Дянко Дянов

Из „В Л А К А – Т Р А К А”

... Изтерзан съм от многодетната вяра. Още по рождение човек набира скорост и се изкачва неусетно към смъртта. Сякаш не пътувам с влак, а самият аз съм влака, който влачи на гърба си
брадясалите вкиснати селяни
айшето с нейните шалвари
префиненият некадърник
многознайкото
пияната размътена кратуна
огненото цигане
Благословени думи прекосяват дните. Пътувам през земите на мащехата. Kогато ме реши, косите ми скубе, когато ме храни, залъците ми брои. Нямам цел
пътувам все в една и съща посока
провинция - провинция
долна мъртва точка – горна мъртва точка
буталата зациклят
декомпресия

Под рижи юргани земята диша запотена. Душата ѝ спи на релсите.
Страхопочитта към буквата предхожда незаслуженото удоволствие от думата.
Блуждая с поглед през илюминатора на космическия кораб към дома. Ще се срамуват – черни - страниците и поетите ще плачат върху анцузите на любимата жена пред телевизора.
Наздраве
отмина болката
да се почерпим на панахидата на този спомен

Нима е важно какво говорят костилките на правосъдието, захвърлени в прахта, където всъщност им е мястото. Животът е твърде силен изстрел и среща хиляди лица по траекторията на умирането; съдби, които нямат сили да преглътнат себе си. Човек не може да умножи синовете си колкото пясъка, но вярва в пясъчни идоли.
Големите идеи в мениджмънта минават през стомаха.
От векове човекът се е вмъкнал под божия чадър и там удобно пребивава. Цивилизацията ни в мълчанието се е спотаила и на душата нежните балкани се разгръщат.

Да те посипят капките мълва.
влагалищен комплекс със скорост на ентропия
студено на места ще превалява сняг и хляб
колосален светобрътвеж
устрем падане падение
(в) урните на мистицизма

Цветето изгаря благовония на своя олтар. Ако се взреш - в зениците му се разиграват страхотни трагедии.

Самотата е пантеистична.
Пред мен зората възхвалява сенките и ги откъсва от нощта. Зад мен отдавна изостават стъпките. Надмогвам порива им да ме следват и също се измъквам от нощта. Далече е брега, водата дето първа ме окъпа е далече, далече е и островът на плахото ми детство.
Боже
полюлей моите остри надежди
и децата на моите мисли –
твърдите думи
нежните думи
нужните и ненужните

ех и ти полюлей полюлей
полюлей моето тяло на вятъра
а душата на припек простри

О, влак, блажени скитащите духом, защото ще се заситят.

В цветята обитават само благоуханни цивилизации...