Галя Младенова

Last kiss

Sender: Sladur
Utre sym v Sf. Iskam da te vidq.
Изтръпвам. Малко страх, малко изненада, малко спомени... Дяволски коктейл, който никога не прощава главоболието на сутринта.
Не му отговарям, просто не мога. Същата вечер той ми звъни и гласът му нахално звучи съвсем същия, както когато... май... бях влюбена...
- Кажи от къде да те взема?
- Можем да се срещнем някъде в центъра... Утре през деня съм малко заета... За какво искаш да се видим? – питам без идея какъв искам да е отговора, чудейки се дали моят глас също звучи както някога.
- Да не си забравила вече кой съм, а?
Той продължава да бърбори, докато намеря новия си адрес. Не разбирам нищо, просто се наслаждавам на този тембър. Хем е хубаво, хем ми е адски странно, че ще го видя отново, след толкова опити да залича всеки смомен. Няколко часа по- късно се сетих, че можех и да не приема, и просто ми стана смешно, кой ли знае защо.
10.00 часа е. Той спокойно се е подпрял на колата и ме чака. Знае, че ще закъснея и не казва нищо, въпреки че мартенската нощ е студена и мъглива. Трудно фокусирам лицето му, струва ми се нереално то да е съвсем същото. Не е честно миналото да може да се връща ей- така, да ми се усмихва чаровно, да ме прегръща и да залепя бърза целувка на врата ми... Не... не мога да излъжа и да кажа, че е неприятно...
Нямам идея къде отиваме. Мълчим през целия път, аз - изгубена в мисли за все още парещата следa от целувката, той - уж загледан в пътя. Спираме пред едно прилично кафе със свещи по масите, дантелени покривки и малки меки сини възглавнички.
- Не можах да намеря нищо по-свястно... Няма нищо като нашето кафе... – казва той с въздишка.
„Все едно проблема беше в кафето, не в нас...” – помислям си аз и продължавам да го гледам втренчено. Той е там, до мен, истински, жив... След толкова много сънища едва мога да повярвам, че е истина.
- Боли ме, задето не ти казах, че съжалявам за...
- Знам. Аз бях виновна.
- Не си, аз си изпуснах нервите... Настина не исках, аз... – ръката му леко докосва бузата, която преди един живот бе понесла онази плесница.
- За това ли дойде да говорим? – питам го направо и го гледам в очите.
Той поклаща глава и всички онези черни къдрици, с които толкова обичах да си играя, се разпиляват и ме молят да ги погаля. Забива поглед в чашата с виенско кафе, все едно очите ми изведнъж са станали отровни.
- Не знам... – отговаря автоматично. – Аз... мислех си за теб... Повече, отколкото трябваше... – той спря за миг и усетих какво щеше да каже, но нямах време да се подготвя за удара. – Още те обичам.
Ръката ми се озовава в неговите длани. Не мога да мисля, а знам, че трябва да отговоря. Позволявам му да ме гушне и дълго слушам сърцето му.
Знаеш, че няма да стане – прошепвам най-накрая, кой знае дали на себе си или на него.
- Знам – прошепва ми той в отговор – Но още те обичам...
Изпраща ме малко след 3.00 и ме целува за последно. Първо срамежливо, после нежно, накрая повече от страстно. Не мога да кажа нищо, просто бягам, малко уплашена и много изкушена...