Кристин Димитрова

Деветдесетте

Деветдесетте ми се струват прекалено близко, за да може да се говори за тях с исторически интонации. Периодът гъмжи от живи свидетели, а и независимо, че вече си боядисвам косата, все още ми е някак рано да започвам спомените си с “та така...” и други словесни предупреждения за дълбоки сонди из мъглявините на личната памет. Или поне така ми се струва.
От друга страна нещо в обществената памет ме кара да мисля, че въпросът “как изглеждаха 90-те” е зададен навреме. Със всеки следващ курс студентите, на които преподавам, се въоръжават с по няколко нови политически клишета и загубват следата на други, по-стари, и това ме събужда за реалния ход на нещата. Днес често ми се случва да разяснявам българския превод на термини от рода на “пета колона”, “СИВ” и “диктатура на пролетариата”. Доживяхме клишета, с които ни биеха по главите, да се изпарят във въздуха. Това е хубаво, защото показва, че междувременно са пораснали едни неоплискани от държавното промиване на мозъци индивиди. Обаче е и малко неприятно. Разпадането на изразите, с които ни караха да лягаме и ставаме, да обясняваме света и да го разпределяме на правилен и неправилен, някак ми изглежда като изчезване на оръжието на престъплението. Няма оръжие, няма виновен.
Ако не се помни сивотата, лицемерието, дебненето, ограничеността и безправието на 80-те, никой няма да схване груповият екстаз, с който се метнахме в промените. А без този групов екстаз не може да се обясни доверчивостта, с която приемахме всичко през 90-те.
Та така...
В началото на 90-те имаше огромни митинги. Бяха най-големите до този момент в България и, както ми се струва, ще си останат и най-големите. Комунистите се бяха посвили, не точно изчезнали, (в никакъв случай не това), но се събираха по техните си митинги такива едни дамгосани, стоически изправили лица срещу справедливите ни плюнки, засрамено дръзки като белязани с алени букви героини на Натаниел Хоторн. На една от тогавашните остатъчни манифестации по случай Девети септември група старци с каскети и забрадки размахваха хризантеми в строен ред и пееха “Паааартизан за бой се стяга...”, а аз стоях от другата страна на улицата и им виках: “Стягайте се, че сте само за бой!” Днес това не може да се повтори. Първо не останаха такива наивни бесепари и второ, аз също не съм толкова наивна. Май вече никой освен следовниците на Тангра не е.
За родените през 1990-та година ще обясня, че на 9-ти септември 1944 г. комунистите в България превземат властта и от този момент страната ни става част от източния блок, социалистическия лагер, съветската империя или каквото там наричат държавите от нашата страна на Желязната завеса. Тази дата и досега се тачи в тесни, широки и национални семейни кръгове. “Желязната завеса” ще си я проверите в Уикипедия.
Сините митинги, за разлика от червените, искряха от напориста енергия като току-що отворено шампанско. Всички се обичахме, прегръщахме и целувахме, защото си имахме доверие и знаехме, че ние сме добрите. По-яките носеха знамена с дебели прътове и така обединяваха идеологията с готовността за действие. Имаше разюздано творчество на плакати. Сред тях думите “свобода”, “крадци”, “убийци” и “смърт” се повтаряха с ботевска интензивност. Някои носеха картонени бесилки с истински въжета, а други – чучела с тиквени глави. И аз веднъж направих плакат с темперни бои. На него пишеше: “А какво направихте за болните, пенсионерите и инвалидите?”. Рядко съм правила нещо по-непопулярно, макар че имам доста опити в тази посока.
По митингите държаха речи всякакви хора и ние слушахме смелите им думи в захлас, като от време на време скандирахме “СДС” с разкрачени пръсти. По-късно някои от тези хора се оказаха членове на БСП, други – криминални дучета, наскоро излезли от затвора, трети – изветрели някогашни участници в битките около Стамболийски, основната част – сътрудници на Държавна сигурност и почти всички – хора, подбрани лично от Андрей Луканов, за да уподобят наличие на опозиция. За да не ти се пречкат разни истински опозиционери, ти размазваш всяко инакомислие в продължение на близо половин век, а после си назначаваш собствени опозиционери и си преговаряш с тях на кръглата маса като крал Артур на демокрацията. Гениално, но комунистите се сетиха първи.
Сред обявите за протест имаше и някои много тревожни в посланието си, например: “Митинг на битите, ограбените и изнасилените”. Минахме с мъжа ми Владо Трендафилов да видим как върви и видяхме площада пред мавзолея необичайно празен. Всеки бързаше да го прекоси възможно най-бързо, да не би да го щракне някой фотограф. После върви обяснявай, че си от битите или ограбените.
