Виргиния Захариева

ПРИКАЗКА ЗА ОРЕХОВАТА ПРИНЦЕСА

В стаите на ореха живее Ореховата принцеса. Още със ставането се затичва към източните, западните, северните и южните прозорци, за да погледа оттам градината на своето царство. Тя има медночервени букли и устни. Цялата е обсипана с лунички. От балконите на ореховия замък, Ореховата принцеса се покланя на всичко живо в своите градини, както си е по букли и веднага отива да се облече, защото е най-заетата принцеса в света. Пролетният принц я посещава само през есента и през пролетта, за да закачи по ореха своите дълги зелени гъсеници и после си тръгва, защото и той е много зает. Гъсениците предат тюркоазени, златни и сребърни коприни и шият, така че във всяко орехче да има по две рокли. Принцесата облича ли облича ореховите си тоалети и се фръцка пред дългите огледала. Ореховата принцеса е много красива и огледалата звънят в един глас: ОО, ти най-прекрасната на света, най-ореховата, о най най най…. Така се изнизват пролетните, летните и есенните месеци. Понякога, уморена от преобличането и от възклицанията на огледалата, Ореховата принцеса се пльосва в хамак от златна паяжина опънат под ореховата сянка. Толкова много й се иска да има време да посети Черешата – ранозрейка, Стеснителната слива, Дюлите-дойки с уши до кръста и грамадни жълти гърди. Мечтае да има време да си поиграе с Люляковата си братовчедка, която има една единствена лилава рокля. Носи я само две седмици през май и после си ходи само по листа. Дори един ден Ореховата принцеса решава да покани на чай Розата, въпреки че тя е доста странна, но пък така хубаво ухае, но тогава идва есента и Пролетния принц се появява със свитата си учудени поданици (той е от съседното Царство на учудването), за да оберат орехите. След това изтощена от преобличане и от собствените си отражения, Принцесата заспива дълбок зимен сън в златния си хамак, завита с топла орехова шума до пролетта. Така в нейната градина се нижат едни след други пролети, есени и зими. Вятърът се сприятелява с Румената ябълка и двамата се грижат за Тишината. Точно да я забравят и на мраморните плочи пада тежко някоя ябълка. Тогава всички разбират колко тиха е градината на Ореховата принцеса. Една есен, когато облича последната рокля, преди да дойде Пролетния принц за орехите и да заспи своя зимен сън, Принцесата си поръчва като се събуди напролет непременно първо да иде да посети своята градина и нейните обитатели. Почуква се по красивата медна главица и си повтаря няколко пъти това намерение, за да не го забрави:
- Да ида в градината. Да ида в градината. Като се събудя непременно да ида в градината!
Когато Май я целува по сладкото носле, първата мисъл, която й се явява е „Да ида в градината!“ Тя се поклоня пред всичките четири посоки от прозорците на ореховия си замък и след това, вместо да се заоблича, се шмугва покрай разсеяния кос-пазач и ето я в градината. Там Ранозрейката е обсипана в булченски цвят.
- О, за кого се жениш?
- За Пролетния принц. – отвръща черешата.
- Имаш грешка, – това е Моят принц –поправя я Принцесата.
- Нима не знаеш – той е нашият годеник – пропяват в своите бухнали розови рокли Румената ябълка и Дюлите – дойки. И моят - добавя Стеснителната слива в рокля на съвсем малки, но колко снежно бели цветчета. Ореховата принцеса стои загърната в ореховите си букли и не знае какво да каже. За да я измъкне от тази деликатна ситуация вятърът грабва цвят от булките и рисува картини из въздуха: Рисува призрачни замъци, свирепи битки, чудни градини, реки и морета и красиви непознати принцове. Ореховата принцеса, гледа омагьосана тези картини. Вятърът рисува, булките дават щедро от цветовете си, а понякога той очертава само едни големи рамки от бели и розови листенца. В тях принцесата вижда красивата си градина, а в средата й самата себе си: Ето там са високите кипариси, долу над реката са разплели плитки върбите, над всичко това свети ореховото слънце, а на хълма отсреща е Гвардията на верните само на нея рицари от Ордена на Чинара и с изопнати листа тропат с ордени за храброст. Принцесата им отдава чест и им се покланя, защото тя умее да бъде благодарна. При нужда само да въздъхне три пъти и да изсвири нещо от Мусоргски, те веднага идват на помощ. Принцесата не знае каква е градината й на запад. Не спира да върви до залез слънце, когато открива, че там градината завършва с високи зидове. До един от тях има развалини от стар замък и останки от красиви мозайки, които изобразяват летящи риби над огромни сини вълни. Хм, казва си тя, може някъде тук да е имало море. И изведнъж ужасно й се приисква да види какво е отвъд стените, приисква и се да види морето. От ореховия замък се дочуват тръбите на пазачите, но принцесата се свива в един тиквен цвят заедно с една пчела и заспива, защото е много уморена от този ден пълен с впечатления. На другия ден при нея дотичва Люляковата й братовчедка. Търсели я на всякъде. Пролетният принц идва с гъсениците. Но Ореховата принцеса не иска да се прибира в замъка. Разтревожени косове-пазачи летят напред назад, затова Люляковата братовчедка я скрива под бухналата си рокля и заедно отиват при Розата, защото никой не се осмелява да припари в нейния храст. Тя е със съвсем нови, абсолютно бодливи ръкавици и ослепителна червена шапка. Докато пият чай от розови листенца, Ореховата принцеса им разказва за пътешествието си на Запад. Розата слуша напрегнато, абсолютно забравила, колко е красива шапката й. Ореховата принцеса точно се чуди дали да сподели огорчението си от предателството на Пролетния принц, когато изведнъж розата я докосва лекичко с бодливите си ръкавици и пита:
