриотична песен за американците. Абисинците не бъркаха, като я изпълняваха за химн. Само четири месеца по-късно Конгресът на Съединените щати щеше да гласува предложението на президента Хувър тя официално да бъде приета за химн. След това строените императорски гвардейци стреляха седемнайсет пъти във въздуха. Оттам американската делегация се качи на чакащите я лимузини и отпътува направо към хотел „Таиту”. Той носеше името на императрица Таиту, съпруга, на император Менелик. Двайсетина години по-рано тя бе успяла да го убеди, че новата столица има спешна нужда от хотел. Менелик Втори беше реформатор и не се възпротиви. Само се учуди, че консервативната му и тесногръда жена се е заела с нововъведения. Противоположните им характери бяха станали известни дори сред европейските дипломати. Докато императорът имаше навика да отлага неприятни и непопулярни решения с фразата „Добре, утре” /Иши, нега/, Таиту просто отсичаше – „Изключено!” /Имби/. Днес можеше да се разбере прозорливостта й за хотела. С вид на италианска алпийска вила, заобиколен от зеленина, той беше оазис за всички високопоставени гости. И носеше нейното име. Първият хотел на Адис Абеба. Иначе столицата продължаваше да прилича на разпиляно село. Репортери от всички световни медии не спираха да пристигат за голямото събитие и се озоваваха в нищото – нямаше хотели, странноприемници или поне квартири. Армията им подсигури палатки, които те вдигаха насред центъра на града. Там беше и младият британски репортер Ивлин Уо. Той съвсем не споделяше официозния възторг на пристигащите делегации. „Струваше ми се, че основите на града се полагат сега. На всеки ъгъл стърчаха незавършени сгради. Някои вече бяха изоставени, на други работеха тълпи дрипави туземци. Един следобед видях двайсет-трийсет души, които, ръководени от майстор-арменец, разчистваха грамадите строителни отпадъци и камъни, задръстили площадчето пред парадния вход на двореца. Трябваше да товарят дървените тарги и след това да ги изсипват на купчината, намираща се на петдесетина ярда по-нататък. Майсторът обикаляше между работниците с дълга тояга. Ако му се наложеше да се отдалечи, макар са мо за миг, всичко тутакси спираше. И не че хората сядаха, лягаха или започваха да разговарят – не, те просто се вцепеняваха по местата си, с изцъклен немигащ поглед – като крави на пасище, или пък изпадаха в летаргия с някоя тухла в ръка. Най-сетне се появяваше майсторът и тогава всички отново се размърдваха, но много флегматично, като на филм със забавен каданс. Когато ги налагаше с тоягата, не викаха, не протестираха, само движенията им малко се ускоряваха.Ударите преставаха и те възобновяваха бавното темпо, а когато майсторът отново се отдалечаваше, тутакси се вдървяваха и замираха.”
Най-важният гост сред коронованите особи беше Херцогът на Глостър, принц Хенри – третият син на британския крал Джордж Пети и кралица Мери. Французите пък пращаха един от най-големите си герои - маршал Луи Феликс Мари Франсоа Франше д'Епре, известен сред съюзниците от Антантата като Отчаяния Франки. Съвсем несправедливо. Той блестящо беше обърнал събитията на Балканите в своя полза по време на Световната война. Отчаяни трябваше да се чувстват българите, които, въпреки няколко битки, останали във военната история с безпримерен героизъм, принуди да подпишат неизгодното за тях Солунско примирие и така ги изкара от войната. Сякаш, за да подчертаят противоречивите си отношения с Етиопия, италианците също бяха изпратили звезда от бойното поле. Братовчедът на крал Виторио Емануел принц Фердинандо Умберто Филипо Адалберто Савойски имаше медал за храброст като капитан на разрушител във Войната. Различни благородници и висши военни представляваха дворовете на краля на Белгия, императора на Япония, краля на Египет, кралицата на Холандия, краля на Швеция, правителствата на Полша, Гърция, Германия... Не мина и без критична дипломатическа ситуация. Само американците и още