Росица Йосифова

ФОЧА, РОДОС и КРИТ през 2007 година

Като ще пътуваме до Крит, я да го направим по-засукано! Изкушена бях от идеята да посетя едно изключително важно за мен място в Мала Азия – Фоча сега, а в древни времена - Фокея. В последните години отделих много време за проучване на фокейските колонии в западното Средиземноморие и по нашето Черно море. Фокейците били бързи мореплаватели и добри търговци. По нашите земи се появили в дует с милетчани и положили основите на Аполония /Созопол/. Където е имало фокейци, е имало свещеното животно тюлен монах. Това и значи Фокея – Тюленово. По-нататък ще разказвам още за тях, на този етап е важно да споделя, че ме обзеха притеснително силни емоции – сякаш щях да се върна в отдавна изгубена древна родина.

Жежък юлски ден. Бодро се запътваме към Хасково. Купуваме билета за Измир – един за двамата. Настоявам да коригират името ми, защото са ме записали в мъжки род. В автобуса пътуват предимно български етнически турци, които любезно подхващат разговори с мъжа ми, питат и разпитват къде и по какви причини отиваме. За тях, живеещите в Турция, почивка в Кушадасъ или Бодрум било непосилно удоволствие. Неуморният стюард “мие” ръцете ни със специален одеколон след всяко ново влизане във возилото. Получаваме кафе, чай, вода и безалкохолни напитки. Тъмно е, когато минаваме покрай Одрин, Кешан и Галиполския полуостров. На Мала Азия стъпваме след кратичко пътуване с ферибот от Гелиболу до Лапсеки - също фокейски град. В Измир сме към 8,00. Нашите нови приятели вече ни чакат и светкавично ни разпознават – не по снимките, а по бермудите. “Никой мъж в Турция няма да облече такова нещо”, казват със смях. Закусваме, пием кафе, вкусваме от измирската жегата. Минути по-късно се озоваваме в многонационална компания, която чака да се качи в автобус за Чешме. Поканени сме на еднодневна екскурзия с корабче. Обилен обяд с вино. Спираме за гмуркане и плаж. Настроението е отлично, има мераклии, които организират бал с маски. С навлизането в открито море турската музика отстъпва място на гръцката. Хиос е отсреща, а пък и кой знае какво повече ги влече тези, дето ни возят?! В късния следобяд тръгваме обратно към Измир, множество балони остават в морето след нас.

Древната Фокея се появява изведнъж. Гледката от високото е възхитителна. Преминаваме през хълмове с древни полуразрушени колони и се оказаваме в центъра на града, съвсем близо до един от паметниците на тюлена. Няма музей. Служителят в инфоцентъра охотно показва обекти върху картата, дава брошури, съветва за хотели и пансиони. Тръгваме да обикаляме. Ето го старото пристанище на Фокея, откъдето са тръгвали корабите за далечни земи! Запазени са пет ниши, издълбани в скалите до пристанището, в които е имало статуи на Кибела - богинята, на която моряците се молели преди път. В Кападокия има една „Йъланъ килизе” – „Черква на змея”, където освен изображение на св. Георги (Кападокийски) може да се види изображение, на което св. Тома и св. Васил са застанали от двете страни на Анадолската Богиня-Майка. Тя е полу-жена, полу-мъж, нежна и свирепа като всички богини-майки. Съществуват сведения, че Кибела е своеобразен микс между именно тази древна майка и фригийското й превъплъщение. Последователите на Кибела от мъжки пол се самокастрирали в нейна чест, а в по-късни времена човешката кастрация била заменена с жертвоприношение на мъжко животно. И хооооп – ето ни доближени до Артемида Ефеска, наричана „многогърда”, която обаче не е „опасана” с гърди, а с биволски тестиси. Именно такава Артемида са пренесли фокейските гърци в сегашна Марсилия при основаването й. Богините-майки в нашия регион ме вълнуват особено живо, защото дори и днес ние – хората от Афганистан до Португалия и от Египет до Мароко, живеем в матриархат. Как да различим кое общество е доминирано от майката? Много лесно – вижте как народът пресича улиците, как шофира, къде си хвърля боклука. Ако не установите правила, значи сте в матриархат. Жената е хаос, тя не може да въвежда правила, това трябва да го свърши мъжът.