По това време стана известен Йоло Денев Камбански, който танцуваше с маска на Тодор Живков и списваше собствен вестник. На първа страница статиите бяха подписани с Йоло Денев. На втора – само с Камбански. На трета с Йоло Камбански, а на четвъртата – с Денев-Камбански или нещо от този род. Високата степен на идиотщините, които бликаха спонтанно отвсякъде по онова време показва, че наистина имаше отприщване на свободата. Чувството, че нещата са в наши ръце, не знам как може да се повтори.
Нямаше убийства. Нямаше мутри. Нямаше отвличания. Нямаше дори счупени витрини. Хиляди хора отговаряха за всичко това и нищо подобно не се случи. Тези неща се появиха, когато властта успешно стигна до новите си пазители. Докато пълзеше до тях през нас все още нямаше никакви проблеми.
Всички четяхме вестник “Демокрация”, всички слушахме по радиото дебатите от парламента, всички си споделяхме новини по улицата, като че ли се познавахме. “Всички”, разбира се, е преувеличение. Това е думата, която човек употребява, когато е видял само това, което е искал да види. Помня как веднъж срещнах наша съседка, която залиташе от преумора. “Какво става, да не ти е зле?”, попитах я. “Как да съм добре, като комунистите са подправили изборите? Бързам от митинг на митинг.” По същото време дъщеря ни Лилия отговаряше на въпроса на колко е години, като вдигаше два пръста и казваше: “На две. СДС.” Не сме я учили ние. Такава беше средата. Ние само се смеехме. Тогава се смеехме за щяло и нещяло.
Като споменах подправянето, или както официално се оказа неподправянето на изборите през 1990 г., искам да кажа, че “Градът на истината” започна от двама преподаватели, които в знак на протест и солидарност със стачкуващите си студенти бяха решили да спят пред университета. След няколко дена край одеялата им, донесени от вкъщи, се издигнаха и две палатки. Те бяха на студентката от английска филология Теодора днес Теди Рудолф. После се появиха и още палатки, отново пред Софийския университет. Накрая лагерът се разрасна и се премести пред Президентството. Двамата преподаватели, от които започна всичко, бяха Юлиян Константинов и Владимир Трендафилов. По това време бях бременна с бъдещия ни син Константин и не можех да се присъединя към тях. Само носех термоси с кафе и некадърно приготвени шницели.
По време на стачка по телевизията въртяха нонстоп “Лет ит би” на Бийтълс поради причини, които и досега не са ми напълно ясни.
Занимавала ли съм се с конспиративно-подривна дейност по време на социализма? Абсолютно не, освен ако вицовете не се смятат за някаква антиобществена проява. Може би глупавите вицове са. През 80-те бях частица от огромното мнозинство в България, което се беше примирило, че социализмът е вечен и недосегаем като бодливата тел по границите ни. Четях преди всичко на английски и ме беше гнус от всички публични актове на обяснение в любов към партията. От една страна защото е тъпо да обичаш партия. От друга страна защото въпреки големите дрънканици реално никой не обичаше партията. И от трета страна защото партията не беше за обичане. Исках да работя като преводач, защото това ми изглеждаше като достъпен прозорец към разума и културата, който не изисква специални душевни салтоморталета. За писане през ум не ми е минавало. Родът ми е миниран от свещеници и военни, за които не беше разумно да се споменава. Тази вътрешна конспирация за предпазването ми беше толкова силна, че и досега не знам много за въпросните личности. Наясно съм, че много хора по това време са членували в Клуба за гласност и преустройство. Не съм един от тях. Както мнозина други и аз си мислех, че единствената промяна в страната ни може да дойде, ако Тодор Живков умре. Той умря, когато това вече нямаше никакво значение.
Тогава дойдоха 90-те ми се случиха много първи неща. Започнах да пиша стихове. Първият ми читател беше Владо – и тогава, и досега. Близките ни са най-лесните жертви на всичките ни хрумвания. Той пък показа ръкописите ми, пряко сили натракани от мен на пишеща машина, на Ани Илков, който също ги хареса и публикува първото ми стихотворение в Литературен вестник. Казваше се “Кафето опъва нервите”. Гледах вестника и не можех да повярвам, гледах и не можех да повярвам. Чувствах се на върха на славата. Не смеех да погледна хората в очите, да не би да кажат: “Ама как, вие ли сте прочутата авторка на онова вълнуващо стихотворение?” Човек трябва да издаде едно стихотворение и да замълчи завинаги. През 1992 г. издадох първата си книга.