няколко делегации имаха честта да бъдат посрещнати от военна музика. Националните химни на останалите се изпълняваха от духовия оркестър на арменските сираци. При едно посещение в Йерусалим преди седем години все още като регент и принц Тафари Маконен бъдещият император се срещна с патриарха на арменската патриаршия. Негово Светейшество Йегише Туриян се оплака, че изнемогват финансово, след като приютили няколко дузина арменски сираци. Те бяха оцелели след клането на над милион арменци в Османската империя. Принц Маконен без да се замисли дори им предложи Етиопия за техен втори или, по-скоро, трети дом. Армения и Етиопия са най-старите християнски държави в света и техните православни църкви са особено близки като тълкувание на свещените книги, ритуали и богослужение. Главното задължение, което лично императорът беше възложил на духовия оркестър за коронацията сега, беше перфектно да разучат и изпълняват националните химни на гостуващите държави. Но ето че, при пристигането на турската делегация, водена от Мухитън паша, на гарата настъпи тягостна тишина. Оркестърът стоеше прав, турците се оглеждаха неловко без да разбират какво се случва с протокола, а етиопските чиновници по посрещането, напразно подсказваха „Химна! Химна!”. Накрая унизеният Мухтън паша, започнал да схваща капана, в който е попаднал, гневно скочи в лимузината отпред. Ако можеше да обърне влака, щеше да поеме към Турция.
Императорът първо не повярва на ушите си, после реши да издаде смъртни присъди на всички тези музиканти, които да бъдат изпълнени незабавно. Той също се беше почувствал унизен. Някои от съветниците му обаче го посъветваха да не прибързва. Такова деяние нямаше как да остане скрито за всички тези отвратителни лешоядни репортерски кучета на Запада, стоварени в центъра на столицата. Това щеше да помрачи завинаги образа на Царя на Царете, на Божия избор. Затова той трябвало да остави решението в ръцете на Съвета на благородниците и, каквото и да е то, да бъде приведено в изпълнение след коронацията. При всички случаи обаче нарушаването на заповед, дошла пряко от монарха, не можеше да бъде подминато просто така. Хорът на сираците трябваше да се яви пред Съвета на благородниците.
Съветът на благородниците беше нещо като Конституционен съд. А, тъй като императорът беше конституционният избор на Бог, висшите благородници просто тълкуваха Божията воля, нищо повече. Те бяха предимно членове на императорската фамилия, но бяха издигани, понижавани, изваждани, премествани в най-неочаквани моменти. Трябваше да знаят, че между тях и Бог има някой, който непрекъснато ги наблюдава. Затова и уважаемите съветници живееха в непрекъсната подозрителност и напрежение. Както, между другото, и всички в двореца. Но сега, при вида на това уплашено стадо момчетии от осем до деветнайсет години в кърпени униформи, струпани и хлипащи в тронната зала, съветниците за първи бяха обзети от еднакво усещане – „Бедните сираци”. Момчетата си даваха сметка, че са направили нещо непростимо, нещо, заслужаващо най-страшното наказание и опитваха да успокояват по-малките, но самите тях нямаше кой да утеши. Изведнъж, без да чака знак, един от младежите се просна на колене върху големия персийски килим. По бузите му се стичаха сълзи.
Ваши Сиятелства – започна той на един дъх, - знаем, че заслужаваме да умрем. Молим ви, само да пощадите малките ни братчета. Те слушаха нас, те не разбират. Но ние, ние, гледахме как турците изнасилваха майките ни и после живи ги колеха, как вадеха очите на бащите ни с щикове и ги набучваха на кол, как отвличаха сестрите ни, как живи погребваха дядовците и бабите ни. И всичко това за забавление, когато ги молехме за милост. И най-страшното наказание, което ще ни наложите, ще е по-малко от срещата с майките и бащите ни на Онзи свят, след като сме свирили химна на убийците им в тяхна чест...
