13 юли, 2009

Румен Баросов

ВИНИЛ





Лято.

Нощ.

Летище.

Пулсиращи реклами.

Вито на изхода “външни линии” пуска два сака в краката си.

Късен полет - летището е празно.

Служители събират празни колички за извозване на багаж.

Все още свети таблото за отлитащи самолети. Глас на диспечер съобщава нещо за последния полет тази вечер…

Навън.

Вито вдига ръка.

Таксито бавно се приближава. Шофьорът слиза, взима саковете и ги хвърля в багажника на автомобила. Качват се в колата.



Шофьорът: Къде отиваме?

Вито: Карай към града... ще мисля по пътя...



Таксито потегля.

Пътуват мълчаливо.

Магистралата се точи дълго.

Вито гледа през прозореца.

В стъклото се нижат отражения на рекламни билбордове.

Бензиностанцията на завоя е OMV. Реклама на бензин OMV Super 100. Прилича на жаба. Синьо-зелена. Има детски люлки.

Шофьорът: Аз преди имах Audi 80. И като станах таксиджия му сложих газова бутилка. Ловато. Италианска. Газта беше 40 стотинки, а сега е 80, да му еба майката.



Вито поглежда километража. Осемдесет. И ускорява.


Спомените му тази вечер. Сам с цигарата и диск на Харис Алексиу. В София. В такси за едно евро. Дискменът му е Sony D-NF400EEE. Има Mega bass и G protection. 127 Euro. Полет от Атланта до Атина. Летища. Жълто такси под жълтите лампи на Цариградско шосе. Черни седалки и черен сак на задната седалка на колата. В багажника е малко по-голям зелен сак.



Вито пее много тихо:

От дума на дума и се забравихме.

Грабна ни болката и се стъмни.

Избърши сълзите с кърпичката си!

Да пия слънцето от твоите устни.

Недей да питаш небето,

нито облака, нито луната!

Твоят поглед, помръкнал,

е взел нещо от нощта.

Достатъчно. Спира да пее.


Шофьорът: Това нещо гръцко ли е?

Вито: Една гъркиня пее.

Шофьорът: Какво пее..., да му еба майката.

Изнервен. Някой го изпреварва. Колата минава през дупка.

Вито: Недей да питаш небето, казва.

Шофьорът: И аз това казвам.



Таксито плува из току-що измития град.


Шофьорът: Така става, пич! И аз имах... (дръпване от цигарата) преди много години една приятелка, която...

Вито си протяга краката напред, таксито отпред е достатъчно широко. Или дълго. Дълго и широко. Нова история. Да се напрегне ли да я изслуша докрай? Дотук всички истории са кратки. И завършват така, както са започнали – с някаква поука?, виц?, хепи енд? Неговата история срещу историята на Симо (или Стамат? – както и да се казваше таксиджията). Върховете на обувките му опират някъде отдолу. Има готини обувки. Италиански.

Здравко: ...И се прибирам аз вечерта, ама скапан. Ключът в коридора не работи. Лампата не светва. И понеже вече бях ядосан – крещя, ама яко: “Стига с тия игрички, да му еба майката”. Щото аз я знам, че тя е отвъртяла нарочно бушона. В коридора си е бая тъмно. Пипам в тъмното: ламперия. Викам си – абе това не у дома – у дома няма ламперии.

Здравко дава ляв мигач и натиска газта. Вито пали цигара. Без да го пита.

Здравко: ...Бъркам за запалка по сички джобове и напипвам кибрит в якето. Драскам, драскам. Срещу мен огледало. Гледам: надпис с червило: Така ли се разделят хората без да се обичат. Имаше и точка, представяш ли си. Като в американските филми, бе. Вдигам аз клечката, тя догаря. Паля нова. Пак я вдигам – коридор. Вграден гардероб. Вратите му зеят, а гардероба – празен. Само някакви закачалки висят. Викам си – голямо изпразване е имало тука. Ама това не е у дома. Въздишам си спокойно. Най-спокойно си излизам и заключвам. Какво беше това, да му еба майката, не знам.

