* * *
Идват дни, миришещи на тиня,
и те ръфа глутница от хора.
Ти сам си си най-стръмната родина
по границите с избуяла горест.
В тебе безутешно са затворени
легенди, пощи, пътища и църкви,
и ти остава само в тишината горе
едно високо баладично мръкване.
На мрака във презрелите къпини
влизаш като в идилична крепост,
стъпкал всички дневни гилотини
сядаш тихо в тъжния му епос.
На нощта от черния и сняг
бял човек се мъчиш да изваеш -
пъргав, възхитителен и як,
за да може да те закопае...
КОЛЕДНО
От усмивките сметанови,
от сърцата шоколадови,
декември май е хванал диабет -
препъва се сред гъстите площади
и прехапва тъмни устни в пет.
Трамваи и наздравици гърмят -
припрени и неверни пушки,
от алчните молби на този свят
Бог сигурно е с Коледна заушка.
В портмонета с херния, в торби
животът рита като пеленаче,
(покапан с малко пошлост и чорби).
Заший ми, ветре, зимните клепачи,
до пролетта да доживея аз
като слепец със улично момиче,
/което непонятно се обича/,
и пролетта да грейне като фас
в градината с покварени кокичета.
СОЗОПОЛ
Къщата със некролог -
беззвучен писък сред пейзажа.
В курорта също трябва бог,
идва ми на глас да кажа.
Ухаят четири посоки -
четирилистна детелина,
но стрит от ветрове дълбоки
в нелепата ще си замина.
* * *
Ти ме разстреля в гръб.
Ужасно малодушно е.
Никой не убива залез.
Той сам умира
от загуба на светлина и кръв...
* * *
Спирам.
Спирам да пиша,
както спира кръвта -
неусетно, беззвучно,
река с инфаркт посред лято,
побъркан часовник
със сутрешни херпеси.
Азимутите на света ми
окаяно са объркани,
газя само студенокръвни стърнища.
Ляга сланата след мене –
бяла и безутешна точка.
23 май, 2009
Георги Господинов
Боже на Берлин
на берлинските облаци
и на небето му
Боже на берлинския вятър
на берлинския дъжд
който пада отвесно
и на мъглите му
Боже на ранния мрак
през ноември на неделите
и на празните улици
Боже на разцъфтелите
минзухари край Halensee
в края на февруари
Боже на закъснелите
вдовици от Willmersdorf
(сини коси и коприна)
оцелели от бомбардировките
уморени от мира
в който трябва да се умира
Боже на сватбените торти
в края на Кu’damm
на бисквитените младоженци
ангелчета от белтък
Боже или Аллах (както ти викат)
на арабските хлябове
на айрана и дюнера
Боже на новите турски квартали
сателитните им антени
старите турци по пейките
повече там по-малко тук
- новите евреи на Kreuzberg
Боже на китайките с лалетата
само 2,50 за десет
Боже на ширпотребата
(мернах те на Stuttgarterplatz)
Боже на евтинията
порцелани сатъри тенджери
китайски джезвета за турско кафе
апарати за кръвно ножове шалове
и запалки
Боже Буда и Шива
на индийските магазини
пред Zoologischer garten
Боже на Alexanderplatz
окупиран от кранове
Боже на Стената
която падна и не падна
Боже на великия кръговрат
кичът – в история
историята – в кич
Боже на Мадона и младенеца
който лепи афиша й
но ще пропусне концерта
Боже на майките
Боже на новородените
бебешки Боже
Боже-бебе
бъди милостив към нас
поредните под небето ти
Костенурките правят почетна обиколка
на дъщеря ми
Винаги съм подозирал,
че Зенон е прав
в апорията за Ахил и костенурката,
но доказателството идва чак сега.
Имам 39 години пред теб
и въпреки
костенурчата скорост,
почивките,
все по-чести с времето,
тежестта в краката,
въртенето в костите през ноември
и извръщането назад
когато не чувам стъпките зад гърба си
въпреки всичко това, казвам
(и се надявам, Зеноне),
да пристигна пръв
на онази черта
на чертата
на берлинските облаци
и на небето му
Боже на берлинския вятър
на берлинския дъжд
който пада отвесно
и на мъглите му
Боже на ранния мрак
през ноември на неделите
и на празните улици
Боже на разцъфтелите
минзухари край Halensee
в края на февруари
Боже на закъснелите
вдовици от Willmersdorf
(сини коси и коприна)
оцелели от бомбардировките
уморени от мира
в който трябва да се умира
Боже на сватбените торти
в края на Кu’damm
на бисквитените младоженци
ангелчета от белтък
Боже или Аллах (както ти викат)
на арабските хлябове
на айрана и дюнера
Боже на новите турски квартали
сателитните им антени
старите турци по пейките
повече там по-малко тук
- новите евреи на Kreuzberg
Боже на китайките с лалетата
само 2,50 за десет
Боже на ширпотребата
(мернах те на Stuttgarterplatz)
Боже на евтинията
порцелани сатъри тенджери
китайски джезвета за турско кафе
апарати за кръвно ножове шалове
и запалки
Боже Буда и Шива
на индийските магазини
пред Zoologischer garten
Боже на Alexanderplatz
окупиран от кранове
Боже на Стената
която падна и не падна
Боже на великия кръговрат
кичът – в история
историята – в кич
Боже на Мадона и младенеца
който лепи афиша й
но ще пропусне концерта
Боже на майките
Боже на новородените
бебешки Боже
Боже-бебе
бъди милостив към нас
поредните под небето ти
Костенурките правят почетна обиколка
на дъщеря ми
Винаги съм подозирал,
че Зенон е прав
в апорията за Ахил и костенурката,
но доказателството идва чак сега.