Сред най-известните колонии на Фокея са Самсун на Черно море, Лапсеки на Дарданелите, Метимна на Митилини, Велия в Италия, Алерия в Корсика, Масалия /Марсилия/, Ница /Нике/, Антиб, Агд в Южна Франция, Ампурия в Испания ... Връхлитат ме спомени от Ница – градът, основан от масалиотите, в който преживях щастливи времена. Сегашните марсилци дори не знаят, че тюленската колония около града им е била втората по големина в Средиземноморието! Трудно ми е да повярвам, че съм тук – в родината на тюлените, легендите и културата, пренесена от ойкистите върху многобройните пентамарани. Силна мъка ми стиска гърлото и това ще се повтаря във всички кътчета на Средиземното море – от Сирия през Крит и Албания до Испания... В туристическата брошура чета, че фокейците са едни от първите, секли монети от чисто злато и сребро. На много от монетите има тюлен. Според една хипотеза те “предали” на галите своя корабен покровител – петела. Керамичното изделие е украсявало носа на кораба. Историята твърди също, че именно фокейците са запознали лигурите с лозите и виното, както разбира се и с високо развитата за времето си техника за обработване на метали. По време на персийските нашествия и походите на Александър Македонски те масово се преселвали към вече процъфтяващите колонии в днешна Франция и Корсика. От римският период тук са останали прекрасни мозайки. Не са от калибъра на тези в Антиохия и в Тунис, но имат блясък и грижливо са засипани с пясък, за да бъдат предпазени от разрушение. Турците са оставили крепости, бани и други интересни обекти. Фокея се връща в пределите на Гърция през 1919 г., но през 1922 се оказва в територията на Турция, както впрочем това се случва с малоазийските и понтийските територии по принцип. Тогава започва масово изселване към Халкидики /там е и основана Неа Фокея/, Кавала, Пирея и други градове в континентална Гърция. Малоазийците отнасят със себе си своята тъжна музика и инструментите бузуки, сандур и баглама, както и танца рембеки, който с въртеливите си движения напомня за дервишките екзалтиращи танци на последователите на Мевлана – Джеляладин Руми.

Във водите около островите на Сирените /Орак е най-големият/ живеят само осем тюлена. Всеки си има име. Местните хора ги обожават и пазят. Тюленът е навсякъде в града – в многобройните паметници, в магазинчетата за сувенири, в разказите на хората, в древногръцките митове за водното божество Протей, пастирът на тюлените, който си почивал по египетските брегове. Допускам, че много от старите хора тук говорят гръцки език и слушат гръцка музика. Допускам.

Фоча е едно магнетично място, което виждаш и запомняш за цял живот. Градчето е сравнително съхранено откъм туристически банди, макар и да има не малко туристи – предимно от средите на турския артистичен елит. Прикътано в очарователния залив, то събужда мечти и мисли, които те свързват с много старите времена някак си неусетно. Тук историята присъства дискретно, тук няма да се видят огромните, предизвикващи клаустрофобия крепостни стени на Родос или Дубровник, няма да се почувствате като прашинка в сравнение с останките на колони, храмове или дворци. Лично аз ще се върна там, ако е здраве и живот. Именно във Фоча решавам да напиша някой ден книга със заглавие „Империята на тюлените”.

