Амелия Личева

спомени

отказвам…
да ям
сандвич с рокфор,
защото си бях изпекла
за вечеря
в деня,
в който за първи път разбрах
как идва смъртта,
да купя евтин френски парфюм
от марката evasion,
защото той беше
последният лукс,
който баба ми си позволи,
когато се опитваше да вдъхне живот
през ароматите на смъртта,
да се обличам в бяло,
защото то е нахално
и през него
наднича предизвикателството,
че си невинен и защитен,
и разбира се
да гледам снимки на хора,
които вече ги няма,
да чета стари картички и писма,
които се разпадат в ръцете ми,
да влизам в стари къщи,
да се качвам по тавани,
да слизам в мазета…

отказвам да си спомням
намразвам конкретни предмети
избягвам повтарящи се ситуации

позволявам на света
да се стесни


възпитание

най-честият подарък -
книжка за оцветяване,
и моливи -
много и цветни,
подострени,
хубави,
за да запълва,
да комбинира,
да се учи
на вкус и изкуство
на изтънченост
и фантазия,
да сбъдне
на всяка майка
мечтата…

но майката не знае
че не книжката,
а то я учи
и ако детето й
не е потайно
и срамежливо,
ако не се обиди,
и ако тя
се напрегне
и е търпелива
по цветовете
ще разбере душата,
ще отгатне
бъдещето
и ще знае
дали с тъгата ще се съюзи
човечето пред нея
или с веселието,
дали ще гледа пъстро
на света
или графично,
дали ще въобразява и разкрасява
или ще се придържа към строгите контури…

всичко зависи от ръцете
и от очите

във книжката
детето с възрастта играе
и живота си разказва.







* * *

Не сянката си,
настъпвам думите,
които съм казала
някъде, някога, на някого,
те се завръщат
като скафандър,
който ме оставя без дъх,
като каска,
която скрива гледките,
като кънки,
на които не се задържам
и все падам

непохватна,
тромава,
със синини и драскотини,
разбирам
правилната употреба на света,
но вече е късно,
думите са излезли от мен




* * *

Някога
прадядо ми
пратил картичка
от Виена
със Пратера
и написал
„Трябва да се види!”
И майка ми,
която не пази картичката,
но помни разказа
и помни мечтата си по Виена
ми говори за този град
като за центъра на Европа,
който трябва да видя

в един нов век,
аз се разхождам
из един огромен парк,
покрай стрелбища, въртележки
и павилиончета със захарен памук
не е кой знае колко по-различно
от София
и Борисовата градина от детството ми
вкусът на лакомствата е същият
само дето езиците са повече
и веселието е по-автентично

но когато се качвам на колелото
и поглеждам Виена изпод краката си
разбирам
какво и защо е написал прадядо ми