Имам 39 години пред теб
и въпреки
костенурчата скорост,
почивките,
все по-чести с времето,
тежестта в краката,
въртенето в костите през ноември
и извръщането назад
когато не чувам стъпките зад гърба си
въпреки всичко това, казвам
(и се надявам, Зеноне),
да пристигна пръв
на онази черта
на чертата
Виргиния Захариева
ПРИКАЗКА ЗА ОРЕХОВАТА ПРИНЦЕСА
В стаите на ореха живее Ореховата принцеса. Още със ставането се затичва към източните, западните, северните и южните прозорци, за да погледа оттам градината на своето царство. Тя има медночервени букли и устни. Цялата е обсипана с лунички. От балконите на ореховия замък, Ореховата принцеса се покланя на всичко живо в своите градини, както си е по букли и веднага отива да се облече, защото е най-заетата принцеса в света. Пролетният принц я посещава само през есента и през пролетта, за да закачи по ореха своите дълги зелени гъсеници и после си тръгва, защото и той е много зает. Гъсениците предат тюркоазени, златни и сребърни коприни и шият, така че във всяко орехче да има по две рокли. Принцесата облича ли облича ореховите си тоалети и се фръцка пред дългите огледала. Ореховата принцеса е много красива и огледалата звънят в един глас: ОО, ти най-прекрасната на света, най-ореховата, о най най най…. Така се изнизват пролетните, летните и есенните месеци. Понякога, уморена от преобличането и от възклицанията на огледалата, Ореховата принцеса се пльосва в хамак от златна паяжина опънат под ореховата сянка. Толкова много й се иска да има време да посети Черешата – ранозрейка, Стеснителната слива, Дюлите-дойки с уши до кръста и грамадни жълти гърди. Мечтае да има време да си поиграе с Люляковата си братовчедка, която има една единствена лилава рокля. Носи я само две седмици през май и после си ходи само по листа. Дори един ден Ореховата принцеса решава да покани на чай Розата, въпреки че тя е доста странна, но пък така хубаво ухае, но тогава идва есента и Пролетния принц се появява със свитата си учудени поданици (той е от съседното Царство на учудването), за да оберат орехите. След това изтощена от преобличане и от собствените си отражения, Принцесата заспива дълбок зимен сън в златния си хамак, завита с топла орехова шума до пролетта. Така в нейната градина се нижат едни след други пролети, есени и зими. Вятърът се сприятелява с Румената ябълка и двамата се грижат за Тишината. Точно да я забравят и на мраморните плочи пада тежко някоя ябълка. Тогава всички разбират колко тиха е градината на Ореховата принцеса. Една есен, когато облича последната рокля, преди да дойде Пролетния принц за орехите и да заспи своя зимен сън, Принцесата си поръчва като се събуди напролет непременно първо да иде да посети своята градина и нейните обитатели. Почуква се по красивата медна главица и си повтаря няколко пъти това намерение, за да не го забрави:
- Да ида в градината. Да ида в градината. Като се събудя непременно да ида в градината!
Когато Май я целува по сладкото носле, първата мисъл, която й се явява е „Да ида в градината!“ Тя се поклоня пред всичките четири посоки от прозорците на ореховия си замък и след това, вместо да се заоблича, се шмугва покрай разсеяния кос-пазач и ето я в градината. Там Ранозрейката е обсипана в булченски цвят.
- О, за кого се жениш?
- За Пролетния принц. – отвръща черешата.
- Имаш грешка, – това е Моят принц –поправя я Принцесата.
- Нима не знаеш – той е нашият годеник – пропяват в своите бухнали розови рокли Румената ябълка и Дюлите – дойки. И моят - добавя Стеснителната слива в рокля на съвсем малки, но колко снежно бели цветчета. Ореховата принцеса стои загърната в ореховите си букли и не знае какво да каже. За да я измъкне от тази деликатна ситуация вятърът грабва цвят от булките и рисува картини из въздуха: Рисува призрачни замъци, свирепи битки, чудни градини, реки и морета и красиви непознати принцове. Ореховата принцеса, гледа омагьосана тези картини. Вятърът рисува, булките дават щедро от цветовете си, а понякога той очертава само едни големи рамки от бели и розови листенца. В тях принцесата вижда красивата си градина, а в средата й самата себе си: Ето там са високите кипариси, долу над реката са разплели плитки върбите, над всичко това свети ореховото слънце, а на хълма отсреща е Гвардията на верните само на нея рицари от Ордена на Чинара и с изопнати листа тропат с ордени за храброст. Принцесата им отдава чест и им се покланя, защото тя умее да бъде благодарна. При нужда само да въздъхне три пъти и да изсвири нещо от Мусоргски, те веднага идват на помощ. Принцесата не знае каква е градината й на запад. Не спира да върви до залез слънце, когато открива, че там градината завършва с високи зидове. До един от тях има развалини от стар замък и останки от красиви мозайки, които изобразяват летящи риби над огромни сини вълни. Хм, казва си тя, може някъде тук да е имало море. И изведнъж ужасно й се приисква да види какво е отвъд стените, приисква и се да види морето. От ореховия замък се дочуват тръбите на пазачите, но принцесата се свива в един тиквен цвят заедно с една пчела и заспива, защото е много уморена от този ден пълен с впечатления. На другия ден при нея дотичва Люляковата й братовчедка. Търсели я на всякъде. Пролетният принц идва с гъсениците. Но Ореховата принцеса не иска да се прибира в замъка. Разтревожени косове-пазачи летят напред назад, затова Люляковата братовчедка я скрива под бухналата си рокля и заедно отиват при Розата, защото никой не се осмелява да припари в нейния храст. Тя е със съвсем нови, абсолютно бодливи ръкавици и ослепителна червена шапка. Докато пият чай от розови листенца, Ореховата принцеса им разказва за пътешествието си на Запад. Розата слуша напрегнато, абсолютно забравила, колко е красива шапката й. Ореховата принцеса точно се чуди дали да сподели огорчението си от предателството на Пролетния принц, когато изведнъж розата я докосва лекичко с бодливите си ръкавици и пита:
- Защо сега си тъжна и уморена, като преди беше весела?
Принцесата мълчи.
- Защо принца все го няма?
- Защо е толкова зает? – валят все по категорично розовите въпроси.
- Къде отива той всяка есен? Какво е любовта?
- Защо трябва да обличаш и събличаш толкова рокли?
- Защо Пролетния принц има не една, а много годеници?
- Защо сега, Орехова принцесо, плачеш?
- Защо не отговаряш на въпросите?
- Забрави ли, че трябва да знаеш!
- Ти изобщо принцеса ли си?
- Откъде имаш тези фиби от костенурка? Защо аз нямам такива?
- Защо никога нямаш време? Нали имаш всичко? Какво е време? – пищи Розата и събаря чаени чаши.