Темпераментната дръзка реч на арменчето спаси него и другарите му. Някои от съветниците дискретно триеха сълзи с копринени кърпи при вида на тези клетници, за които никъде на света нямаше покой, а сега и трябваше да ги осъдят и на смърт. В съзнанието на всички изникнаха фотографиите от световната преса с камарите осакатени трупове на арменци, а край тях турските войници, снимали се за спомен. Така или иначе, Съвета не посмя да вземе решение, но решиха да докладват истината на императора. Сянка мина през лицето му и очите му потъмняха още повече, докато слушаше доклада на иначе обичния си братовчед княз Имру. Помълча няколко минути след края му и накрая заключи:
Тези млади мъже са отказали да изпълнят наша заповед. Но, ако бяха изсвирили турския химн, щяха да нарушат библейската заповед „Почитай майка си и баща си!” Но, тъй като ние, сме тук, за да изпълняваме Божията воля, като не са изпълнили нашата заповед, те са спомогнали да се осъществи истинската наша воля. Защото нашата воля идва направо от Свещената книга.
Арменчетата бяха спасени.
Чуждестранните гости пристигаха цели две седмици. Десетки лакеи бяха ангажирани да приемат, описват и подреждат подаръците им. А кралските дворове и правителствата изпращаха най-чудновати скъпоценни вещи и живи същества. Франция му подари аероплан, който трябваше да каца няколко пъти, за да зарежда, но за сметка на това пилотът го приземи в Адис Абеба по всички правила на френския стил – без прах и с развят бял копринен шал на врата. Президентът Хинденбург изпрати 500 бутилки рейнско вино от личната си колекция, което композиторът Брамс беше наричал „Брамс на вината”. Англичаните надминаха всички по екстравагантност. Херцогът на Глостър донесе със себе си празнична торта. Тя тежеше един тон. По този повод американското списание Тайм заядливо отбеляза в репортажа си от събитието: „Абисинците приеха много повече като възстановяване на справедливостта, отколкото като подарък, няколкото сандъка с древни абисински документи, които херцогът на Глостър върна. Те са били намерени тук, ако не и задигнати, от британските войски. Да, имаше и еднотонна торта”
И все пак, всичко това изглеждаше като подаяние в сравнение с подаръците, които императорът получи сам от себе си. На практика нямаше никой в цялата страна, който можеше да му подари нещо, защото всички значими и ценни неща му принадлежаха по закон. „Всеки убит в Абисиния лъв е собственост на Победния лъв на Юдейската вяра”, се казваше там. Гордият ловец имаше право да запази само малко парче от кожата, за да доказва смелостта си на деца и внуци. Няколко месеца по-рано цял денк лъвски кожи бяха заминали към един от най-добрите шивачи на лондонската „Бонд” стрийт. Заръката гласеше „Да се ушие подходящ за коронация костюм!” Вси пак емисарите на Царя на Царете гледаха да не пилеят просто така парите от държавната хазна. Те успяха да спазарят каляската на кайзер Вилхелм Втори в Германия само за шест хиляди долара. Отделно към нея купиха осем бели коня от знаменитата конюшня на Хабсбургите и в комплект с тях назначиха на работа бившия кочияш на австро-унгарския император Франц-Йозеф. Зестрата на Нейно императорско величество за Пазителя на вярата беше повече от четири милиона щатски долара. С един милион от тях веднага бяха поръчани злато и други скъпоценности, с които да бъдат украсени двете им корони за церемонията.
Етиопската традиция по коронясването е специфичен ритуал. Короната трябва да е нова при всеки владетел и при всяка церемония. За Прекия наследник на цар Соломон и Савската царица тази щеше да е третата корона. Първата я получи, когато го избираха за регент, втората, когато стана негус /цар/ и фактически владетел на страната, макар и под формалната опека на императрица Заудиту. Над двете нови корони сега свещениците изпълняваха триседмичната си литургия преди да ги положат на главите на императорската двойка. Историята на тези корони напомня сюжет от изгряващата по това време кралица на криминалния жанр Агата Кристи.