Сред хората, които са ме окуражавали от самото начало са първоначалните редактори на “Литературен вестник” Румен Леонидов и Владимир Левчев, както и Иван Теофилов. Яна Левиева нарисува корицата на първата ми книга, а Стефан Десподов - на втората. Първата си рецензия получих от Никола Вандов. Тогава не го познавах, само се зарадвах и я запазих. После станахме приятели, но аз, нали не помня имена, нямах представа, че той ми е писал тези хубави неща зад гърба преди години. Разбрах това случайно, когато си прехвърлях изрезките от един шкаф в друг. Редактор на първата ми книга беше Пенка Ватова. Молеше ме да сложа разни точки, където им беше мястото, а аз – не та не. Променял се смисълът. Голяма промяна от една точка, няма що. Да я бях послушала. Получих рецензия и от Едвин Сугарев. Беше нещо като групово-индивидуален преглед на първите издадени от “Свободно поетическо общество” книги и аз се намирах на лявата страница на вестника.
По-късно и много други хора започнаха да пишат с анекдоти, с вградена пряка реч, с “той каза, тя каза”, с описания на причудливи хора, с една по-сдържана бленда на патоса. По-късно, обаче.
Когато за първи път пристъпих на събрание в Сдружението на българските писатели, се чувствах като в храм. Ах, тези духовни хора, о, тези реализирани личности. Още от самото начало ми направи впечатление, че всеки говори за себе си, без да вземе предвид изказванията на предишните. В един момент стана Владо Даверов и каза на Любен Дилов: “Любене, ти знаеш, че досега съм членувал в Съюза на писателите по две причини: за да им ползвам почивната станция и да ги подривам отвътре.” Стори ми се интересна формулировка на несъгласието и я запомних.
На следващите избори станах секретар на Сдружението. Предложи ме Рада Москова. За председател беше издигнат Иван Теофилов, другите членове на ръководството бяха Йордан Попов, Георги Господинов и Алек Попов. По това време от фондация “Отворено общество” беше отпуснала 20 хил. долара на Сдружението и Георги Генчев имаше специална заслуга за това. Имахме програма за издаване на книги, имахме кафе-клуб, имаше секретарка, имаше литературни четения. Когато има пари, има много работи. Иван много държеше на подпомагането на пенсионерите и това му костваше обикаляне по банки и попълване на документи пред гишетата им. Редовно се раздаваха консерви, кашкавали и други поощрения, които ако не бяха пряко свързани с литературата, поне я подкрепяха физически. Аз лично вярвах, че ако хората се познават по-добре, те неминуемо ще се харесат. И направих няколко големи купона – писателски Хелоуин с диджей в Екскалибур, пролетен купон в Ла Страда, бал с маски в Ла Страда. Уреждах ги сама и треперех до последния момент да не се провали нещо, защото ако работата се издъни, всеки ти държи сметка, а ако излезе както трябва, всички кимат с глави и приемат поздравления. Тези грамадни калабалъци с покани, алкохол, танци, поетични състезания и т. н. излизаха по сто долара всичко. Последният всъщност беше сто и тридесет. И хората бяха щастливи и много искаха да се записват в Сдружението. Такива купони събираше и Елин Рахнев за списанието си “Витамин Б”. Защо никой от по-нататъшните ръководства не направи нищо подобно, нямам представа. Вярно, изискваше се малко тичане, но като пари беше елементарно. При следващото предложение да остана секретар си направих отвод. Ротация, алтруизъм – аз и досега вярвам в тези неща. Толкова ли съм изостанала?
Междувременно всичко, което се правеше в Сдружението, не оставаше без развитие. В кафенето пишещи членове започнаха да си носят тубички с наливно вино от “Бай Генчо” през две преки, за да се напиват по-евтино. Редовно имаше вкаменени от алкохола пришълци, които държаха речи. След всяко раздаване на “помощите”, по масите се отваряха консерви, режеше се кашкавал върху вестници и се бодеше риба с туристически вилички. Веднъж около маса в ъгъла видях четирима непознати мъже. “Извинете – попитах ги – вие поети ли сте или прозаици?” “Ватмани сме – отговориха те – и сега се уговаряме за залаганията. Можете ли да ни оставите за малко насаме?” Какво да кажа – Сдружението, като всяка амфибия между два периода, си имаше особености.
Веднага след 10-ти ноември исках да се запиша в много партии наведнъж. Мисля, че си избрах социалдемократите и радикалдемократите, защото ми звучаха много демократично. Социално и радикално. Това беше през 90-те.