Вито тръска през прозореца. Казва нещо. Клаксон.

Здравко: Какво?

Вито: Казвам, че те е изиграла?

Здравко: Да, да.

Алея Яворов. Тук някъде живееше бабата на Ана. Готин квартал. Така ли се разделят хората?

Здравко: Къде ще ни се разделят пътищата?

Вито: Моля?!

Здравко: Шегувам се. Къде караме сега?

Вече са на Орлов мост. Светофарът свети червено. В средната лента са. Пред тях са две коли. Едната е Ауди А8. Тъмни стъкла. Спойлер. Две антени. Регистрационен номер с четири осмици. Казва бавно:

Вито: Карай направо.

Очите му още свикват с пейзажа наоколо. Променил ли се е градът? (близък план за някой детайл – фасада на сграда) Не може още да определи. Някакви нови статуи? Нови сгради?

Вито: Има ли някакви нови статуи в града?

Здравко пуска кормилото. Вито се обляга инстинктивно назад. На нокти. Таксиджията е печен. Малко по-бавно.

Здравко: Ами до ЦУМ има нова статуя. На Света София. Ама аз не я разбирам…

И Вито не разбира какво има предвид. Здравко винаги набляга на местоимението за първо лице, единствено число.

Вито: Карай да видим.

Вито си слага колана. Още малко време, за да свикне.

Нощта бавно се разплува и сменя утрото.

Таксито криволичи из малките улички на града.

Ранна утрин е.

Рекламите са изгубили блясъка си и изглеждат като плакати.

Забързани хора подминават автомобила, качват се в автобуси и отпътуват към своята работа.

Шофьорът спира пред кафене, махва на свои колеги и взимайки две чаши с вряла течност се връща в автомобила. Дава кафе на Вито.



Шофьорът: Капитанът черпи.

Вито: Тенкю, кептън.

Таксито тръгва.

Шофьорът: Къде да карам?

Вито: Близо съм до пристана, кептън... слизам.

Таксито спира след 30 метра.

Вито: Колко навъртяхме тази нощ?

Шофьорът: Като за теб – има-няма 45 лева и 25 стинки.

Вито: (сериозно) Нямам. (пауза) В долари става ли? Двайсет и пет долара стигат ли?

Шофьорът: Стига да имаш толкова. (вдига рамене и се усмихва)

Вито: Имам.



Вито слиза от таксито. Прави няколко крачки и спира пред метална врата на бар със светещ луминесцентен надпис – “ВИНИЛ”.

Вижда написан на лист А4 надпис: барът не работи.

Втори Лист А4: барът се продава.

Вито влиза в заведението. Празно е. Мъж в гръб играе флипер.

На бара има звънец като този на рецепцията в хотелите. Вито дрънва по звънеца веднъж. Удря го още два пъти.



Барманът: Тук съм. (Обажда се мързеливо. Продължава да играе съсредоточено, без да се обръща.) Ще пиеш ли нещо? (губи топчето) Да му го начукам!

Вито: Да! (вдига рамене)

Барманът: Сипи си!

Вито минава зад бара и си забърква от две бутилки цветно питие. Завърта плочите на ди джейски грамофони.

Вито: Ти искаш ли нещо?

Барманът: Същото. (Обръща глава за миг, погълнат от играта, вижда двата сака.)

Вито му носи чаша.

Барманът: Къде заминаваш?

Вито: Връщам се.

Барманът: Откъде?

Вито: Оттук.

Барманът бързо се обръща, но продължава да следи флипера.

Вито: Тук нали имаше джубокс?

Барманът: Шитнах го.

Вито: Защо?

Барманът: Краднаха жетоните.

Вито: Ставаше и с левче...

Барманът: Не беше интересен. С кинтите... (натиска яростно бутоните на флипера) купих флипера.

Вито: Готина мелодия... (чуваме силното жужене на флипера)

Барманът: Името ми е Виктор...