До поста главен императорски бижутер се беше издигнал един грък от Корфу, който се представяше под името Ксарис Канарис. Всъщност той не беше никакъв бижутер, а търговец. Голямата му дарба се състоеше в това, че умееше да кара другите да работят за него. Когато царят обяви проект за короните с невиждана дотогава награда, местните майстори се захванаха здраво за работа. Вместо това Канарис продаде два диаманта на минаващи през Адис Абеба американски пътешественици и с парите от тях финансира едно пътуване до Кипър, Египет, Италия и из земите на днешните Ливан и Сирия. Върна се с проекти, на които абисинските занаятчии нямаше как да съперничат. Твърдеше, че двата месеца, когато никой не беше го виждал, здраво е работил върху скиците. Никой от тях не му повярва, но нямаше какво да кажат. Негово Величество и съпругата му останаха изключително доволни и веднага изпратиха гръка в Лондон и Париж да обиколи най-престижните ателиета, да поръча короните и да се върне с тях. В няколко червени кадифени торбички му сложиха скъпоценните камъни и другите бижута.
Когато Ксарис Канарис се завърна, предизвика всеобща възхита дори и сред най-големите си завистници. Короната на Негово Величество беше невиждано бляскав до този момент в Абисиния символ на абсолютната монархическа власт. Само дето Ксарис Канарис спести малката подробност, че тя всъщност е почти точно копие на короната на престолонаследника във Великобритания. Беше добавена само звездата на Давид и четири от осемте листа бяха по-големи. Възторжените царедворци я изложиха в двореца, за да могат благородниците да й се насладят. Точно тогава, докато внимателно оглеждаше камъните през витрината, един от тях се усъмни. Нещо не беше наред. И нямаше нужда от никаква експертиза, за да стане ясно, че скъпоценните камъни са фалшификати. Четири часа в подземията на гвардейците бяха достатъчни за алчния грък да признае как е продал камъните и е прибрал парите. Оставаше да разберат къде ги е скрил. Каза си, когато с клещи изкараха езика му навън.
От двореца наредиха на онзи наблюдателен бижутер, който разкри измамата, със същите пари да купи нови скъпоценни камъни. За Ксарис Канарис никой нищо повече не чу, макар няколко години по-късно да тръгна слух, че бил забелязан да препродава китайски мандарини в Танжер, Мароко. Дали е така най-добре знаеха седемте кралски лъва, които май особено харесваха вкуса на нелоялните към императора. В крайна сметка моделът на първата корона беше изработен отново, но остана за престолонаследника, а за императора трябваше да се измайстори нова и много по-внушителна. Първото впечатление от нея беше, че е висока почти колкото купола на катедралата.
- Очаквах да ни сервират глава от лъв – взе си от крехкото газелско Хърман Мъри
Джейкъби и се усмихна на сътрапезниците си в ресторанта на хотел „Таиту”. То и другите деликатеси бяха сервирани в златното плато на Ционския лъв Хайле Селасие. Макар че, императорът не беше се срещнал с американеца досега, златното плато представляваше повече от ясен жест. Съединените американски щати и техният представител имаха особено място в сърцето на Юдейския лъв.
Америка започваше да разбира, че никога няма да се превърне в световна сила, каквато искаха да я видят синовете й, потомци на велики европейски сили, ако не излезе навън. Съветниците на президента Хувър знаеха, че оттук нататък може би най-ключовата стратегическа точка ще е регионът на Светите земи. И тъй като англичани, французи, италианци отдавна владееха и воюваха помежду си за Средиземноморието, Америка се нуждаеше от заобиколен ход. Каква по-подходяща страна от заключеното между Червено и Средиземно море царство с император, амбициран да се опълчи срещу колониализма в Африка. Етиопия оставаше единствената неколонизирана африканска страна в цялата история на континента, ако не се брои американският експеримент Либерия. Този велик национален мит щеше да вдъхновява етиопците през следващите десетилетия.