Ореховата принцеса усеща, че се смалява с всеки въпрос. Раменцата й се привеждат напред. Ядосва се, че не знае. Иска й се да каже, че не е длъжна да знае. Но гласът й е изчезнал – тя отваря уста, но от нея нищо не излиза. Също й се иска да стане и да избяга, но не може да се движи. Стои, гледа бодливите ръце на розата, които я обхващат и грозната й голяма уста под килнатата червена шапка. Ореховата принцеса вижда, че тази роза не я обича. В нея се е вселила злата магьосница от Страната на Въпросите. Люляковата братовчедка трепери и рони ситен лилав цвят. Принцесата иска да вземе една тояга, за да фрасне тази вещица - роза, но нито една частичка от тялото й не се подчинява. Да си Орехова принцеса и да не можеш да се подчиниш поне на себе си е много ужасно. Принцесата се сеща, че ако успее да отговори на някой от въпросите може би магията ще да се развали.
- Каква е разликата между мен и теб? Отговаряй – крещи Розата -
- Какво ще стане с луната, когато земята изчезне?
- Защо ябълката ражда тишина?
- Защото е бременна…
- Грешен отговор – казва Розата - Защо сливата е стеснителна?
Принцесата усеща, че всеки нов въпрос я смалява още под тежестта си, но едновременно с това отваря огромна пустота вътре в нея. Тези две противоположни движения така я разкъсват, че тя се предава:
- НЕ ЗНАМ!
Тук розата замръзва с отворена уста. Принцесата бързо се окопитва, въздъхва три пъти дълбоко и запява колкото й глас държи нещо, което после се оказва, че не било от Мусоргски, но Рицарите от Ордена на чинара се явяват в миг и съсичат шапката на розата -вещица. Розата гледа погубената си шапка и тихичко пита:
- Ти защо никога не идваш да се възхитиш на моето ухание, и защо веднъж не посрещна залеза с мен?
- Защото бях много заета да пробвам рокли и да се оглеждам – отговаря
Ореховата принцеса и заедно с люляковата й братовчедка се скриват в Ордена на Чинара. Тази нощ Принцесата не заспива. Въпросите са я пробили отвсякъде. Усеща в тъмното как боде завистта, колко измислен е огледалния свят и колко е бедна, защото наистина няма време. Първите лъчи на слънцето милват една много самотна принцеса.
Когато най-сетне косовете пазачи ги откриват в ордена на Чинара там има люлякова братовчедка само по листа и един орех голям, колкото юмрук. Връщат ореха в ореховия замък на златна възглавничка и веднага го провъзгласяват за вълшебен. Поданиците от градината идват на поклонение. Орехът припомня дързостта на Стеснителната слива, като я учи да се гордее с плодовете си и да ги раздава, а не да ги оставя да се съсухрят по клоните. Намаля малко ушите на Дюлите-дойки, защото вече наистина се влачат по земята, Ранозрейката дарява с камбанки, които заместват с песните си рано напусналите я плодове. И така, докато един ден Пролетният принц пада на колене пред вълшебния орех и го моли да му върне ореховата принцеса.
Какво си готов да дадеш – пита го орехът.
Готов съм да дам времето.
То не ти принадлежи. Друго?
Свобода.
Тя също не се дава. Друго?
Моето внимание към Ореховата принцеса. И Пространство.
Добре – казва ореха и връща Ореховата принцеса.
Принцът я прегръща щастлив, че я вижда. Тя е чудно красива като преди, но у нея има и нещо ново, което не може да се обясни. Принцесата носи със себе си един пети сезон, в който стои неподвижна и наблюдава себе си и света.
С Пролетния принц си правят езеро при развалината и завъждат летящи риби. Люляковата братовчедка открива, че от листата й стават чудесни чанти и като ги разменя с пътуващите търговци, си купува и други рокли. Принца и Принцесата дори предприемат пътешествие до Мраморно море, където на Ореховата принцеса така й се сгъстяват буклите от солта, че изобщо повече не й трябват рокли, а на връщане си купуват маслинени фиданки, които засаждат в градината. Те ще родят маслини чак след 100 години, когато Техни орехови величества може би няма вече да са живи, но дърветата са подарък към Времето и децата на техните внуци. Малки орехови принцове и принцеси, които притежават маслинови гори.
- А розата?
Розата – вещица я наказват да дава отговори.
Така е и до ден днешен.
Утре ще отговаря на въпроса: Каква съм, когато не бода?
Знам всичко това, защото и аз Горската ягода бях там, точно където свършва
ореховата сянка, на припек до каменния зид.
В стаите на ореха живее Ореховата принцеса. Още със ставането се затичва към източните, западните, северните и южните прозорци, за да погледа оттам градината на своето царство. Тя има медночервени букли и устни. Цялата е обсипана с лунички. От балконите на ореховия замък, Ореховата принцеса се покланя на всичко живо в своите градини, както си е по букли и веднага отива да се облече, защото е най-заетата принцеса в света. Пролетният принц я посещава само през есента и през пролетта, за да закачи по ореха своите дълги зелени гъсеници и после си тръгва, защото и той е много зает. Гъсениците предат тюркоазени, златни и сребърни коприни и шият, така че във всяко орехче да има по две рокли. Принцесата облича ли облича ореховите си тоалети и се фръцка пред дългите огледала. Ореховата принцеса е много красива и огледалата звънят в един глас: ОО, ти най-прекрасната на света, най-ореховата, о най най най…. Така се изнизват пролетните, летните и есенните месеци. Понякога, уморена от преобличането и от възклицанията на огледалата, Ореховата принцеса се пльосва в хамак от златна паяжина опънат под ореховата сянка. Толкова много й се иска да има време да посети Черешата – ранозрейка, Стеснителната слива, Дюлите-дойки с уши до кръста и грамадни жълти гърди. Мечтае да има време да си поиграе с Люляковата си братовчедка, която има една единствена лилава рокля. Носи я само две седмици през май и после си ходи само по листа. Дори един ден Ореховата принцеса решава да покани на чай Розата, въпреки че тя е доста странна, но пък така хубаво ухае, но тогава идва есента и Пролетния принц се появява със свитата си учудени поданици (той е от съседното Царство на учудването), за да оберат орехите. След това изтощена от преобличане и от собствените си отражения, Принцесата заспива дълбок зимен сън в златния си хамак, завита с топла орехова шума до пролетта. Така в нейната градина се нижат едни след други пролети, есени и зими. Вятърът се сприятелява с Румената ябълка и двамата се грижат за Тишината. Точно да я забравят и на мраморните плочи пада тежко някоя ябълка. Тогава всички разбират колко тиха е градината на Ореховата принцеса. Една есен, когато облича последната рокля, преди да дойде Пролетния принц за орехите и да заспи своя зимен сън, Принцесата си поръчва като се събуди напролет непременно първо да иде да посети своята градина и нейните обитатели. Почуква се по красивата медна главица и си повтаря няколко пъти това намерение, за да не го забрави:
- Да ида в градината. Да ида в градината. Като се събудя непременно да ида в градината!