Вито: Здрасти и аз съм Виктор... викат ми Вито.

Барманът: Ти да не си оня... дето ще се връща....?

Вито: Аз съм.

Барманът: Не видя ли, че барът е затворен? Какво искаш? (губи топчето)

Вито: Не знам... Да я видя.

Барманът: Не знам дали тя ще иска да те види?

Вито: Ако искаш да й звъннем?

Барманът: Не си е платила джиесема. Къде ще спиш?

Вито: Имаш ли някаква идея?

Барманът: Да. Дръж малко флипера, да се изпикая.

Вито поема флипера. Провиква се от тоалетната, някъде в дъното.

Барманът: Майка ми дава стаи под наем.

Вито: Fuck! (удря флипера) Далече ли е?

Барманът: 3 минути.

Вито: Става!

Така удря топчето, че то започва само да трупа точки, като перпетуум-мобиле. Барманът се е върнал до флипера.

Барманът: Е, сега със сигурност ще подобрим резултата й.

Вито: Не можах да я науча... на този номер. (Пауза) Ще тръгваме ли?

Те излизат през вратата на бара. Барманът заключва и казва, без да гледа Вито.

Барманът: Тя ми показа някои номера.



Вито и барманът в гръб пред една сграда. Вито носи двата сака. Чува се силна музика.

Барманът: Съседите са ненормални!

Пред вратата на апартамента.

Барманът: Съседите... са куку!

Влизат вътре. Възрастна жена танцува сама на силна музика.

Барманът: Мамо!?

Вито: Здравейте.

Майката: Добър ден, миличък. (повлича Вито в танца си)

В стаята се носят кълбета дим.

Барманът: Мамо?

Майката: Откъде ги купувате тези хубави цигарки?

Барманът: (с поглед към балкона, където се виждат две саксии с подозрително високи треви) Отглеждаме си ги.

Майката: Да не берете цветята ми! (залита към леглото, главата й клюма и заспива)

Вито я пуска внимателно в леглото.

Майката: А аз ги поливам... поливам... поливам...

Барманът: Забравих 3джойнта на масата...

Вито: Къде ще спя?

Барманът: Тук.

Сочи празното място до майка си на широкото легло.

Вито: Тук?!





Ана е в бара. Ръчка флипера. На грамофона се върти денс парче. Флиперът пиука.

Вито тихо влиза в бара. Носи двата сака. Стига до бара.

В този момент токът спира. Звуци от спиращи ел. уреди: грамофон, хладилник, флипер, вентилатор на тавана. Тъмнина. Звук от потупване, слепешката с ръка върху плот. Вито дрънва по звънеца тихичко, без да иска. Пълна тишина. Дрънва втори път. Очите на Вито и Ана свикват с тъмнината.

Ана: Има ли някой?

Мълчание. Силуети. Тя инстинктивно се приближава към звука и тогава по-ясно различава лицето на Вито.

Ана: Nice to meet you.

Без отговор.

Ана: Как беше пътуването?

Дълга пауза.

Вито: Добре, стига да не бяха тия завои.

Ана: Знам ги тия завои!

Токът неочаквано се връща с трясък. Всички уреди се включват – грамофонът, флиперът, хладилникът, шумът се връща.

Ана: Готини обувки...

Пауза. Двамата мълчат.

Вратата се отваря. Барманът влиза. Виждаме неговия силует, който минава в дъното на бара, носейки празни кашони. Влиза в друго помещение.

Ана: Как прекара?

Вито: Като тук. Не, (маха с ръка) малко по-самотно...

Ана: Ъп, ъп, ще кихна.

Вито: Ще ти кажа наздраве!

Ана в този момент киха.

Ана: Как ти се струва барът? (Пауза.)

Вито я гледа в очите.

Вито: Малко тъжен.

Панорама на бара. Маси с обърнати върху тях столове. Кофа с парцал. Кашони с чаши. Рафтове с оредели бутилки.

Ана: Е, имал е и по-добри дни. Трябва му само нова боя. Скоро бачкал ли си нещо такова?

