Людмил Станев

Да напиша спомени за деведесетте не е трудно, невъзможно е, защото те още не са отминали. Остаряваме, то е видимо, но още не е завършено до необратимост. Затова предлагам една метафора за пътуването през романтиката към ежедневието, от онези години в тези.



Тръгване от Созопол през септември

Христо Фотев беше писал, че лятото си заминава с влака за София в 6 без 10. Тук то си тръгна и с рейсовете. Всеки беше взел по нещо за шумния и мръсен град. В навалицата, която чакаше за автобуса, имаше жена, притиснала внимателно саксия с лимонче, възрастен дебел чичо с капитанска фуражка, и деца, които си разменяха герданчета от раковинки и мидени черупки. Наблюдавах внимателно през бирата си като туземец тази пъстра и шумна тълпа, която сякаш не се местеше от един град в друг, а се готвеше да пътува във времето. От един сезон в друг. Това, което не можах да разбера, бе кои тъгуваха повече – децата или възрастните. Тези сезонни бежанци шумно се качиха в нощния автобус и се опитаха да заспят. Чудех се какво сънуват – Созопол или София. Ще завърша с нещо успокоително – винаги могат да се появят артефакти от лятото или негови рецидиви, дори през есента и зимата. Достатъчно е по – внимателно да наблюдаваме слънцето и смеха на близките си.