Когато Май я целува по сладкото носле, първата мисъл, която й се явява е „Да ида в градината!“ Тя се поклоня пред всичките четири посоки от прозорците на ореховия си замък и след това, вместо да се заоблича, се шмугва покрай разсеяния кос-пазач и ето я в градината. Там Ранозрейката е обсипана в булченски цвят.
- О, за кого се жениш?
- За Пролетния принц. – отвръща черешата.
- Имаш грешка, – това е Моят принц –поправя я Принцесата.
- Нима не знаеш – той е нашият годеник – пропяват в своите бухнали розови рокли Румената ябълка и Дюлите – дойки. И моят - добавя Стеснителната слива в рокля на съвсем малки, но колко снежно бели цветчета. Ореховата принцеса стои загърната в ореховите си букли и не знае какво да каже. За да я измъкне от тази деликатна ситуация вятърът грабва цвят от булките и рисува картини из въздуха: Рисува призрачни замъци, свирепи битки, чудни градини, реки и морета и красиви непознати принцове. Ореховата принцеса, гледа омагьосана тези картини. Вятърът рисува, булките дават щедро от цветовете си, а понякога той очертава само едни големи рамки от бели и розови листенца. В тях принцесата вижда красивата си градина, а в средата й самата себе си: Ето там са високите кипариси, долу над реката са разплели плитки върбите, над всичко това свети ореховото слънце, а на хълма отсреща е Гвардията на верните само на нея рицари от Ордена на Чинара и с изопнати листа тропат с ордени за храброст. Принцесата им отдава чест и им се покланя, защото тя умее да бъде благодарна. При нужда само да въздъхне три пъти и да изсвири нещо от Мусоргски, те веднага идват на помощ. Принцесата не знае каква е градината й на запад. Не спира да върви до залез слънце, когато открива, че там градината завършва с високи зидове. До един от тях има развалини от стар замък и останки от красиви мозайки, които изобразяват летящи риби над огромни сини вълни. Хм, казва си тя, може някъде тук да е имало море. И изведнъж ужасно й се приисква да види какво е отвъд стените, приисква и се да види морето. От ореховия замък се дочуват тръбите на пазачите, но принцесата се свива в един тиквен цвят заедно с една пчела и заспива, защото е много уморена от този ден пълен с впечатления. На другия ден при нея дотичва Люляковата й братовчедка. Търсели я на всякъде. Пролетният принц идва с гъсениците. Но Ореховата принцеса не иска да се прибира в замъка. Разтревожени косове-пазачи летят напред назад, затова Люляковата братовчедка я скрива под бухналата си рокля и заедно отиват при Розата, защото никой не се осмелява да припари в нейния храст. Тя е със съвсем нови, абсолютно бодливи ръкавици и ослепителна червена шапка. Докато пият чай от розови листенца, Ореховата принцеса им разказва за пътешествието си на Запад. Розата слуша напрегнато, абсолютно забравила, колко е красива шапката й. Ореховата принцеса точно се чуди дали да сподели огорчението си от предателството на Пролетния принц, когато изведнъж розата я докосва лекичко с бодливите си ръкавици и пита:
- Защо сега си тъжна и уморена, като преди беше весела?
Принцесата мълчи.
- Защо принца все го няма?
- Защо е толкова зает? – валят все по категорично розовите въпроси.
- Къде отива той всяка есен? Какво е любовта?
- Защо трябва да обличаш и събличаш толкова рокли?
- Защо Пролетния принц има не една, а много годеници?
- Защо сега, Орехова принцесо, плачеш?
- Защо не отговаряш на въпросите?
- Забрави ли, че трябва да знаеш!
- Ти изобщо принцеса ли си?
- Откъде имаш тези фиби от костенурка? Защо аз нямам такива?
- Защо никога нямаш време? Нали имаш всичко? Какво е време? – пищи Розата и събаря чаени чаши.
Ореховата принцеса усеща, че се смалява с всеки въпрос. Раменцата й се привеждат напред. Ядосва се, че не знае. Иска й се да каже, че не е длъжна да знае. Но гласът й е изчезнал – тя отваря уста, но от нея нищо не излиза. Също й се иска да стане и да избяга, но не може да се движи. Стои, гледа бодливите ръце на розата, които я обхващат и грозната й голяма уста под килнатата червена шапка. Ореховата принцеса вижда, че тази роза не я обича. В нея се е вселила злата магьосница от Страната на Въпросите. Люляковата братовчедка трепери и рони ситен лилав цвят. Принцесата иска да вземе една тояга, за да фрасне тази вещица - роза, но нито една частичка от тялото й не се подчинява. Да си Орехова принцеса и да не можеш да се подчиниш поне на себе си е много ужасно. Принцесата се сеща, че ако успее да отговори на някой от въпросите може би магията ще да се развали.
- Каква е разликата между мен и теб? Отговаряй – крещи Розата -
- Какво ще стане с луната, когато земята изчезне?
- Защо ябълката ражда тишина?
- Защото е бременна…
- Грешен отговор – казва Розата - Защо сливата е стеснителна?
Принцесата усеща, че всеки нов въпрос я смалява още под тежестта си, но едновременно с това отваря огромна пустота вътре в нея. Тези две противоположни движения така я разкъсват, че тя се предава:
- НЕ ЗНАМ!
Тук розата замръзва с отворена уста. Принцесата бързо се окопитва, въздъхва три пъти дълбоко и запява колкото й глас държи нещо, което после се оказва, че не било от Мусоргски, но Рицарите от Ордена на чинара се явяват в миг и съсичат шапката на розата -вещица. Розата гледа погубената си шапка и тихичко пита:
- Ти защо никога не идваш да се възхитиш на моето ухание, и защо веднъж не посрещна залеза с мен?