На около 20 км от Мармарис автобусът е спрян за проверка на пътниците. Търсят се бомбаджии. Времето напредва и нещото, за което се досещаме е, че последният ферибот от Мармарис за Родос ще отпътува без нас. Слава богу, към 16,00 пристигаме в този рай за българските туристи. Пътниците вече се товарят на скоростния катамаран, а нас дори ни няма в списъка. Към 18 часа вече сме строени пред първата родоска агенция за билети до Крит. И тук става интересно! Кораб няма да има в 4,30 тази сутрин! А кога? Никой не знае. Как така? Ами, така. Кога все пак ще има кораб? Може в сряда или четвъртък. Как така, та днес е понеделник!!! Елате утре към обяд, може да има новини!!! Тук се закопахме. Стоим изумени и усещаме какво значи да си на самотен остров в средата. Връщане в Турция – невъзможно. Нито има с какво, нито пък е здравословно – ще ни вземат за трафиканти, ако се върнем веднага. В този момент местен мъж на около 55-60 години ни предлага хотел. Отказваме да разговаряме и търсим следващата агенция, където ни повтарят онова, което чухме в първите две. Гъркът отново ни заговаря и предлага. Колко струва, питаме. Трийсет и пет, но мога да ви отстъпя на трийсет евро с включени кафе и бира. Нямаме кой знае какъв избор. Нашият човек се представя като Онасис и натоварва багажа ни в джипка без една врата, на пода на която има навити маркучи, с които полива портокаловата си горичка. За наша изненада се оказва, че пансионът е в топ центъра на стария град Родос, само на 10 метра от голямата навалица. Представлява къща, чиито две стени под ъгъл са 200 годишни, а другите две – скоро поставени изолиращи плоскости. Стаичката е малка, със санитарен възел, имаме дори балдахин над леглото. В двора, подредени около масичката, пият кой каквото обича руски понтийски гърци, шведи, рускиня над 50-те с младо гадже и други неясни субекти. Онасис е настанил нещастници като нас дори на терасата на съборетината. Настаняваме се, вземаме по един душ и тръгваме на разходка. Приказна вечерно-нощна разходка в силно осветения град. Вечеряме в ресторантче на една от многото малки улички в стария град, обикаляме без пътеводител. Емо ми посочва заведение, на което пише „Мплак Дзак”. Познахте, това е „Блек Джак”. Смях. На другия ден правим ранно посещение на двореца на Магистрите. Междувременно научаваме, че липсата на кораб се дължи на факта, че много от големите плавателни съдове са се поставили в услуга на бягащите от ливанско-еврейската война хора и са някъде между Кипър и други точки на света. Кодолиза Райс, както я наричат гърците, свири на пиано за мир между Израел и Ливан. В агенцията отиваме със свити сърца. За щастие се оказва, че на другата сутрин ще има рейс до Крит.

Родос. В античността бил известен с школите си по риторика. Юлий Цезар например, след като изучил военното дело в днешна Албания, отскочил до Родос да се изучи и на риторика. Никой не знае под кои пясъци лежи или на колко парчета е бил раздробен прочутият Родоски колос, който 11 века след построяването и „падането” си след земетресение, бил продаден вероятно на сирийците и отнесен с керван от над 900 камили. Съдбата на скулптурата “Лаокоон” пък е свързана с мощното разграбване на произведения на изкуството от римляните. Намерена е при разкопки в Рим, а днес е изложена в музея на Ватикана. Островът-шеф на Додеканезите е известен със своите извори, зеленина, планини и малко, но добре обработени равнини. Джамията в града е действаща, но по-интересна е мюсюлманската библиотека в непосредствена близост. След освобождението от турците през 1912 година тук се настанили италиански окупатори и това траяло до края на втората световна война. Те реставрирали много от историческите обекти, построили и нови. Дори и за Мусолини съградили вила – високо в планината. В нея той така и не стъпил, но от много не боли. Останките от различни култури остават сякаш незабележими заради внушителното присъствие на крепостната стена, двореца на Великите Магистри и целия комплекс от улици, болници и т.н., изградени от Ордена на св. Йоан. Орденът пазел светите места от арабите. После дошъл султанът на сарацините Салах ад Дин /между другото от кюрдски произход/ и изгонил всички чужденци. Братята се изселват първоначално в Кипър, а след това в Родос. Наследили сериозно имущество от тамплиерите и започнали да строят. На места крепостната стена е дебела 1,2 м. После турците ги подгонили и се настанили в Малта. След завземането на Малта от Наполеон Орденът скъсва навеки с островната култура и се настанява в Русия, където съществува и до днес.

Имам желание да посетим Петалуди – долината на пеперудите. Не е далече от гр. Родос. Пеперудите са цели облаци и могат да се видят от май до август. Онасис, който по принцип беше супер класа патриот, ни разубеждава. Според местните това било болно място, а пък и усещането да си покрит с пеперуди не било от най-приятните. Това не ме убеждава докрай, но съм сразена от друга новина. Родос бил наричан още “Змийският остров”. Въдели се много змии и прочие гадини. Разколебавам се да скитам в жегата и посвещавам целия ден на разходки, а вечерта - на допиване на рицината и бирите, които рускинята и младият й любовник ни завещават, защото те ще тръгват да си търсят късмета някъде другаде.

В 02,30 вече сме качени на кораба “Корнаро” за Крит. Нашата първа спирка там ще е Сития – град в североизточната част на острова, където освен всичко друго е живял и творил поетът Винценцо Корнаро, дал своето име и на нашето превозно средство...