Стефка Кожухарова

Варненските котки

заслужават ода. И са навсякъде. Затова го обичам този град, освен заради късащата сърцето прилика с Барселона, но да не задълбаваме – това, както казват братя Стругацки, е друга история. Така че да, котките са навсякъде, черни, сиви и петнисти в най-невероятни комбинации, тигрови, костенуркови1 и дебели, дебелите котки са ми любима рубрика, изпълзяват от дупки и мазета, лежат под и най-вече върху колите, съзерцават леко презрително всичко наоколо, накацали по оградите на неустоимата гръцка махала и още по-неустоимия помиярски квартал над гарата, ровят лениво в количките за боклук, разхождат се по улиците с отегчения вид на повелители на всичко наоколо, седят в поза сфинкс по пейките в кварталните градинки, малките се търкалят и се боричкат по зелените площи, а като напече слънчице се излягат и вдигат лапите в котешки кеф. Да не говорим за приятелското котешко семейство, което обитава термите – сигнално-оранжеви четирилапи щъкат по зелената тревица под червените тухли и винаги има една-две по пейките при входа, за да късат билетите. Подозирам ги, че прескачат и до двора на арменската църква, но да не навлизаме в непознати територии. И са най-дружелюбните котки на света: Мама, дават се, дават се, крещи във възторг Васко на езика испански, защото не се е случвало да поиска да погали някоя и да не може, а той, (в скоби казано), иска да погали всяка котка, която види. Така че докато – понятно – се бавим по улиците, имам време да си помисля, че се държат така, защото никой никога не им е сторил нищо лошо. Вероятно, защото станах щастлив свидетел на следната гледка: на пешеходната зона пред Операта доста мърлява върху бялото, достопочтена дама лежеше на изтривалката пред луксозно и доста скъпо кафене (в София да я бяха изритали на минутата) и докато си допивах капучиното, видях как стана и бавно пресече площада като кривуличеше между чайките, които също бяха тръгнали на разходка из центъра, и случката изобщо не смути присъстващите, това може да се стане само в този град, затова искам да вдигна крайници в котешки кеф под някое гинко в морската градина, а когато ми стане хладно от сянката, да се опъна като гущер на плажа, а когато ми стане топло от слънцето, да вляза в морето да поплувам към хоризонта с облекчаващото усещане, че никога няма да го стигна.

Цветанка Еленкова

ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

В памет на Сашо

Подобно на короната на широколистно дърво
което е обърнато иглолистно
присядаме на сянка берем плодовете му
или си правим чардак нависоко
за да наблюдаваме бурята
или сами да я преживеем
преживяваме смъртта на някой близък
на някой сродник или дори на себе си
а после бутилките като новогодишни
стъклени играчки
а после свещите лампички
на иглолистни дървета
по които никога не се изкачваме



ПРОБОЖДАНЕ

С този нож искам да те пробода
с който преди това съм пробол себе си
откъм другата тъпата страна
за да боли повече
и не само
но от дългото стоене
раната се е затворила
и сме станали едно
С този нож откъм острата страна
искам да те пробода
за да е по-бързо и да не боли толкова
и не там където никой не те е пробождал
а където си набождана много пъти
кожата ти загрубяла и бяла
с много сраствания
Искам да те пробода с този остър край
който всъщност е вдлъбнат
понеже се е отчупил на върха
не помня от какво и кога
може би някога съм го изпускал
без да искам
или съм го забивал в нещо твърдо
Искам да те пробода
в най-острият ти ръб
там където е шит белега
за да не оставам белези



ПОДОБРЯВАНЕ-ВЛОШАВАНЕ

Всеки връх има два върха
като двете чертички на дванайсет
от циферблата на часовник
първият подстъп до втория
до който се стига трудно
правим лагер точно там
където са свързани като люлка
почиваме си и продължаваме
На втория отвесна скала
След което броенето започва
от нула



КЪЛБО

Там където
върху гладката изпъкнала повърхност
отражението се среща с отражението
е ирисът
плосък като на змиите
там е екваторът също
и оргазмът
и навитата гъсеница и анемони
блендата
денонощните валежи
Така че не ми казвай
че отгоре и отдолу
е небе

Райчо Ангелов

Венера Милоска покорява Луната

когато богинята спи
мъжете вече нямат
какво да губят.
намират границата,
спорят с варварите,
и се почесват,
когато никой
не ги наблюдава.
жените
подрънкват с бижута,
вериги или
каквото там имат под ръка, а
един камък в небето,
сляп за всичко
събира експонати
за своята колекция
от стъпки,
меки
минерали и
души.