- Защото бях много заета да пробвам рокли и да се оглеждам – отговаря
Ореховата принцеса и заедно с люляковата й братовчедка се скриват в Ордена на Чинара. Тази нощ Принцесата не заспива. Въпросите са я пробили отвсякъде. Усеща в тъмното как боде завистта, колко измислен е огледалния свят и колко е бедна, защото наистина няма време. Първите лъчи на слънцето милват една много самотна принцеса.
Когато най-сетне косовете пазачи ги откриват в ордена на Чинара там има люлякова братовчедка само по листа и един орех голям, колкото юмрук. Връщат ореха в ореховия замък на златна възглавничка и веднага го провъзгласяват за вълшебен. Поданиците от градината идват на поклонение. Орехът припомня дързостта на Стеснителната слива, като я учи да се гордее с плодовете си и да ги раздава, а не да ги оставя да се съсухрят по клоните. Намаля малко ушите на Дюлите-дойки, защото вече наистина се влачат по земята, Ранозрейката дарява с камбанки, които заместват с песните си рано напусналите я плодове. И така, докато един ден Пролетният принц пада на колене пред вълшебния орех и го моли да му върне ореховата принцеса.
Какво си готов да дадеш – пита го орехът.
Готов съм да дам времето.
То не ти принадлежи. Друго?
Свобода.
Тя също не се дава. Друго?
Моето внимание към Ореховата принцеса. И Пространство.
Добре – казва ореха и връща Ореховата принцеса.
Принцът я прегръща щастлив, че я вижда. Тя е чудно красива като преди, но у нея има и нещо ново, което не може да се обясни. Принцесата носи със себе си един пети сезон, в който стои неподвижна и наблюдава себе си и света.
С Пролетния принц си правят езеро при развалината и завъждат летящи риби. Люляковата братовчедка открива, че от листата й стават чудесни чанти и като ги разменя с пътуващите търговци, си купува и други рокли. Принца и Принцесата дори предприемат пътешествие до Мраморно море, където на Ореховата принцеса така й се сгъстяват буклите от солта, че изобщо повече не й трябват рокли, а на връщане си купуват маслинени фиданки, които засаждат в градината. Те ще родят маслини чак след 100 години, когато Техни орехови величества може би няма вече да са живи, но дърветата са подарък към Времето и децата на техните внуци. Малки орехови принцове и принцеси, които притежават маслинови гори.
- А розата?
Розата – вещица я наказват да дава отговори.
Така е и до ден днешен.
Утре ще отговаря на въпроса: Каква съм, когато не бода?
Знам всичко това, защото и аз Горската ягода бях там, точно където свършва
ореховата сянка, на припек до каменния зид.
Венцислав Паскалев
Из „Евангелие от Мани“ V
Всеопрощаващ Учителят на лудите мълчи
почти всяка вечер някои го рисуват
по ръбовете на вината си върху завесите на жегата
завръщат се техните сити години по няколко наведнъж
с очи под вода
Из „Евангелие от Мани“ VI
Един и сам насред сянката ръждива
кърши пръсти но препасва вретището
не е за него още по-малко сабята безписмен е
безсмислен е няма такъв
Из „Евангелие от Мани“ VII
Където
коленичат търпеливите
е на гневните родата
Със сенки не се съюзява
вятърът е разсъдлив
Светло
Довиждане на зрението сега когато
около подковата дъга
пеят
чародеите
росата захаросана
и някакъв старец
Ваене
завоевател и наследник
на по-гъвкавото знание отекващо
под спящи множества от огнени длета
като в кошара надгреховен
днешния Закон изричам:
проумял съм вълноломите
Завръщане
1. Издирва се ползата от възклицание
на стърнището в притурените светлинки
Минават гладът чудесата и подкрепата
Гадаем брегове
Оскверняваме представи за другата страна
на лошотията
Двама разточители
2. Залоствам позоваванията
Сприхаво звъни морето
върху онази маса с отворените очи Затова приближавам
среднощно преситен натежал от призраци
Да се примириш
е доста бавен товар
Обещавам раздяла с навсякъдето
Тържествено
* * *
Чардачени махали край реката
на опропастените обяснения
И прах
Луната окръглява
покрайнините на изхабяването
и гънките по мъдростта
На гости
същества които не разбират
Всеопрощаващ Учителят на лудите мълчи
почти всяка вечер някои го рисуват
по ръбовете на вината си върху завесите на жегата
завръщат се техните сити години по няколко наведнъж
с очи под вода
Из „Евангелие от Мани“ VI
Един и сам насред сянката ръждива
кърши пръсти но препасва вретището
не е за него още по-малко сабята безписмен е
безсмислен е няма такъв
Из „Евангелие от Мани“ VII
Където
коленичат търпеливите
е на гневните родата
Със сенки не се съюзява
вятърът е разсъдлив
Светло
Довиждане на зрението сега когато
около подковата дъга
пеят
чародеите
росата захаросана
и някакъв старец
Ваене
завоевател и наследник
на по-гъвкавото знание отекващо
под спящи множества от огнени длета
като в кошара надгреховен
днешния Закон изричам:
проумял съм вълноломите
Завръщане
1. Издирва се ползата от възклицание
на стърнището в притурените светлинки
Минават гладът чудесата и подкрепата
Гадаем брегове
Оскверняваме представи за другата страна
на лошотията
Двама разточители
2. Залоствам позоваванията
Сприхаво звъни морето
върху онази маса с отворените очи Затова приближавам
среднощно преситен натежал от призраци
Да се примириш
е доста бавен товар
Обещавам раздяла с навсякъдето
Тържествено
* * *
Чардачени махали край реката
на опропастените обяснения
И прах
Луната окръглява
покрайнините на изхабяването
и гънките по мъдростта
На гости
същества които не разбират
ВБВ
Ущърб
Дишането е хронична кашлица
І.
…Притежавам дълбоко в себе си шпаньолско старо кашляне.
То се е скрило в някакъв скован килер
и ме гледа втренчено
през стъклото на дебелия зелен буркан.
Стреснато гледа изпод капачката; тъмно и упористо.
Като застояла бабешка зимнина, подпряна със сечива.
С времето тя се натрупва, събира се.
Утаява.
И от течна се сгъстява.
Избягвам да я гледам в очите, защото виждам себе си.