Северозападен Крит

В 15:00 вече обядваме в Сития и скоро след това тръгваме в източна посока към божественото кътче Вай. Мястото е известно с единствената по рода си финикова гора в Европа. Съществувала е още през елинистичния период. Според легендите гората е израсла от семките на фурмите, които хвърляли пиратите, слезли на този бряг да търсят вода. Фантастично, уютно, мистично, интимно. Вечерта прекарваме в един от многобройните крайбрежни ресторанти – “Зорба”. Целият град е излязъл навън. Ритъмът е бавен, средиземноморски. Опитваме вкусния критски зехтин, местното предястие от сухар, залят с пресен доматен сос и сирене фета, опитваме и типичния десерт – сладолед върху кадаиф. На сутринта сме в местния музей, където се пази един от шедьоврите на минойската пластика – статуетка на мъж от слонова кост със златно покритие. Изумителните керамични съдове с неповяхващи шарки и изящни черни фигури, както и керамичните саркофази впечатляват неистово. За съпруга ми най-интересният експонат в музея е колекцията от обсидианови сечива. Критяните внасяли обсидиан от остров Милос. На невероятните му качества се дължи не само прецизността в обработката на всевъзможни материали – от камък до кожа, но и възможността да се твори изкуство. Съпругът ми свързва големите древни цивилизации – на маите, на армено-грузинците и на критяните с наличието на обсидиан по тези места. Кой знае? Аз му вярвам. Та!

Към обяд отпътуваме към залива Мирабело – посока Агиос Николаос, Малия, Ираклион. Пътят е завоест, гледките са изумителни – голи планини, ярки цветове на зокума от двете страни на пътя и невероятното синьо на морето, което ту се показва, ту се скрива. В Агиос Николаос правим почивка за обяд и разходка. Тук има “езеро до самото море”. Мъничко мостче позволява да наблюдаваш как водите на езерото и на морето се размесват. Потегляме на север към Елунда – перлата на мирабелския залив. Красиво място е, но много по-интересен се оказва Олус. Ако се тръгне по изкуствено направинея път от плажа към един от островите, може да се види потънал в морето град. Това чудо не се среща всеки ден. Връщаме се в Елунда, вятърът си духа, гледките към морето и островът на прокажените Спиналонга са неземни. Ако си отклониш погледа към уличките и сградите, поразява те изобилието на декоративния храст сфака – с тъмнорозови и бели цветове. Продължаваме към Малия с намерението да посетим останките от минайския дворец. Затворено е вече, така че се запътваме към новата Малия с намерението да хапнем. Не е писано. Тийнейджъри от цяла Европа, покатерени на странните мотори с по четири гуми, задръстват улиците и се състезаваха като луди. Новата Малия и Херсонесос се оказват „горещи точки” - сборища за оргии и друсане. Самият град е ужасно бутафорен и смешен. Отлагаме вечерята за по-късно и се отправяме през Ираклион за Мирес, в долината Месара. Долината на минойските царе! Тепърва ни предстои да се запознаем с критското гостоприемство.

Южен Крит

Били ли сте на гости в Банско? Ако отговорът е да, значи знаете, че гостът е свято нещо; знаете, че банският диалект е специфичен и „К” се произнася като „Ч” – „дънчи” означава „дънки”, а „коз, коз, коз и три ячи пичи” озночава „коз, коз, коз и три яки пики”; знаете, че мъжете пеят невероятни песни. Е, такова е положението и на Крит. И там така говорят гръцкия. Родителите на нашата приятелка, които ни чакат за късна вечеря, са силно впечатлени от дебелата книга за Гърция, която нося. Решават, че е техен дълг да допринесат за “свършване на книгата докрай”! Още същата вечер чуваме изпълнения на критска музика /критичи музичи/, която няма нищо общо с това, което познаваме като гръцка музика. Бузукито е привнесено по-късно от „младите”. Книгите на Казандзакис стоят на почит и са като Библии в този и във всеки критски дом. На тези набожни хора не им пречи това, че писателят е бил отлъчен от църквата. Тук бащите предават на дъщерите си тайните и „магиите” за предпазване от лоши очи и злини. Мисля си за капитан Михалис и за дъщеря му, която беше скрита от погледа му след навършване на някаква инициационна възраст. Може би 12 години. Комуникацията между бащите и дъщерите е доста трудна или невъзможна в източното Средиземноморие и в Магреба. Но тя е възможна и желана около масата. Ето защо средиземноморският народ седи дълго около масата – без значение дали този народ е християнски, мюсюлмански или еврейски. На масата трябва да се говорят „шеги и закачки”. Същата вечер чуваме и мощния хор на щурците /дзидзики/. Те пеят из целия остров във всеки момент, в който няма вятър. Силно, завладяващо. Домакините ни не дочакват утрото, за да организират следващите стъпки в програмата. Родовите връзки тук са много силни. Всеки познава всекиго и разчита на тези контакти повече от всичко друго. Така сме уредени с лични екскурзоводи за обектите Фестос /вторият по слава дворец на минойците след Кносос/ и Гортис – градът, известен с първите писани върху каменни плочи закони в Европа през 5 в. пр. Хр. Бащата на Мария е учил цяла сутрин “Добро утро!”, за да ни поздрави на български език.