Влъхвите виждат звезда в небето

“ще се видим по-скоро отколкото
очакваш” – казва,
а аз разбира се не вярвам
много,
но за всеки
случай докосвам с пръсти
косата й
за да оставя отпечатъка си
върху нея
- простичка градска магия.
и когато това се случва
поглеждам крадешком
- над нея гори звезда.
“наистина трябва да си
почина” – казва тя и се усмихва
тъжно,
а звездата просто си стои
там,
гъделичка очите ми и кара
усмивката й да изглежда
поне три пъти
по-красива.


Надпис от вътрешната страна на капачка за бутилка

на И.

Линията на твоето тяло
прекосява за миг огледалото
на път към спалнята
и
господи,
присвива ме корема.
ръцете ми,
които не знаят
че морза,
е мъртъв
в глобален мащаб
пулсират и пращат сигнали
на твоите:
устни,
очи
и прелести
и докато събличам тениската си
се питам -
сега, когато е без очилата си ще може ли да прочете
какво е написано там?
хрумва ми нещо, което една руска анархистка е казала по
някакъв неин си повод:
“не се заблуждавай скъпа. не си кучка. по-лошо е. светица си”
което, разбира се няма нищо общо с надписа
върху капачката.

Петър Чухов

* * *
За какво искаш да пишеш попита
учителят свойта кукла
и веднага си отговори

за царевични зърна
заседнали в гърлото
за семенца от домати
засъхнали по чинията
за лист зелена салата
с който да се пързалям
през пролетта лятото и есента
и за маслината – черна дупка
или зеница на третото око

няма такъв учител
казваш ти и си прав
няма такъв учител
казвам аз и съм прав
няма такава кукла
казва учителят
и е прав



ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Когато тя ми удари
пълнокръвен шамар
защото я бях целунал
неправомерно
трябваше да реша
дали да бъда евреин
християнин мюсюлманин
или дзен-будист

Очите й бяха строги
като десетте божи заповеди
зъбите равни и светли
като неделна молитва
краката й се издигаха
като минарета
а ръцете изящно трепереха
и в ушите си още чувах
звука от пляскането
с една ръка



В ТЪРСЕНЕ НА ПОДАРЪК

Не
този красив недвусмислен
сняг няма да ги затрупа
най-много да затрупа
двусмислените следи
от стъпките
и да попие
гласовете им
особено онзи
с който тя пита
мислиш ли че мъртвородените
имат рожден ден



УРОК ПО РИСУВАНЕ

Детето нарисува
портрет
на бременна жена
и го озаглави
натюрморт с майка



* * *
Малко
шотландско
селце

всички дворове
пълни с цветя
всичките къщи
прясно боядисани
всички прозорци
погледнали слънцето

само накрая –
една полуразрушена стена
от почернял камък
изгубила сестрите си

това е моята къща
казвам
отдавна не съм идвал може би
от няколко века



КОЙ ЗНАЕ

Ти
която никога не ще узнаеш
как се чувства
грозната жена
която никога не ще узнае
как се чувства
красивата жена
която никога не ще узнае
как се чувства той
любовникът на грозната
съпругът на красивата
или обратното
или обратния
или обратната
която никога не ще узнае
кой е любовникът на грозната
съпругът на красивата
и кой
съм аз

Палми Ранчев

ПЪТУВАНЕ

Достигнахме брега на любовната река -
куцайки, на един крак – с протегнати
за милостиня ръце. Лесно се качихме,
и не разбрахме кой управлява кораба,

понесъл се безгрижно по гладката вода.
Трябваше ли някой да върти кормилото
и да гледа компаса. Или беше достатъчно
да следваме движението на водата.



