Александър Джоганов

РЕКОНСТРУЦИЯ НА ТЕКСТ

Някога се опитвах да мисля за нещата в последователност.
А се оказа, че животът е всичко друго, но не и подредба.
Не винаги нещата се случват логически. Апропо, логиката винаги е била алогична и в това всъщност е красотата й.
Това остана от последния текст, който се опитах да започна, година и нещо го измъчвах.
Апокалиптичен текст, добре, че не посмях да го допиша – свети Йоан щеше да изглежда като млад поет от клуба “Димчо Дебелянов” пред Бредбъри направо.
Лирически отклонения – от всякакъв вид и род – това ми се пише.
Изпитвам насладата на непознатото, когато се отклонявам от темата, когато мислите следват потока на живота и не се опитват да го подчинят на някакви неща.
Заради приятелите – това отговарям, когато някой ме попита защо пиша.
А приятелите какво са – питат другите.
Щастие.
Обикновено щастие, лично ли или общо?
Твърде лично, винаги е много лично и никога не е само бизнес.
Откровения.

Пак ще се срещнем след 10 години...
Това ФСБ. Което го пускат на фирмени партита, сватби, срещи със съученици. И което винаги разплаква онази дебелана в ъгъла, която навремето ти се струваше, че е най-красивото същество на земята. Господи, какви съм ги вършил.
Винаги обещаваш. Срещи и раздели. Също като размисли и страсти.
Скитам из зелените поля на фантазиите. Алена жътва.
Стоп. Това заприлича на жената на Шрек. Неразположена на всичко отгоре.
Заигравки с цветовете. И с годините. И със спомените.
Всичко, от което се нуждаеш е любов.
Това пък е Бийтълс.
Дали всичко е любов и защо пък непременно да му вярвам на Джон Ленън? Нищо против човека, даже кофти, таковата, че са го гръмнали. Що му трябваше на Селинджър да пише за спасители и за ръж? И после Чапмън се разгърмял по улиците. Намерил кога да гърми, на 8 декември, да празнуват ли студентите или да тъжат за Джон – световна дилема. Добре, че тези новите студенти не слушат такава музика, а ако гръмнат някой от чалгата едва ли онзи с пистолета ще е прочел нещо повече от менюто през живота си. И добре, че не четат тия с пистолетите.
Литературата ни докарва до истерия. Пинчън, да вземем за пример – обявява серия 49 и после – неяснота, истерия, мрак, загадъчност. Ядосва ме Пинчън, признавам си. Предпочитам Еко, махалото му докарва до тиха или буйна лудост – в зависимост от темперамента – разни интелектуалци, особено онази част със секса, марксизма и ленинизма. Хип-хип-ура, добре, че не съм интелектуалец. Бродски май го беше казал – интелектуалец е понятие от 19 век. Харесвам го. И цитата харесвам и сонетите харесвам. Към Мария Стюард. Ей това е любов. Платонична, но истинска.
И наистина ли всичко е любов?
А сексът къде е?
Тук естети, деконструктивисти и дамите ще се възмутят. Искат флирт.
Мъжете плащат за секса с флирт, жените плащат за флирта със секс.
Изобщо – любовта е измислена от жените.
А платената любов от мъжете, дето не стават за нищо.
Поетично ми е.
Ставам цитатен. Като Ани Илков и “Под игото”. Странно, никъде на друго място май не го е публикувал. А трябваше. Готино е.
Някой пусна на жените мухата, че и те трябва да изпитват удоволствие от секса... опс, това не е Ани, Ал Бънди е. Ани Илков е друга бира, пак хубава, ама друга. И Константин Павлов е друга. Особено като стане дума за Беца – ей това е жена – с единия крак стъпила на Витоша, с другия на Стара планина и пак нема вид на разкрачена. Страшна работа, признавам си, неописуемост същинска.
Не си падам по ячки мадами. Когато една жена има мъжки хормони над 70 % се натъжавам. Ставам като Гилбърт Грей. А ако между краката й минава куче с кокал и не й цапа панталоните – направо се депресирам, изпадам в меланхолия и си пускам Вагнер. Тъжна работа.
Спомени, размисли, разбъркани мисли. Като понеделник сутрин след тежка неделна вечер. Или като незавършена пиеса за механично пиано. Макар че повече харесвам Кончаловски. Михалков също е готин, ама Кончаловски... Или Форман. Да разказва истории. С много музика. За Моцарт и Салиери. Обичам го този филм – вдъхновява ме. Заради него написах роман. Хубав, ама не го издават – от 8 години не го издават, захващат се и хоп, не искат. Дърпат се и отказват. Бил смешен, подигравал се с историята. Че какво лошо – историята да не е монахиня, че да не можеш да й се надсмееш – винаги може.
Като си задам въпроса колко време мина от първия брой на “Ах, Мария” и направо се плаша – стрес направо, а както знаем, стресът е по-опасен от цигарите. Или пък не е.
Истории.
Някои искат да разказват истории, други правят история, трети я записват. Аз май оставам само като наблюдател. Наблюдавам и водя записки – не по българските въстания, отдавна ги няма тези неща, а записки за света. Не изпадам в истерии, не се тръшкам и не ми се правят революции – омръзна ми. И да се гордея,че съм българин, и да ме е срам – все тая! Пак ще съм българин. Затова по-добре да се гордея. Това е Любен Дилов-баща. Страшен лаф. Помага за повдигане на националното самочувствие. Ако го разбереш – ако не го разбереш – нищо не помага.
Мир на земята и любов между хората – от две години издигам този лозунг, ама подкрепа няма. От нийде взора надежда не види, както се е изразил един поет. И Радецки не пристига с гръм и по двама на кон даже. Сам сред вълци. Като Костнър, Кевин. Танцувам. В ритама на ча-ча-ча. Миротворец съм направо – Клуни пасти да яде с неговото миротворство. Този като започне една борба за мир и камък върху камък не остава, ама да не се вглеждаме толкова в подробностите – симпатичен е, особено като Оушън. Разплака се на шоуто на Опра, а Брат Пит го изхваща. Това в третата част, ако някой не се сеща. Беше много мило, извънредно мило даже.
Чувствам се като в Забрийски пойнт. Ама го няма Антоньони, за да заснемем втора серия. Ще използваме за фон Белоградчик, измислил съм го, даже ще сложим автоцитати:
- Как се казваш?
- Карл Маркс.
- Как се пише?

