Eлена Милева

Беше време...

Беше време, когато всички живеехме прекалено на тясно. Тогава съществуваха думите "пълно" и "празно" и всички имаха уникалното усещане, че животът им изтича между въздишките. Царуваше мнението, че хладилниците могат да са пълни или празни. Чашите полупълни или полупразни. Имаше настроения и болка.
Всички търсеха смисъл в съществуването си и недоволни бързаха ужасно много, защото имаха шанса да изпуснат рейса, влака или да закъснеят за среща. И думите нямаха връщане назад... беше време, когато хората можеха да умрат, да се страхуват и да плачат. Можеха да губят нещата си, да пропиляват шансовете си, да са победители и загубеняци.
До деня, в който времето внезапно умря. Тогава стрелките на часовниците пожълтяха и окапаха.
Независими от пространството, осъзнахме, че можем да си дебелеем спокойно. Да изпълваме Света вертикално и хоризонтално. Че гравитацията е само в главите ни. Можем да тежим по местата си, когато поискаме, да излитаме пак по желание, да се приземяваме от тежки мисли. Че нямаме бъдеще, нито минало. И сме живи мъртъвци.
Сметищата са задръстени от изхвърлени,ненужни часовници... защото животът е като безкраен низ от сцени, които можем да забавим, забързаме, изиграем наново или да превъртим... най- романтичните сцени по филмите са тези , в които героите умират и приятелите им плачат за тях, неутешимо. Желанието да усетим безпомощност и безвъзвратност се превърна в нова мода. Хората се събират по семинари, в които се учат на страх от смъртта, на тъга и самосъжаление ... няма я вече онази спонтанност. И всички мечтаят времето да се роди, за да умрат. Всички мечтаят само да умрат.




Изровено от килера ...

Различен си – като измислен
снимката ти е неясна, малка и за теб е тясна... свитичък си и рамкиран,
запечатан,
отпечатан на хартия ... човек или геврек- все тая, все тая
...с физиономия, която тръпне в очакване да оживее, да изскочи, но си остава с тръпненето...
в затвора .... на мига, отминал преди време неизвестно
Като ограбен си, от тленност, от живот и страх, с чувствителността на стар костюм провисен в гардероба...
...запратен в друго време и на друго място с машината на времето ... превърнат в дестинация за женски сърца
На пощенска картичка, изпратена от влюбена пътешественичка " Днес посетих този мъж. Времето в него беше прекрасно, архитектурата впечатляваща, атмосферата завладяваща "

Ще ми се да си тук, не харесвам снимката ти, празна е...
следващият път се снимай в гръб




Защо? А защо не ....

Ако се чудиш "защо.... ?" спри да се движиш за малко, притаи дъх, заслушай се в сърцето си и отговорът ще дойде от самосебе си. Всички отговори на всички смахнати въпроси са скрити в теб. Както и самите въпроси. И изгревите, залезите и любовта и страха. Тях ги няма без теб. Теб те няма без тях.



Чай

от смокинови листа и цигари Ева на масата.
Полъх от изгубения Рай.
Завръщане към спомена за невинност.
Отвара от листата, с които прикриваме нашия срам. От порастването. Крием себе си, от спомена за себе си.
Отвара от гащите на Адам, който открил чая, когато листото му паднало в гърнето с вряща вода. По невнимание.
Чай от спомена за това, че сме любопитни и непослушни.
Жертвоприношение и спомен за любовта на Адам, за неговата вярност и податливост.

Чаят се пие бавно, в компания... трябва да сте голи, на масата пред вас назидателно да стои купа с ябълки, иначе не е същото....




Чай

Дъждът си прави чай от бъз
и черпи, който свари
О, днес текат реки от бъз
по всички тротоари

Но вместо да извадят чашите
да пълнят и да пият
смутени хората и тварите
побягат да се скрият

Реших във този ден студен
да лапна бучка захар
дъждът ще черпи само мен
в градината е вятърът.