Себе си кашлица.
ІІ.
...Колкото повече (езици) говоря, толкова повече кашлям.
И падат трески от лицето ми, съчки от пръстите и дъски от гърба.
Остарявам на части и грапав; разкълван.
А тя просто ме наблюдава и очаква, мое скрито домашно животно.
Само обмяната й е неловка:
гълта се и се изхожда в буркана. Ококорената
кашлица полека наедрява и название придобива:
Името
на моя най-близък човек…
Защото всеки е старата кашлица на някой друг.
А аз съм ущърб.
Дишането е хронична кашлица
І.
…Притежавам дълбоко в себе си шпаньолско старо кашляне.
То се е скрило в някакъв скован килер
и ме гледа втренчено
през стъклото на дебелия зелен буркан.
Стреснато гледа изпод капачката; тъмно и упористо.
Като застояла бабешка зимнина, подпряна със сечива.
С времето тя се натрупва, събира се.
Утаява.
И от течна се сгъстява.
Избягвам да я гледам в очите, защото виждам себе си.
Себе си кашлица.
ІІ.
...Колкото повече (езици) говоря, толкова повече кашлям.
И падат трески от лицето ми, съчки от пръстите и дъски от гърба.
Остарявам на части и грапав; разкълван.
А тя просто ме наблюдава и очаква, мое скрито домашно животно.
Само обмяната й е неловка:
гълта се и се изхожда в буркана. Ококорената
кашлица полека наедрява и название придобива:
Името
на моя най-близък човек…
Защото всеки е старата кашлица на някой друг.
А аз съм ущърб.
Борис Роканов
ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ НАПИСАНО ПРЕЗ ЗИМАТА НА 2001 В ПЛОВДИВ И РЕДАКТИРАНО ПРЕЗ 2009 СЪЩО В НЕГО
Хората, които ме обичаха са вече мъртви,
Марика и Асен, и Вера изчезнаха от този свят,
който с кокошките си ляга и с кокошките
ще стане утре.
В пет часа е първата тълпа, в шест е втората, която монотонно бърза,
седем ражда третата тълпа, а в девет се събужда моят град.
Как успя да се събудиш рано,
ти не го познаваш този ранен град
и улиците му не ги познаваш.
Тези ранни хора, откъде дойдоха?
Те не пият чай,
не пият и кафето си във къщи.
Сутрешните часове са много бързи,
щом тези човекоподобни мравки
така забързано се движат.
Зърнах дядо Вазов близо до вратата да стърчи
с палтото ми в ръка,
а аз от стаята не искам да изляза
и питам се къде е Ботев да помогне
по-бързо да приключа с водката.
Падна сняг,
изсипа се над третото хилядолетие,
градовете и селата пребледняха,
а циганките гледат улиците бели, покривите бели, белите дървета,
гледат ги и псуват, грабнали лопати и метлите.
Мустаците ми избеляха като стара снимка,
косата ми е спомен древен,
но имам под ръка няколко любими същества.
На Боби Роканов прекрасните поеми.
Точно пред децата е пазара,
където сезонът винаги е лято,
пловдивските селяни се топлят на тропическото слънце
събрано в банан и авокадо,
на Събота пазара в центъра на Малкия Париж във Пловдив.
Вече идват лошите момичета,
на наточените чичковци страстта,
на веселите старчета – сърничките,
идват вече лошите момичета.
Аз също влязох в тази къща,
погледнах две деца да си играят,
погледнах третото да идва,
жената да плющи с водата,
бащата със ръка очите си да крие.
С много тъмна нощ в очите
аз излязох с тази къща.
Тя вървеше с мен и ме прегърна,
обгърна ме с ръка и ме целуна,
после се обърна и си тръгна.
Тръгваше си дълго време всъщност.
КОЛЕДА В ПЛОВДИВ
Бавно извивам врата на дребната пловдивска Коледа,
задрямала тихо на главната пловдивска улица,
разтърсвам я и я душа, обливам я с вода, тя оживява,
изстисквам я, изплаквам я,
простирам я да съхне по старите къщи на Стария град,
разклащам я, и я целувам нежно,
после я изливам на паважа
при тези, които пеят за жълти стотинки,
които продават цветя и усмивки от старите шибани ленти,
тези, които като арабски жребци обикалят гетото Пловдив,
и пият в най-тъжните кръчми с тъжните чаши, с тъжните
водки,
сред размекнати цици и много история.
Кокалестият сняг на декември я блъска и я повтаря,
завира я в мишата дупка,
втечнява я и я замесва с пръстта на улицата стара,
където две души се чакат и привличат,
да ги заведе съдбата някъде,
да ги изкормят днес любовните желания.
Дребната пловдивска Коледа, подобна на природата, подобна
на природата, на природата,
природата, природата,
подобна на мартеници, на крем против подсичане,
подобна на мигрена, на паднал зъб и на бельо,
подобна на закъсала курва и вятъра, който я вее
на сива кобила,
око да пипне и ръка да види най-тайнствените дебри на
плътта
на дребната пловдивска Коледа.
Как блести тротоара, как блести, как се вдига,
как издува гърди под копринена риза,
как се бори с походките.
с техния патос,
как премлясква и суче
този мрачен следобед
тази зима, скроена точно по мен.
Мойта Сбогом си отиде заедно с Коледа,
мойта Сбогом се случи посред нощ,
навръх Коледа се случи мойта Сбогом,
неслучила да е съпруга на бащата на децата й,
тя не случи на това, което нейният живот го иска,
тя не случи, тя не случи мойта Сбогом.
Обичам нейната фланелка, джинсите, бикините под тях,
които ме замерят с любов към тези забранени плодове -
всички сливи са за смет в тази спретната държава.
И как да почна?
Или да кажа, че съм се разсеял и не зная нищо?
Дали парфюмът, който Коледа издава, така ме раздвоява?
Да хвърлим по един бакшиш на мечките в гората.
И какво после? Още на другия ден трябва да почна отново.
Бавно извивам врата на дребната пловдивска Коледа,
задрямала тихо на главната пловдивска улица.
Хората, които ме обичаха са вече мъртви,
Марика и Асен, и Вера изчезнаха от този свят,
който с кокошките си ляга и с кокошките
ще стане утре.
