Йордан Ефтимов

Небе

– Ее, стига де! Ще ме заболят после.
Бях й захапал пъпките с краищата на устата си.
В този момент чантата й се изхлузи от положението си върху моята и се захлупи до пейката. Вдигнах я с почти акробатическа скорост, но Михаела не ми повярва. Отвори първо едната страна, поръчка вътре с пръсти, чу се дрънкане на ключове и стотинки в портмоне, после бръкна в другата, и след констатацията “И очилата ми са тук, добре” облекчено се отпусна отново отгоре ми.
– Я, я виж небето – казах. – Уж е нощ вече – беше станало към девет и половина, а в края на април това си е доста късен час – а небето е светлосиньо на розови петна. Там, където са облаците.
После продължих:
– Забелязала ли си, че над София небето много често е розово. Сега ми е ясно защо – защото е облачно. Над София постоянно е смог.
– Хубави цветове – каза Мишето.
– Като за роклята, която ще ти купя. Например екрю.
– Не, ще е светлокафява.
– Добре.
– Аз пък искам да живея на онзи ъгъл – посочи с глава към една от сградите с изглед към “нашата” градинка. – Няма да излизам никога. В стаята горе. Обла. Цялата с прозорци. Само ако е пълна с прозорци.
До събитието оставаха шестнайсет седмици.
Тръгнахме към квартирата й на “Сан Стефано”. Беше до телевизията. Коптор. Но само срещу 25 лева на месец. Хазяйката й се води родственица, пък и редовно трябва да й пазарува, защото онази я мързи. Винаги два хляба и две кофички кисело мляко. Кога ли ги ядяла? Излиза всеки ден за половин час, но стига до градинката насреща за час – тътри се. Там не губи много време, защото си въобразява, че разговаря с някого. На тръгване задължително пожелава на приятелките си: “Лека смърт!” Не се шегува.
Тръгваме да я видим тази хазяйка. Да я видим тази хазяйка, ха-ха.
Естествено, аз нямам намерение да ме вижда. Мишето също не иска. Всъщност.

Изкачваме четири етажа с мухъл и графити с идентично съдържание – предходният ухажор на Мишето. “I love M.” или “Не мога без теб, М.”. Пречупени стрели, забити в сърца, кървящи в чашки. “М. е най-красивият ужас във вселената.” Не може да ги изтрие, защото той ги подновява. А и след всяко изтриване се катери по-високо.
– Знаеш ли какви разговори водя с хазяйката? – попита Мишето, докато отключва. – Гледала например как американците пускат умни бомби над Косово и се възмутила искрено. Представяш ли си – тази бабичка слуша програма “Христо Ботев”, симфония до симфонията, а после реди пасианси и се подготвя за новия глобален ред. Гледала също за акулите – как раждат живи своите малки, а не яйца. И документалния филм за Милошевич – как се оженил за своя състудентка, Мира Милошевич, и никога не й изневерявал – което е един вид плюс за него, и как се обяснява неговата жестокост с нерадостното му детство. После ме пита имат ли деца, защото ако нямат, това обяснява защо е избил толкова албански деца. Все едно, че съм им светила!
Но тя вече й говорела за НЛО и как Чочо не искал да остава в Америка, а можел, то се знае, как тази статия в “Новинар”, която Михаела трябва на всяка цена да прочете, била съвършена, напълно съвършена.
– А аз гледам сапун по телевизията и не смея да сменя канала – каза Мишето.
Говореше доста спокойно, въпреки че бабата беше в съседната стая. По-точно през една стая – кухнята. Хазяйката сигурно искаше да знае кой съм, но нямаше повод да влезе, защото вече е взела кърпата си от балкона. Как да следи нещата? Съдба.

– Знаеш ли как хазяйката проветрява през тоалетната? Отваря прозорчето на тоалетната, разбираш ли? И след това всички врати, за да влезе чист въздух в тях.
– Защо?
– За да не настине. Така не й духа директно.
– Да не е заради крадците?
– На петия?

Това е първото ми влизане в тази квартира. Трябва да отида и до тоалетната. Тоалетната говори много. Тази е яка. Как да опиша нещата над вратата й? Кофа без дъно, покрита с почти оранжеви кълба прах, нещо като мотовилки, счупена дървена стойка за пране – от онези, които се сгъват на хикс. По пода на тоалетната са наредени вестници.
– Защо – питам Мишето.
Гледа ме.
– Не ти ли миришат? – пита. – Ами слага ги, защото редовно пикае по пода и за да не го цапа.

Има само още една чужда жена, която стои отгоре й – научната й ръководителка. Имала специфични диалектизми. Например “джиджан”. Обичала да казва, че нещо е джиджано.
– А знаеш ли, на нея сичко й е наджиджано. Цветенца на масата, всяко косъмче върху главата й е подредено. На шейсет е, а още си е блондинката от едно време. Вкарана в системата от някакъв професор женкар, чиито теории за системата на времената минават за авангардни и до днес.