Гортис. Мястото е известно в митологията с това, че Зевс е довел Европа именно тук и под едно вечнозелено широколистно дърво се е работило за добиването на тримата легендарни синове – Минос, Родамантос и Сарпидон. Синът на Родамантос, цар на Фестос - Гортис основава въпросния град. Според друга легенда платанът е вечно зелен, защото под него е спал свети Павел и е благословил дървото заради сянката и прохладата. Св. Павел е покръстил Тит, който е станал и първи епископ на Крит. Маслинови дървета на по 1200 години изпълват пространството и те карат да приемаш развалините сравнително весело. Несъмнено най-интересни са каменните плочи с първите в Европа закони, отнасящи се до наследяването, осиновяването и пр. Първите 15 реда от 11-та колона са “свити” и пренесени в Париж и могат да се видят в Лувъра. Пишело се е отляво надясно и отдясно наляво. Градът се представя като елино-римски. Множество статуи на Калигула, Адриан, видни римлянки, Атина и Аполон са изложени в музея. Всички до една са обезглавени от сарацините /дали пък не от християните?!/. След приятната беседа нашата екскурзоводка, съученичка на Мария и попска съпруга, решава да ни почерпи по нещо разхладително, а после ни подарява и книгата за Гортис. Същото се повтаря в двореца Фестос. Този път личният ни гид е братовчедът на Мария – Адонис. Фестос е единственият от минойските центрове, който може да се види в оригинален вид, без съвременни бетонни конструкти, каквито за съжаление има в Кносос. За наша милост най-интересно е да видим къде точно е намерен прословутият диск от Фестос. На този диск има кръгови надписи на Линеар А – писменост, която все още не е разчетена. Повтарящите се символи създавали впечатлението, че се пее люлчина песен, разказва ни Адонис. Предполага се, че надписът представлява закон или свещен текст. За писмото Линеар Б има повече яснота – то е разчетено и анализирано подробно. Тази писменост датира от 20-19 в. пр. Хр. Сегашните разкопки при Караново у нас май доказват някаква връзка между тези древни писмености. Денят ни приключва с късен плаж в Матала – хипи център от 60-те години на 20 век. Първото екзотично нещо, което виждам със стъпването си в Матала, е един много “цветен” възрастен мъж – дълга коса и брада, шарено английско кепе, син кривак и странни дрехи. Приисква ми се да го снимам. Компанията ме разколебава – трябва да му искаме специално разрешение. Оказва се, че това е последният от тримата западени хипари, заселили се в Матала, който разказва за „онова” време и се снима за пари. Става ми някак тъжно. Кой ти знае сега нещо за шейсетте?! Питам се къде са Керуак, Форман и другите... Изведнъж виждам младостта си олицетворена в този странен самотен персонаж. Не съм съвременник на хипарството, но отраснах с филмите и книгите за него. Мъжът си тръгва и започва да бута някаква количка с джунджурии. Като пълен аутсайдер. Като клошар... – почти толкова старомоден и древен, колкото са древни варовиковите скали тук. До плажа на Матала има впечатляващ варовик с изкопани в него “апартаменти”. Някога в тях са погребвани мъртвите. Близо до Матала има и нудистки плаж. Тук е и най-южната точка на залива Месара – една от най-близките точки до Киренско море и Либия. Същата вечер “излизаме” за по биричка на друго място в залива – Кокинос Пиргос. Като новите хора на този стар остров. На другия ден предстои съботният пазар в Мирес и посещение на критска сватба...

