Борис Роканов

ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ НАПИСАНО ПРЕЗ ЗИМАТА НА 2001 В ПЛОВДИВ И РЕДАКТИРАНО ПРЕЗ 2009 СЪЩО В НЕГО



Хората, които ме обичаха са вече мъртви,
Марика и Асен, и Вера изчезнаха от този свят,
който с кокошките си ляга и с кокошките
ще стане утре.
В пет часа е първата тълпа, в шест е втората, която монотонно бърза,
седем ражда третата тълпа, а в девет се събужда моят град.
Как успя да се събудиш рано,
ти не го познаваш този ранен град
и улиците му не ги познаваш.
Тези ранни хора, откъде дойдоха?
Те не пият чай,
не пият и кафето си във къщи.
Сутрешните часове са много бързи,
щом тези човекоподобни мравки
така забързано се движат.
Зърнах дядо Вазов близо до вратата да стърчи
с палтото ми в ръка,
а аз от стаята не искам да изляза
и питам се къде е Ботев да помогне
по-бързо да приключа с водката.
Падна сняг,
изсипа се над третото хилядолетие,
градовете и селата пребледняха,
а циганките гледат улиците бели, покривите бели, белите дървета,
гледат ги и псуват, грабнали лопати и метлите.
Мустаците ми избеляха като стара снимка,
косата ми е спомен древен,
но имам под ръка няколко любими същества.
На Боби Роканов прекрасните поеми.
Точно пред децата е пазара,
където сезонът винаги е лято,
пловдивските селяни се топлят на тропическото слънце
събрано в банан и авокадо,
на Събота пазара в центъра на Малкия Париж във Пловдив.
Вече идват лошите момичета,
на наточените чичковци страстта,
на веселите старчета – сърничките,
идват вече лошите момичета.
Аз също влязох в тази къща,
погледнах две деца да си играят,
погледнах третото да идва,
жената да плющи с водата,
бащата със ръка очите си да крие.
С много тъмна нощ в очите
аз излязох с тази къща.
Тя вървеше с мен и ме прегърна,
обгърна ме с ръка и ме целуна,
после се обърна и си тръгна.
Тръгваше си дълго време всъщност.





КОЛЕДА В ПЛОВДИВ

Бавно извивам врата на дребната пловдивска Коледа,
задрямала тихо на главната пловдивска улица,
разтърсвам я и я душа, обливам я с вода, тя оживява,
изстисквам я, изплаквам я,
простирам я да съхне по старите къщи на Стария град,
разклащам я, и я целувам нежно,
после я изливам на паважа
при тези, които пеят за жълти стотинки,
които продават цветя и усмивки от старите шибани ленти,
тези, които като арабски жребци обикалят гетото Пловдив,
и пият в най-тъжните кръчми с тъжните чаши, с тъжните
водки,
сред размекнати цици и много история.
Кокалестият сняг на декември я блъска и я повтаря,
завира я в мишата дупка,
втечнява я и я замесва с пръстта на улицата стара,
където две души се чакат и привличат,
да ги заведе съдбата някъде,
да ги изкормят днес любовните желания.
Дребната пловдивска Коледа, подобна на природата, подобна
на природата, на природата,
природата, природата,
подобна на мартеници, на крем против подсичане,
подобна на мигрена, на паднал зъб и на бельо,
подобна на закъсала курва и вятъра, който я вее
на сива кобила,
око да пипне и ръка да види най-тайнствените дебри на
плътта
на дребната пловдивска Коледа.
Как блести тротоара, как блести, как се вдига,
как издува гърди под копринена риза,
как се бори с походките.
с техния патос,
как премлясква и суче
този мрачен следобед
тази зима, скроена точно по мен.
Мойта Сбогом си отиде заедно с Коледа,
мойта Сбогом се случи посред нощ,
навръх Коледа се случи мойта Сбогом,
неслучила да е съпруга на бащата на децата й,
тя не случи на това, което нейният живот го иска,
тя не случи, тя не случи мойта Сбогом.
Обичам нейната фланелка, джинсите, бикините под тях,
които ме замерят с любов към тези забранени плодове -
всички сливи са за смет в тази спретната държава.
И как да почна?
Или да кажа, че съм се разсеял и не зная нищо?
Дали парфюмът, който Коледа издава, така ме раздвоява?
Да хвърлим по един бакшиш на мечките в гората.
И какво после? Още на другия ден трябва да почна отново.
Бавно извивам врата на дребната пловдивска Коледа,
задрямала тихо на главната пловдивска улица.