СЪПЕРНИЧКИ

Наблюдавам силуетите
на три жени в тъмнината.
Изглеждат набързо нарисувани,
с разкривени линии,
от неизбежна ръка. Осветени,

изчезват и се появяват –
пристигат за кратко
и за още по-кратко си отиват.
Манекените от близката
витрина са по-реални.



РАМБЛА

Колко грубо се обръща
и не ме поглежда
тази красива жена.
Някога съм я обичал.
Сега е с бежов шлифер
и тъмни очила.
Иска да се свия,
да се скрия, да изчезна.

Или да призная,
че съм само непознат.
И когато отново
разпознавам болката,
дошла оттам, откъдето
пак не я очаквам,
улицата свършва
с чувството на самота.

Дупка, пропаст,
над която преминавам,
Заедно с другите,
изчезвам в множеството.
И движението отново
става безопасно.
Най-обикновено ходене.
Отиване нанякъде.



ВЛАГА

След години от телата
са останали руини.
Обхождаме с поглед
сложните релефи.

Докосваме се с навлажнени
от желания езици.
И им възвръщаме за кратко
блясъка и свежестта.



ЖЕЛАНИЕ

Ще заговоря първото,
или нека да е второто
гадже, попаднало
пред очите ми. Висока е,
с бяла блуза, дантели

и едри, доста едри –
в полу-профил – гърди.
Скъпа, внимавай с огъня,
щом отново си гасиш фаса
в съседство с моята –

седма-осма ли беше,
или дванадесета бира.
А носът ми се свива
от мириса на парфюма
и изгоряла до кокала плът.



ВЪПРОСИ

Помня как онзи следобед
на тавана, по-близо до звездите,
до себе си, и до лудостта,
късахме с ръце, изправяхме
с юмруци и ръфахме със зъби
горещия електрически реотан,
с който бяхме свързани. След
толкова изминали години

отдавна не е важно кой беше
по-жесток и по-безмилостен,
а колко от горещината, от изгарянията
и от опасното електричество
ти отнесе и колко в мен останаха.
Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.



ОЧАКВАНЕ

Тази красива жена
е увита в станиол.
Опитвам се да я развия.
Запомням движението

на сръчните си пръсти.
Лъскавата опаковка,
дразнещия шум.
Очакваната сладост.



СЯНКА

Докосна ме сянката
от движещото се крило
на черна пеперуда.
Замръзнах в очакване –

друго не последва
да допълни смисъла
И неподвижният свят
тревожно затаи дъх.



ПОГЛЕД

Тази вечер, в този град,
съм близо до себе си,
до себе си и до никой друг.
Взирам се и виждам

стена – каменна, сива.
Искам да я гледам безкрайно,
с широко отворени очи.
Единственото ми желание.



НОЩ

Кипарисът прилича
на човек, или човекът –
на кипарис. Притаил се
сред останалите храсти.

Минавам наблизо,
вдишвам предпазливо
тъмнината, и се ослушвам –
ще ме последва ли?



КАРТИНА

Не харесвам тези слънчогледи.
Строени са като на парад. Всички
с лице към слънцето. И хвърлят
сенките си на определените места.



ОЧАКВАНЕ

Натиснах бравата в кухнята –
и вратата не се отвори.
Десетки пъти беше се отваряла
днес. И в предишните дни.

А сега – не. Търпеливо зачаках.
След като е започнало,
какво друго неочаквано
и неразрешимо ще последва.



ИЗМИСЛИЦИ

Представям си разни чудовища –
намръщени, космати и страшни.
Всичко подробно съм измислил –
виждам ги отблизо как се движат,

как ръмжат от ъгъла на стаята.
Искат да ме сграбчат в лапите си.
И този път не съм сигурен дали
въображаемите са безопасни?



ШАПКА

Забравих си шапката в бръснарницата,
за втори път този месец.
Върнах се да я взема.
Бръснарят се усмихна.

И аз се усмихнах, преди да я нахлупя.
Наближаваше пролетта – каза той.
Скоро щях да я забравя
за последен път - помислих.