В пет часа е първата тълпа, в шест е втората, която монотонно бърза,
седем ражда третата тълпа, а в девет се събужда моят град.
Как успя да се събудиш рано,
ти не го познаваш този ранен град
и улиците му не ги познаваш.
Тези ранни хора, откъде дойдоха?
Те не пият чай,
не пият и кафето си във къщи.
Сутрешните часове са много бързи,
щом тези човекоподобни мравки
така забързано се движат.
Зърнах дядо Вазов близо до вратата да стърчи
с палтото ми в ръка,
а аз от стаята не искам да изляза
и питам се къде е Ботев да помогне
по-бързо да приключа с водката.
Падна сняг,
изсипа се над третото хилядолетие,
градовете и селата пребледняха,
а циганките гледат улиците бели, покривите бели, белите дървета,
гледат ги и псуват, грабнали лопати и метлите.
Мустаците ми избеляха като стара снимка,
косата ми е спомен древен,
но имам под ръка няколко любими същества.
На Боби Роканов прекрасните поеми.
Точно пред децата е пазара,
където сезонът винаги е лято,
пловдивските селяни се топлят на тропическото слънце
събрано в банан и авокадо,
на Събота пазара в центъра на Малкия Париж във Пловдив.
Вече идват лошите момичета,
на наточените чичковци страстта,
на веселите старчета – сърничките,
идват вече лошите момичета.
Аз също влязох в тази къща,
погледнах две деца да си играят,
погледнах третото да идва,
жената да плющи с водата,
бащата със ръка очите си да крие.
С много тъмна нощ в очите
аз излязох с тази къща.
Тя вървеше с мен и ме прегърна,
обгърна ме с ръка и ме целуна,
после се обърна и си тръгна.
Тръгваше си дълго време всъщност.
КОЛЕДА В ПЛОВДИВ
Бавно извивам врата на дребната пловдивска Коледа,
задрямала тихо на главната пловдивска улица,
разтърсвам я и я душа, обливам я с вода, тя оживява,
изстисквам я, изплаквам я,
простирам я да съхне по старите къщи на Стария град,
разклащам я, и я целувам нежно,
после я изливам на паважа
при тези, които пеят за жълти стотинки,
които продават цветя и усмивки от старите шибани ленти,
тези, които като арабски жребци обикалят гетото Пловдив,
и пият в най-тъжните кръчми с тъжните чаши, с тъжните
водки,
сред размекнати цици и много история.
Кокалестият сняг на декември я блъска и я повтаря,
завира я в мишата дупка,
втечнява я и я замесва с пръстта на улицата стара,
където две души се чакат и привличат,
да ги заведе съдбата някъде,
да ги изкормят днес любовните желания.
Дребната пловдивска Коледа, подобна на природата, подобна
на природата, на природата,
природата, природата,
подобна на мартеници, на крем против подсичане,
подобна на мигрена, на паднал зъб и на бельо,
подобна на закъсала курва и вятъра, който я вее
на сива кобила,
око да пипне и ръка да види най-тайнствените дебри на
плътта
на дребната пловдивска Коледа.
Как блести тротоара, как блести, как се вдига,
как издува гърди под копринена риза,
как се бори с походките.
с техния патос,
как премлясква и суче
този мрачен следобед
тази зима, скроена точно по мен.
Мойта Сбогом си отиде заедно с Коледа,
мойта Сбогом се случи посред нощ,
навръх Коледа се случи мойта Сбогом,
неслучила да е съпруга на бащата на децата й,
тя не случи на това, което нейният живот го иска,
тя не случи, тя не случи мойта Сбогом.
Обичам нейната фланелка, джинсите, бикините под тях,
които ме замерят с любов към тези забранени плодове -
всички сливи са за смет в тази спретната държава.
И как да почна?
Или да кажа, че съм се разсеял и не зная нищо?
Дали парфюмът, който Коледа издава, така ме раздвоява?
Да хвърлим по един бакшиш на мечките в гората.
И какво после? Още на другия ден трябва да почна отново.
Бавно извивам врата на дребната пловдивска Коледа,
задрямала тихо на главната пловдивска улица.
Васил Прасков
Погребението
Погребението е от дванайсет и половина. Новината обиколи бързо седмите и осмите класове още през голямото междучасие. С Тодор за пореден път бяхме на едно мнение - какво по-хубаво от това да си спестиш последните часове. Испански. Ебати досадата. И без тва освен сегашно време и някоя и друга псувня едва ли ще научим нещо друго до края на годината.Вчера разбрахме, че Вальо се е обесил. Не ни беше особено близък, бяхме само на здрасти, но пък новината бе вълнуваща. Прякорът му беше Шемета или нещо от сорта. Най-пресният ми спомен от него бе как влезе по средата на часа по история и попита колко е часа. Пичът беше дежурен и трябваше да бие звънеца, но часовникът му нещо се беше преебал. Просто влезе и попита тая по история “колко е часът”. Тя беше толкова изненадана, че без да се замисли много, му отговори. Когато яко се разхилихме, учителката явно осъзна какво се е случило и ни направи знак с ръка в смисъл - спокойно, хора, Вальо е леко откачен, знаем си го, часът продължава.
Както си му е редът, плъзнаха слухове. Че си беше луд, е ясно. Но никой луд не е длъжен да се полюшва гол над пода в банята, докато майка му притеснено блъска с ръка по вратата. Секта. Любов. “Все пак първото е по-вероятно” - обяснява със сериозен тон поредният му съученик. Ясно - в кой ли толкова ще се влюби такъв заухар. Няма значение. Казваме на класната - “така и така, бяхме приятели”, тя кима с разбиране и се понасяме към Орландовци.
Май за пръв път съм на погребение. Когато бях на 11, дядо ми от Плевен почина, но не заминах за там с наште. Да не се разстройвам излишно, да го запомня жив и прочие. Все пак макар и в София яко се сдухах - дори си хвърлих цигарите през балкона, защото човекът мразеше тютюнопушенето и алкохола, и го сънувах няколко пъти. Първият сън съвпадна с най-яркия ми спомен от него. Седя си на фотьойла в къщата ни в Плевен, гледам черно-белия телевизор и си пипам пишката. Дядо ми идва, поглежда ме строго и ми забива шамар. Мисля, че наяве този ритуал се повтори и от двете страни неколкократно. Дядо ми си висеше все вкъщи, а и пишката ми бе постоянно с мен.