Прекрасен диалог. Малко беше, но е прекрасен. Или пък беше прекрасен, именно защото е малко. То и диалозите в различните неща са като алкохола – някой път трябва повече, някой път по-малко, зависи от гледната точка. И от дамата отсреща на масата.
Прекалявам с цитатите – станал съм по цитатен от Швейк – и моят братовчед от Чешке Буйдовице построи къща на три етажа, на всеки етаж сложи по три тоалетни и накрая пак се насра на стълбите.

Между другото бирата “Будвайзер” – да си знаете де – не е американска, чешка била и била именно от това ми ти Буйдовице. И за това ми трябваше литературен герой, за да го разбера.

А не било време за герои, отдавна не е, още от времето на Фридрих Велики, крал на Прусия, битката при Лойтен, 1757 година – “Свини, вечно ли искате да живеете?” – най-доброто мотивационно изречение. Всички специалисти по човешки ресурси, дето говорят за мотивация да си го сложат най-отпред на презентациите.

Спомени и цитати – всякакви, прииждат като перфектна буря, налитат на талази – тъжно и смешно, крал Лир и Ричард ІІІ едновременно, направо се чудиш да се разплачеш или да се разсмееш. Най-добре го е направил Пригов, Дмитрий Александрович – заравя трупче на тавана и го нарича куртоазен маниеризъм.

Това последното е течение – литературно, не горното течение на Дунав.
Наричай ме млад стрелец, не зная къде отивам и само Господ знае къде съм бил – това пък Бон Джоуви. И него го обичам.
Напоследък започнах да броя нещата, които обичам, а не тези, които не обичам – хем списъка е по-къс, хем е позитивен, хем повдига настроението. И никога няма да откраднеш кон от човек, който не обичаш.

Историята на Били Хлапето – толкова е добра, че даже Борхес не се посвени да я разкаже. Хорхе Луис Борхес. Хорхе, също като онзи, дето пазеше библиотеката и който не искаше да даде да четем втората книга на “Поетиката”. Хъм, а търсещия пък – брат Уилям, от Баскервил. Еко. За втори път го споменавам, странно защо само него два пъти – навярно ме е впечатлил. И да се радваме, че Философа е написал само няколко неща – представяте ли колко трупове щяха да се въргалят, ако беше плодовит като един Дюма-баща? Направо отивахме на Рамбо, ама всички серии.

Затова – по-малко да се пише, повече да се чете. Иначе си вървим към екологична катастрофа. Представяте ли си колко гора е изсечена, за да се задоволят страстите на млади пъпчиви поетеси и каква енергия е изхабена за трилогиите, разказващи съседската война, предизвикана от един стар спор за един капчук.
Какво трябва да сложим за финал – възможен ли е финал всъщност? Как да се спреш, когато няма край?


Откровения.
Какво друго да напишеш за един специален брой на едно специално списание.
Без сюжет или с множество сюжети, без смисъл или с множество смисли..
Писател, това звучи гордо.
Читател, това звучи благоприлично.
В последно време съм склонен да бъда благоприличен повече и все по-малко да съм горд.
От пролетта е.