ПИКАСО

Рисунката е на калкан,
разположен между два
каменни листа. Той е,
не мога да го сбъркам.
Не ми харесва много.

Но разбирам гениалността
на бързите драскулки.
И след хиляда години
ще изглеждат нарисувани
от безгрижно дете.



ПОЛЪХ

Не знам как достигнах до това състояние -
прилича на пълно и трайно безветрие.
Нежелание за разговор и за движение -
едновременно потъване и полет в небето.

Усещане за продължителна обреченост -
помисля ли за помощ, или за спасение.
Спомням си вятъра - дано сега задуха -
а и да усетя само полъх е достатъчно.



РАЗБИРАНЕ

Погледът ми бърза между хората,
спира срещу някого да отбележи
колко е различен. Срещам го
за първи път. И едва ли ще го видя пак
сред множеството. Напълно осъзнавам
колко е случайно тук моето присъствие
и разминаването с непознати
не винаги се обяснява с желанието
на всеки да отиде някъде.

Сега светът прилича на мравуняк
от непрекъснато подреждащи
и уточняващи маршрутите си мравки.
И хора, само хора, ако ги гледам в лицата,
или се обръщам след красивите жени
да отбележа колко е различна
представата за съвършенството.

По-важно е движението - не спира,
дори когато сядам пред кафене,
на което пише: Отворено от 17-ти век.
Тогава ми изглежда лесно да изчезна –
дори завинаги - на тази улица,
където всичко вече се е случило.
И не знам защо животът продължава.
Или много бавно го разбирам.

Мария Вирхов

За 90-те:

на цимента дюшек вместо възглавница некви парцали сгънати акуратно
и некъв изтупан чичка идва през ден да чуди - що не вървя у дома
обяснявам му - аз ще съм тук засега а домът ми е нещо като паметник
с гвардейци и пушки запо-очест, и мумия в бяло биде

отсреща в шкафа на немчеви има стар хляб, сладко от дюли
по кракра развяват карма кучката таня и кучката дърто незнайно бабе
ние ще седнем на пейка под ясена и в ръцете ни непонятно
откъде ще се вземе плик карамелено щастие и това ще са те, деветдесетте

~

а се молих — боже, прати ми ангел
ако пращаш там препрати ми го както се пише
наум и през тънката болка в коляното

през празните книжки и сивите чашки от бара
пълни със дъжд, боже, познаваш ли ангел

и боже брилянтен ангел познавал и кацал
на пощата дето до сините гълъби кацат
писмата във девет и в пет боже събирал поканите
на гланцови пачки на пачки прелитали

па де три па де жур перпелините тан
по нощта в светлините на ризите
трупали примери

и пращал ли пращал
но казват се чакало още
по пощата срок

~

тук краят идва необмислен
разхвърля дрипи по канавките
вгорчава мраморните писти
разсипва вино жар и злато

посятото го жънат призраци
развятото го късат бури
колцината човешки извори
лежат отбити от чучурите

здравейте, трепетливи ужаси
приветствам смешния ви вятър
празнувам жълтите ви муцуни
и тръгвам с вас през долината

~

те няма да побързат нито спират

небето над градините хвърчи сиво
превежда сенките на бурите към изток

понякога си идват и намират
понякога се свиват
до точки без тегло, сапун в очите
до ледени цепнатини

но също са красиви
сега ги помня още по-красиви
по-рядко на местата отредени за целта
със автор “от опечалените”

и не, не мога да те утеша
малцина са спасени

~

Безсилни сме да минем прави през вратата
Вратата става примка и ни стяга
Прегъва ни усуква уплътнява
Езиците подпухват почерняват
Езиците надебеляват, слагат вратовръзки
От магазина за месо се плези агнеца
Прехапал син и вкоченясал мускул
Безсилни сме да минем преко края
На тази плът, на сивите и жили
Остава не обезглавеното дихание
Остава не и смисълът от много смислене
Не който никога не става истина
Дали ще паднем или още ставаме
Е без значение, не ще преминем, прави