Димитър Димитров

* * *

Идват дни, миришещи на тиня,
и те ръфа глутница от хора.
Ти сам си си най-стръмната родина
по границите с избуяла горест.
В тебе безутешно са затворени
легенди, пощи, пътища и църкви,
и ти остава само в тишината горе
едно високо баладично мръкване.
На мрака във презрелите къпини
влизаш като в идилична крепост,
стъпкал всички дневни гилотини
сядаш тихо в тъжния му епос.
На нощта от черния и сняг
бял човек се мъчиш да изваеш -
пъргав, възхитителен и як,
за да може да те закопае...


КОЛЕДНО

От усмивките сметанови,
от сърцата шоколадови,
декември май е хванал диабет -
препъва се сред гъстите площади
и прехапва тъмни устни в пет.
Трамваи и наздравици гърмят -
припрени и неверни пушки,
от алчните молби на този свят
Бог сигурно е с Коледна заушка.
В портмонета с херния, в торби
животът рита като пеленаче,
(покапан с малко пошлост и чорби).
Заший ми, ветре, зимните клепачи,
до пролетта да доживея аз
като слепец със улично момиче,
/което непонятно се обича/,
и пролетта да грейне като фас
в градината с покварени кокичета.




СОЗОПОЛ

Къщата със некролог -
беззвучен писък сред пейзажа.
В курорта също трябва бог,
идва ми на глас да кажа.

Ухаят четири посоки -
четирилистна детелина,
но стрит от ветрове дълбоки
в нелепата ще си замина.



* * *

Ти ме разстреля в гръб.
Ужасно малодушно е.
Никой не убива залез.
Той сам умира
от загуба на светлина и кръв...



* * *
Спирам.
Спирам да пиша,
както спира кръвта -
неусетно, беззвучно,
река с инфаркт посред лято,
побъркан часовник
със сутрешни херпеси.
Азимутите на света ми
окаяно са объркани,
газя само студенокръвни стърнища.
Ляга сланата след мене –
бяла и безутешна точка.