На гробищата по обяд е пълно с народ. Препускаме по алеите към ритуалната зала. Още не са го внесли. Чакаме отпред. Малко отстрани - на почетно разстояние от роднините. Заговаряме се с къдраво момче с бяла риза и два карамфила в лявата ръка. Прилича на ангел, говори бавно и уверено. Съзнава важността на случая и за разлика от някои други не плаче. Бил му приятел, нищо в поведението на Вальо през последните дни не предвещавало подобна развръзка. В даскало имал само шестици, нямал гадже и съответно проблеми в тая посока. Ангелът е страшно изненадан от постъпката му и откакто разбрал все си блъскал главата защо и така нататък.
Влизаме в ритуалната зала. Опашката върви бавно. Идва и нашият ред. Вальо лежи сред много цветя зад голяма витрина. Тодор е преди мен - поглежда и бързо отминава. Аз обаче искам да огледам всичко. За пръв път виждам труп на половин метър от мен. Лицето на Вальо е нереално бяло. Следите от въжето са покрити с нещо, което уж е продължение на ризата му, но определено никой не би тръгнал с подобно дантелено парцалче по улиците. Когато забелязвам дебелия пласт яркочервено червило на устните му, не издържам и избухвам в смях. По-точно няколко секунди се боря с въпросния порив, но най-накрая се предавам и захлупвам лицето си с ръце. Отстрани изглежда, че плача или поне това си въобразявам, но Тодор и още двама от моя клас вече ме гледат критично. Познават ме добре, дано само някой от роднините да не се е усетил, че като нищо мога да си изям боя. С ъгъла на окото си забелязвам как смехът ми заразява и моите съученици, и бързо се изнасяме навън. Поемаме, все едно ни се пикае на пожар, към най-близкия участък с кръстове и плочи, който не се забелязва от входа на залата и даваме изблик на чувствата си. Хилим се, хванати за корема около пет минути. Стъпили сме яко в пръстта и обувките ни тежат от кал. “Ебати червилото са му сложили. Видя ли го. Лелее.” Постепенно се успокояваме и се връщаме при останалите.
Преди да тръгнем, трябва да изкажем съболезнования на родителите. Бащата гледа да се държи, но майката е направо съсипана. Когато й стискам ръката и промърморвам притеснено току-що чутата от хората преди мен фраза, тя избухва в ридания, прегръща ме неочаквано силно и продължително, усещам как едната й длан се отпуска надолу по пуловера по посока на члена ми и през панталона вече чувствам абсурдно нежните й, настойчиви, въртеливи движения. Докато някак разбирам, че другите не виждат какво точно се случва, защото мръснобежовият й шлифер е доста плътен и дълъг, чувам нечовешки плач и хълцане в ухото си - “Момчета, благодаря ви, че дойдохте, момчета”.
Май за пръв път съм на погребение. Когато бях на 11, дядо ми от Плевен почина, но не заминах за там с наште. Да не се разстройвам излишно, да го запомня жив и прочие. Все пак макар и в София яко се сдухах - дори си хвърлих цигарите през балкона, защото човекът мразеше тютюнопушенето и алкохола, и го сънувах няколко пъти. Първият сън съвпадна с най-яркия ми спомен от него. Седя си на фотьойла в къщата ни в Плевен, гледам черно-белия телевизор и си пипам пишката. Дядо ми идва, поглежда ме строго и ми забива шамар. Мисля, че наяве този ритуал се повтори и от двете страни неколкократно. Дядо ми си висеше все вкъщи, а и пишката ми бе постоянно с мен.
На гробищата по обяд е пълно с народ. Препускаме по алеите към ритуалната зала. Още не са го внесли. Чакаме отпред. Малко отстрани - на почетно разстояние от роднините. Заговаряме се с къдраво момче с бяла риза и два карамфила в лявата ръка. Прилича на ангел, говори бавно и уверено. Съзнава важността на случая и за разлика от някои други не плаче. Бил му приятел, нищо в поведението на Вальо през последните дни не предвещавало подобна развръзка. В даскало имал само шестици, нямал гадже и съответно проблеми в тая посока. Ангелът е страшно изненадан от постъпката му и откакто разбрал все си блъскал главата защо и така нататък.
Влизаме в ритуалната зала. Опашката върви бавно. Идва и нашият ред. Вальо лежи сред много цветя зад голяма витрина. Тодор е преди мен - поглежда и бързо отминава. Аз обаче искам да огледам всичко. За пръв път виждам труп на половин метър от мен. Лицето на Вальо е нереално бяло. Следите от въжето са покрити с нещо, което уж е продължение на ризата му, но определено никой не би тръгнал с подобно дантелено парцалче по улиците. Когато забелязвам дебелия пласт яркочервено червило на устните му, не издържам и избухвам в смях. По-точно няколко секунди се боря с въпросния порив, но най-накрая се предавам и захлупвам лицето си с ръце. Отстрани изглежда, че плача или поне това си въобразявам, но Тодор и още двама от моя клас вече ме гледат критично. Познават ме добре, дано само някой от роднините да не се е усетил, че като нищо мога да си изям боя. С ъгъла на окото си забелязвам как смехът ми заразява и моите съученици, и бързо се изнасяме навън. Поемаме, все едно ни се пикае на пожар, към най-близкия участък с кръстове и плочи, който не се забелязва от входа на залата и даваме изблик на чувствата си. Хилим се, хванати за корема около пет минути. Стъпили сме яко в пръстта и обувките ни тежат от кал. “Ебати червилото са му сложили. Видя ли го. Лелее.” Постепенно се успокояваме и се връщаме при останалите.
Преди да тръгнем, трябва да изкажем съболезнования на родителите. Бащата гледа да се държи, но майката е направо съсипана. Когато й стискам ръката и промърморвам притеснено току-що чутата от хората преди мен фраза, тя избухва в ридания, прегръща ме неочаквано силно и продължително, усещам как едната й длан се отпуска надолу по пуловера по посока на члена ми и през панталона вече чувствам абсурдно нежните й, настойчиви, въртеливи движения. Докато някак разбирам, че другите не виждат какво точно се случва, защото мръснобежовият й шлифер е доста плътен и дълъг, чувам нечовешки плач и хълцане в ухото си - “Момчета, благодаря ви, че дойдохте, момчета”.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