- Защо сега си тъжна и уморена, като преди беше весела?
Принцесата мълчи.
- Защо принца все го няма?
- Защо е толкова зает? – валят все по категорично розовите въпроси.
- Къде отива той всяка есен? Какво е любовта?
- Защо трябва да обличаш и събличаш толкова рокли?
- Защо Пролетния принц има не една, а много годеници?
- Защо сега, Орехова принцесо, плачеш?
- Защо не отговаряш на въпросите?
- Забрави ли, че трябва да знаеш!
- Ти изобщо принцеса ли си?
- Откъде имаш тези фиби от костенурка? Защо аз нямам такива?
- Защо никога нямаш време? Нали имаш всичко? Какво е време? – пищи Розата и събаря чаени чаши.
Ореховата принцеса усеща, че се смалява с всеки въпрос. Раменцата й се привеждат напред. Ядосва се, че не знае. Иска й се да каже, че не е длъжна да знае. Но гласът й е изчезнал – тя отваря уста, но от нея нищо не излиза. Също й се иска да стане и да избяга, но не може да се движи. Стои, гледа бодливите ръце на розата, които я обхващат и грозната й голяма уста под килнатата червена шапка. Ореховата принцеса вижда, че тази роза не я обича. В нея се е вселила злата магьосница от Страната на Въпросите. Люляковата братовчедка трепери и рони ситен лилав цвят. Принцесата иска да вземе една тояга, за да фрасне тази вещица - роза, но нито една частичка от тялото й не се подчинява. Да си Орехова принцеса и да не можеш да се подчиниш поне на себе си е много ужасно. Принцесата се сеща, че ако успее да отговори на някой от въпросите може би магията ще да се развали.
- Каква е разликата между мен и теб? Отговаряй – крещи Розата -
- Какво ще стане с луната, когато земята изчезне?
- Защо ябълката ражда тишина?
- Защото е бременна…
- Грешен отговор – казва Розата - Защо сливата е стеснителна?
Принцесата усеща, че всеки нов въпрос я смалява още под тежестта си, но едновременно с това отваря огромна пустота вътре в нея. Тези две противоположни движения така я разкъсват, че тя се предава:
- НЕ ЗНАМ!
Тук розата замръзва с отворена уста. Принцесата бързо се окопитва, въздъхва три пъти дълбоко и запява колкото й глас държи нещо, което после се оказва, че не било от Мусоргски, но Рицарите от Ордена на чинара се явяват в миг и съсичат шапката на розата -вещица. Розата гледа погубената си шапка и тихичко пита:
- Ти защо никога не идваш да се възхитиш на моето ухание, и защо веднъж не посрещна залеза с мен?
- Защото бях много заета да пробвам рокли и да се оглеждам – отговаря
Ореховата принцеса и заедно с люляковата й братовчедка се скриват в Ордена на Чинара. Тази нощ Принцесата не заспива. Въпросите са я пробили отвсякъде. Усеща в тъмното как боде завистта, колко измислен е огледалния свят и колко е бедна, защото наистина няма време. Първите лъчи на слънцето милват една много самотна принцеса.
Когато най-сетне косовете пазачи ги откриват в ордена на Чинара там има люлякова братовчедка само по листа и един орех голям, колкото юмрук. Връщат ореха в ореховия замък на златна възглавничка и веднага го провъзгласяват за вълшебен. Поданиците от градината идват на поклонение. Орехът припомня дързостта на Стеснителната слива, като я учи да се гордее с плодовете си и да ги раздава, а не да ги оставя да се съсухрят по клоните. Намаля малко ушите на Дюлите-дойки, защото вече наистина се влачат по земята, Ранозрейката дарява с камбанки, които заместват с песните си рано напусналите я плодове. И така, докато един ден Пролетният принц пада на колене пред вълшебния орех и го моли да му върне ореховата принцеса.
Какво си готов да дадеш – пита го орехът.
Готов съм да дам времето.
То не ти принадлежи. Друго?
Свобода.
Тя също не се дава. Друго?
Моето внимание към Ореховата принцеса. И Пространство.
Добре – казва ореха и връща Ореховата принцеса.
Принцът я прегръща щастлив, че я вижда. Тя е чудно красива като преди, но у нея има и нещо ново, което не може да се обясни. Принцесата носи със себе си един пети сезон, в който стои неподвижна и наблюдава себе си и света.
С Пролетния принц си правят езеро при развалината и завъждат летящи риби. Люляковата братовчедка открива, че от листата й стават чудесни чанти и като ги разменя с пътуващите търговци, си купува и други рокли. Принца и Принцесата дори предприемат пътешествие до Мраморно море, където на Ореховата принцеса така й се сгъстяват буклите от солта, че изобщо повече не й трябват рокли, а на връщане си купуват маслинени фиданки, които засаждат в градината. Те ще родят маслини чак след 100 години, когато Техни орехови величества може би няма вече да са живи, но дърветата са подарък към Времето и децата на техните внуци. Малки орехови принцове и принцеси, които притежават маслинови гори.
- А розата?
Розата – вещица я наказват да дава отговори.
Така е и до ден днешен.
Утре ще отговаря на въпроса: Каква съм, когато не бода?

Знам всичко това, защото и аз Горската ягода бях там, точно където свършва
ореховата сянка, на припек до каменния зид.