Да не отидеш на сватба или кръщене на роднини, съседи или колеги в Крит е престъпление. Домакините ни се оплакат, че не могат да заминат на почивка, защото всяка събота и неделя имат ходене на „гленди” – тържество. Нашето присъствие е добре дошло за част от семейството, защото поне двама ще си почиват този ден. Ние пък се уреждаме със сватба, а това е събитието, на което слушаш стара критска музика на корем. Всичко друго също е на корем. Сватбата е “малка” – само с 1700 гости. И това, защото двата рода нещо много не се имали. В Крит все още има и вендета. Спретнати и честити се отправяме към големия открит ресторант извън града. До 02:00 след полунощ има критичи музичи. Една лира и три лютни взривяват без умора нощта. Междувременно свистят фойерверки, а наети от театъра актьори забавляват децата с балони и топки. Докато слушаме и гледаме всичко това си казавме с Емо, че народ се не претопява. Традиционната критска музика е значително по-стара от тази на Йоан Кукузел и е близка до Орфеевата, а диатоничният лад те кара да мислиш, че слушаш едно и също парче с различни украшения. Емо ми припомня едно събитие от фолклорен фестивал във Франция, където една журналистка се опита да провокира източен музикант, който свиреше само един тон: “Виждате ли какви сложни инструменти се представят тук, господине?”, а музикантът отговори след кратка пауза: “Те още търсят”! Онази вечер си казахме, че тези хора вече са намерили... нещото. Към 03:00 се появява друг оркестър с бузуки – за младите. Тук се сбогуваме с младото семейство.

Последното голямо пътуване е на северозапад към Ретимно и Ханя. Ако не сте ходили във Венеция, посетете Ретимно и Ханя. Венецианците са пребродили цялото Средиземноморие и са оставили следи навсякъде. В тези два града обаче са оставили себе си. Къщите в тези градове съчетават венециански и турски стил – тук балкони в стил “Жулиета”, там дървени чардаци. В Ханя е обявена независимостта на Крит от турците и е издигнато знамето. През 1912 Крит се присъединява към Гърция. Недалеч е и гробът на Венизелу – националният герой на Гърция. Очарователни стари квартали, много свежи и чисти. Стари турски бани, превърнати в модерни ресторанти. Хали. Паркове. Много българи, работещи там. Джамии, останали без минарета и превърнати в музеи и галерии. Състезания по табла. Бира в чаша колкото детски ботуш. Туристи. И въпреки това – спокойствие и чистота, каквито Венеция не може да предложи. Нощуваме в хотел с изглед към морето. При залез и изгрев гледките са незабравими. След прощалната сутрешна разходка посещаваме манастира Аркади, известен с това, че криещите се от турците хора, са се взривили с динамит. Сещаш се за Дряновския манастир и за Батак. Усещането е зловещо. В пълно мълчание потегляме за последния обект на нашето пътуване – черешката на сладоледа – Ираклио и Кносос. Кимваме си с Емо, че няма да е скоро моментът, когато критяни ще простят на турците и кипърците... Турците тук наричали местните с умалителни имена, за да ги унижават. Ето затова фамилните имена в Крит завършват на – аки. Савваки е Савачко. Не звучи като баровското Саввидис !

В музея в Ираклио е позволено да се снима и в унес и заплес снимаме находки от всички минойски дворци – Кносос, Фестос, Малия, Закрос и още, и още. В Кносос пристигаме късно. Лично аз се вълнувам най-вече от стенописите, съпругът ми оценява архитектурата и канализацията, въобще мъжка му работа. Напускаме лабиринта, сбогуваме се с разхождащите се важно пауни и потегляме обратно към Мирес. По пътя вечеряме в едно селце – архитектурен резерват Пано Арханес /и там си имат Горно и Долно Камарци/. След вечерята, Мария ни пита съвсем сериозно: “Свършихме ли книгата?” Не знаем дали да се смеем или да отговорим сериозно. Последно “излизане” в градчето. Подготовка на багаж; кратко пътуване до етнографски музей във Вори и последно фрапе край язовира в Зарос в планината Псилоритис. В 18:00 потегляме за Ираклио, откъдето трябва да вземем кораба за Атина. Братът на Мария е пуснал по радиото някакво лирично предаване. Усещам само ритъма на поезията и ме свива под лъжичката от неземната музика между стиховете. Сбогуваме се. Майката на Мария тръгва към черквата да пали свещ за здравето ни. Корабът “Фестос Палас” напуска Крит...