Вито: Не точно...

Ана: Всъщност този бар е много специален. В смисъл, че за мен не е обикновен бар.

В другото помещение Барманът внимателно оставя един кашон и се заслушва.

Вито: Мога... да сипвам питиета...

Ана: Когато отворих този бар, преди четири години, беше само една мечта. Мечтата да си имам собствен бар.

Вито: Това не беше ли нашият бар?

Ана: Беше..., но мечтата за този бар остана тук.

Вито: Добре. Искам да кажа: “Бара си е О.К.” Но му трябва барман и нови плочи.

Барманът: (влиза с някакъв кашон, отива до флипера) Ей, Анита! Да пускам тоя кашон... и да си тръгвам! (Барманът пуска кашона до флипера. Кашонът е пълен с чаши. )

Вито: Мога да пускам плочи...

Ана: Можеше да звъннеш.

Вито: Звънях от летището.

Ана: От кое летище?

Вито: Париж.

Без да се приближава към тях, Барманът се отправя към вратата.

Барманът: Анита, аз приключих засега, аре чао... ще те чакам!

Барманът си тръгва. Преди да излезе от вратата, се обръща и плъзга връзка ключове по пода към Вито. Той ги спира с обувка. Вито вдига въпросително поглед.

Барманът: Да има къде да спиш.

Вече от вратата, без да се обръща.

Барманът: Готин чепик.

Барманът излиза. Вито не вдига ключовете. Отива до флипера. Ана го проследява с поглед.

Ана: Виктор!!!

Вито: Ана?!

Ана: Ето това не можа да разбереш – нуждаех се от теб...

Вито: Аз какво направих?

Ана отива зад бара и си сипва едно питие, от което отпива само веднъж. Оставя чашата си до двете чаши, от които са пили Барманът и Вито.

Ана: Нека ти го кажа много просто: ти ме заряза все едно съм куфар, който си разбрал, че не ти трябва за пътуването... и излетя.

Вито гледа надолу в краката си.

Вито: Но се върнах..., а обувките ми... са много скъпи...

Ана: Това не е смешно!

Вито продължава да гледа надолу.

Ана: Виж, уморих се. Няма какво да правя тук. Искам да продължа. А сякаш нещо ме държи на сила.

Вито: Или някой?...

Ана: Защо не ме взе с теб?

Вито: Ела!

Ана се приближава.

Вито бърка в джоба си и вади жетон от стария джубокс. Опитва се да го вкара във флипера, но жетона не влиза.

Вито: Когато тръгнах от тук, взех само два сака и един жетон от джубокса. Взех такси до летището. Нямах приятели! Зарязах бара и многото познати.

Ана: Познато ми е това усещане.

Вито: Тук имах само прякор... сякаш нямах име...

Ана: Имаше мен!

Вито: Имах малко неща... Малко теб. Малко заеми. Малко дългове... Малко плочи... Исках да направя нещо различно. (тук започва да говори все по-бързо) Не знам! Да правя нещо различно... А там наех бар.

Ана: С парите от оборота...

Вито: ...не се хванах някъде на работа... наех бар, разбираш ли. Купих джубокс. Почти като нашия. Не знаех нищо за града, в който спрях. Не знаех дори къде продават плочи.

Ана: Плочи за джубокс?

Вито: Да-а-а. Беше лудница. Един ден, в някакъв парк, се спрях за първи път... беше някакъв огромен парк, джогинг, (прави жест на бягащ човек) нещо такова, а имах чувството, че все още съм в малката градинка срещу нас в Лозенец.

Ана: Все още можеше да се върнеш, нали?

Вито: Да. Но реших да не спирам. Продължих да бягам. Да. Реших никога повече да не ходя в този парк. Бачках яко... купих фешън грамофони... наех диджей.

Ана: Все още си можел да се върнеш!

Вито: ...чак на втората година... осъзнах, че това е временно... че трябва да се върна. Когато си на 6 000 шибани мили оттук разбираш много ясно какво искаш... вече знаеш отговорите.

