Марин Бодаков

Натюрморт с восък

те нямат сетиво за катастрофата:
не се извръщат към Икар,
нито към мен

и между двама ни не подозират разлика




Убито червено

тази кожа -
бъдещи дипли на безпомощна царствена мантия,
арогантни петна, сини шупли

тази кожа -
диви косми текат към екватора, топчести вени

тази кожа - капак от ковчег на маймуна
 
 

 
Добавка към едно стихотворение
 
Освен двата розови крака,
очертали лакомата човка на смъртта,
 
при взиране в оригинала се открива
ръката на Икар.
 
Изранен гребен за лабиринта на вълните,
пет пръста, вкопчени в абсурдната опора на водата;
детайл, неподлежащ на репродукция.

После четири пръста.
После три.



Ужасено привличане

Краката,
спуснати към пода. Носилката -
трамплин над празния басейн на миналото.

Музикантите напускат
филхармонията на неговия дъх един по един -
квартет, трио, дует със съпругата.

На тръгване стъписан забелязва,
че мършавият задник е оставил алена следа върху чаршафа.
Не само той е изненадан.

Мълчанията се състезават преди прегледа,
хирургът не открива излив.
Предстоят години без живот и без смърт.

После виждам една инсталация:
след извърнато синьо момче капе кръв в коридора на клиника,
няма рана.

И се сещам за татко.