Спомням си само още едно ходене в квартирата на Мишето. Хазяйката я нямаше и аз си взех душ. Чудо нечувано – не давала да се лее прекалено много вода. Както с телефона – карала се, че Мишето го търсят прекалено много хора, защото била убедена, че говорещите винаги плащат по равно.
– Ти си пòпан – каза Мишето. Общо взето, радваше ми се.
И реши да ми разкаже за вестниците.
– Знаеш ли, тя запуши тоалетната. Стана така – тя по принцип си събираше лайната във вестници и ги хвърляше през балкона. Не знам защо. Не ме питай. Но един съсед я заподозря. И тя взе да ги пъха в тоалетната. Така я запуши, че трябваше да я кърти малкият й син. И понеже си е малко пиян, и до ден днешен е цъфнала.

Друг път ми разказа за теорията й за повинностите. “И жените си имат своята казарма – девет месеца служба служат”, казвала. И впрочем е била права. През зимата не давала да палят печка току тъй.
Сестрата на хазяйката е от Трявна и също си я бива. Например неведнъж е писала протести срещу самолетите. Много шум вдигат тези самолети, писала тя до ЦК, а Трявна е исторически град. Мазилката на къщата ми се напука, а точно над нашия град се пада нещо като кръстовище на всички самолети, които минават над социалистическата ни родина. Разгониха и щъркелите – знае се, че където има самолети, щъркелите линеят. Да се изменят траекториите и да се запази екоравновесието. Така пишела.

Тази хазяйка не й излезе от главата дори четири години по-късно. Живеем в съвсем друг квартал и само отвреме навреме, когато телефонът звънне, а никой не стои насреща, Мишето твърди, че е бившият й ухажор от телевизията. Онзи с графитите. Някакъв мустакат чичо, вечен ерген. “Шлиферов”. Не спирал да я тормози дори след като го отрязала окончателно. Сприятелил се с хазяйката, правел й компания. Изслушвал я. Да, същият онзи с чесъна – през обедната почивка вместо да си кеси постоянно в барчето на “Тулово” като останалите алкохолици, прескача до колата, отваря багажника и нагъва чесън, за да е здрав.
Тази нощ той звънна два пъти. Вторият път впрочем се оказа приятелката на Мишето от Чикаго. Там е сутрин или следобед, все едно. Друго време. Мъжът й тук беше дизайнер, там кара голям камион. Въпросът е, че след разговора с нея – имала рожден ден и искала да чуе български глас, Мишето вече е на тема хазяйката.
– А казах ли ти, че онези пребоядисали къщата.
Ставаше дума за големия й син. Той се беше настанил в апартамента. После сменил бравите под предлог, че брат му влиза и изнася. Бил изнесъл някакъв персийски килим например. А този, той е дошъл чак от Стара Загора – живял там дълго, оженил се отново, с новата гледали някаква чужда баба, за да им припише апартамента си, после го продали и сега имат вила на Панчарево. Водили хазяйката там. Тя брала маргарити и се чувствала отпочинала.

Погледнах будилника. Точно след десет минути щеше да затрещи, слава богу. Преместих стрелката. Обърнах се на другата страна и прегърнах Михаела, която се беше завила през глава.
След малко тя отвори щастливо очи. Цяла нощ ни делеше от последния разговор насериозно.
– Знаеш ли какво сънувах? – казах. – Че говоря с Ина по телефона. – Ина беше предното ми гадже, с което бяхме заедно три години. – По-точно, влизам в някаква измислена поща – там, където беше “Ванак”, арменската сладкарница на ъгъла на “Волгоград” и “Дондуков”. То не изглежда точно като поща – по-скоро е някакъв офис, като на “Фина механика” или “Химическо чистене” и веднага виждам един от телефоните, които могат да се придвижват до десетина метра. Грабвам го, излизам навън и започвам нервен разговор с Ина. За да говоря, вървя. Така стигам до Университета, завивам по “Руски”, след това при Военния клуб тръгвам по “Раковски”, тъй че накрая отново съм на “Дондуков” – но при Операта. Тук най-накрая слизам “под” “Дондуков”, оказвам се на нещо като обратната страна на планински хребет. Оттатък, в посоката, в която се спускам, се вие пътека, съвсем не стръмна. Някъде долу пушат кумини. Ина ми казва, че няма да можем да се видим и тоя уикенд, отива при майка си на село. Не съм я виждал откакто се разделихме, тъй че се опитвам да я убедя. Не успявам.
Михаела мълчи. И двамата сме със затворени очи – не съм ги и отварял, откакто я целунах преди да заговоря.
– Наистина не съм я виждал.
Нищо. Мълчание.
– После те сънувах теб. Сънувах, че се събуждам до теб. Протягам се да те придърпам към себе си и да те прегърна, но когато те обръщам, защото ти – завита като пашкул, си се обърнала към прозореца – се оказваш ти, но лицето ти е друго. Не е твоето лице. Иначе си си ти.
Не мога да й разкажа за един от последните сънища на Ина. Няколко месеца преди да се разделим тя сънува, че имаме цели три деца: едно без глава, едно с две глави и едно нормално. Беше краят на пролетта и го отдадохме на алергията.

Минахме покрай “Свети Николай” – съвсем малко черкве, паянтово и наскоро варосано като плодно дръвче. В дворчето му е почиствано – сигурно по Цветница. Сложили са нови саксии от бивши гуми на камион. Тя влезе, а аз останах отвън. Вярвам, но сега не мога да вляза.