Ана: Не спирай!

Вито: Това, което ме спря, това, което ме накара да направя обратен завой, беше един грък, който имаше Travel Agency срещу бара ми. Една сутрин той ми каза: “Good morning, Vito! What are you doing here?” Разбираш ли?

Ана: Станахте приятели ли?

Вито: Нещо такова! Бях влязъл в агенцията му, без да мисля... Без да знам какво търся там. Тогава ми стана приятел, когато му станах клиент... всъщност когато си там все търсиш оправдание да не се върнеш. А все мислиш само за това какво ще направиш... когато се върнеш. Защото винаги си тук, а не там. Защото най-истинската част от теб е останала тук, в София.

Ана: И ти я заряза!

Вито: ...стига ти да знаеш, че нещо или някой те чака... очаква теб! Като стария грамофон на баба ми и дядо ми, за който съм ти разказвал. Спомняш ли си? Грамофон с фуния. Това е първото нещо, което са си купили след сватбата. Не лъжици! Грамофон и плочи.

Ана: ...още са тук. (жест с ръка към бара) Само аз им говоря понякога.

Вито: Когато баба и дядо заминаха, както аз заминах, ми оставиха грамофона... Да ги чака. Така и не ги видях повече. Този грамофон и плочите са всичко което ми остана от тях.

Ана: Останал си все така сантиментален... И сигурно все така беден...

Вито: Това е почти всичко, което имам.

Виктор й посочва един от саковете. Ана го отваря и вижда, че той е пълен с чисто нови грамофонни плочи. Стари обложки на същите плочи са закачени по стените на бара.

Ана: (любовно) Ти си голям глупак, Виктор.

Ана е още надвесена над сака с плочите. Обръща се и вади от портмонето си листче, доста измачкано и вече разпадащо се.

Ана: Това е почти всичко което остана от теб след като замина – тази бележка, залепена на джубокса: Заминавам и вземам оборота. Моля те, пази ми грамофона и плочите. Виктор. Ще ти се обадя. С това трябваше да заспивам през тези години ...със страха, че няма да се обадиш... и никога няма да бъдеш до мен отново.

Вито: ...знаеш ли от какво ме страх сега? Да заваря чашата си с кафе така, както съм я оставил преди години и когато я вдигна от масата, отдолу да се е образувало кръгче от кафе и прах. И когато духна кръгчето, то да изчезне. От това, че никой не е влизал тук. (сочи сърцето си) И нищо не се е променило.

Ана: Вече нищо не е същото!

Вито: Като гледам – животът си е същият, улиците са същите, същите барове. Лафовете на таксиджиите са си останали същите. Сметките в пощенската кутия сигурно изглеждат по същия начин. Тази монотонност ме успокоява. Усещам уюта, от който съм избягал. И това ме кара да продължа.

Ана: Защо не продължихме така – залепени един за друг – плоча и грамофон, за които ми разказваше преди многото завои.

Вито: Разминахме се!

Ана: Исках да отида до Париж.

Вито: Не можех да те взема с мен!

Ана: Тогава... нека се срещнем отново...





Отвън. Вратата на бара се отваря.

Ана и Вито излизат и затварят вратата на бара. Те са облечени в летни дрехи. Навън вали силен сняг и всичко наоколо е в бяло.

Тя е с ръце в джобовете. Стоят един до друг на една ръка разстояние. Вито носи един сак.

Ана: Имаме си куче.

Ана подава ръка на Вито.

Ана: Какво има в другия сак?

Вито: (сериозен) Оборот. 250 000 долара.

Листчетата, на които пише, че барът е затворен и се продава, се разпадат на хартиени снежинки.


1 коментар:

  1. "...Майкъл?
    -Да, татко?
    Забрави какво съм ти казвал - че всичко е бизнес.
    Забрави, Майкъл. Всичко е лично."
    Кръстникът, 1972, реж. Франсис Форд Копола

    ОтговорИзтриване