22 юли, 2009

Драгомира М. Никова

Нощното слънце на Мексико

Откъс от трета глава :
Легендата за Слънцето и Луната


Луната се пълнеше вече от няколко дни. Едната и половина бе потопена в тъмнина, другата бе осветена. Изглеждаше като притихнала загадъчна жена, пълна с мистерии. Подобно явление би привлякло всеки и колкото повече тайната и оставаше неразгадана, толкова повече се усилваше влиянието и. Неопровержимо действащо като закон.
Старият шаман и малкото момиче вървяха покрай лагуна де Чапала и се наслаждаваха на гледката, разливаща се пред очите им. Детето носеше костенурка в едната си ръка, с другата се бе стиснало за голямата ръка на Индианеца. Тя се чувстваше сигурна, а той се усмихваше спокойно. Тази вечер беше решил да и покаже колко красиви могат да бъдат звуците при свечеряване и как нищо страшно няма в това да се довериш на природата, дори когато виждаш отражения и сенки.
- Довери се мила моя на себе си. Страхът не идва от вън и от шумовете, които чуваш. Той се намира в теб. Ако му дадеш храна, той ще порасне, ако го държиш гладен ще изчезне. Ако не го изтръгнеш от себе си докато е още малък, когато пораснеш ще установиш, че се е превърнал в дърво с дълбоки корени. Почти всеки ще носи храна за твоето дърво на страха, затова стой далеч от такива дарове! Ти и диханието на света сте едно цяло. Ще те науча да не изпитваш страх, когато си сама.
- Но, всички тези сенки наоколо ме плашат. Защо не е винаги светло? Не искам да става тъмно и да трябва да спя.
- Погледни към луната, тя не е друго освен нощното слънце на отминалият ден. Тъмното е просто другата половина на светлото. Земята е мъдра и подвижна и нейният вътрешен разум разпределя по равно светлина за всички. Нощта идва да смени деня, понеже всички живи същества се нуждаят от почивка. После отново денят ще дойде, за да смени нощта. Така става също и със заспиването и събуждането, със раждането и умирането, със забравянето и припомнянето.
- И с тъгата и радостта, нали така? - детето обърна главичка към луната и наивно и се усмихна, сякаш очакваше и тя да направи същото.
Старецът погали гладката коса на момичето и силно я прегърна. Постояха за известно време прави пред красивата гледка и после се настаниха на едно закрито от видимостта на къщата място. Докато седяха се вслушваха в музиката на въздуха, водата, щурците, докосването на тревите и листата, в последните припърхвания на птиците. Слушаха музиката на тишината и се наслаждаваха на светлината на току що изгрялата луна.
Дон Анхел де Вега бе свикнал да гледа към нея. Тя бе слънцето на нощта за неговата култура. Този път обаче изпита странно влечение да се разрови из спомените си и да потърси нещо специално там. Беше потомък на Толтеките, една древна култура на мъдреци и учители, която бе оставила богато духовно познание на земята. Луната, земята и останалите планети пулсираха с една невидима енергия, която дон Анхел разбираше и усещаше поради факта, че беше част от нея и по-важното имаше познание относно невидимата природа на нещата. Този стар мексиканец, обичаше да разказва мъдрости и истории от древни времена, разбира се правеше го с цялото си сърце, тъй като сам бе част от голяма история.
- Кой е създал луната и защо се появява само вечер?
- Искам да ти разкажа едно древно предание.
- Ти си мъдрец, значи ще ми разкажеш легенда, която да показва, как не е случайно, че луната е там където си е, това го знам? - отвърна самодоволно момичето.
- Вярата в случайността остави на лековерните, мило дете. Случайно ли е, че огънят е смърт за земята, водата смърт за огъня, а земята за водата?
- Сигурно не е случайно.
Едно деликатно нежно създание, с големи очи и нескрито любопитство към всичко видимо и невидимо, стоеше кротко и слушаше внимателно последователността на думите. Тя бе момиче, все още държащо в безпорядък мислите си, а дон Анхел бе неин дядо. Той повече от всеки друг искаше да я насърчи и научи да преоценя всичко в себе си, докато все още не е пораснала. Ако за останалите тя бе малко сладко момиченце, за дон Анхел тя бе стар дух, чието развитие трябваше да продължи, а възрастта и за него нямаше никакво значение. Всъщност говореше и още от малка, казваше и всеки ден по една мъдрост и вярваше, че нейният дух разпознава смисълът на казаното и цветовете на гласът му. Запознаваше я със звуците, ароматите и формите.
Бяха седнали на едно малко възвишение близо до къщата им, разположена на езерото. От там можеше да се види най-добре отражението на лунната светлина върху водата.
- Слушай сега! Разказват, че Боговете се събрали в Теотихуакан да разговарят, още когато на Земята не бил настъпил денят и светлината не била позната за никого. Било още по-мрачно от нощта, която ти познаваш. Тъмнината била плътна и покривала всичко.
Така разговаряйки по между си, боговете се запитали, кой от тях ще се заеме със задачата да дари света със светлина? На този въпрос отговорил един бог на име Текукицтекатл, който идвал от земята на морските охлюви. Той поел тази задача, но боговете пак попитали, кой ще може да помогне в изпълнението на тази мисия.
Всички се спогледали едни други, наблюдавали се взаимно и очаквали някой да пожелае, понеже били обхванати от опасения, а досега се занимавали все със заклинания. Само един от тях все не казвал нищо, само слушал какво говорели другите и когато другите богове го посочили "Бъди ти, лутащият се сред боговете", той преизпълнен с воля отвърнал на предизвикателството – „Ако това бъде знак за вашата Милост, ще приема всичко, което изисквате от мен. Така да бъде" - дон Анхел преправяше гласът си, защото искаше да задържи вниманието и будно.
- Та нали са богове дядо, защо трябва да се избират, нали могат всичко, и защо не са направили светлината изведнъж?
- Това била сложна задача и за нея се изисквали силите на повече богове. Не било толкова просто и именно по този начин трябвало да се случи. Сега слушай нататък! Двамата избраници започнали подготовка в продължение на четири дни. Като начало запалили огън в пещ, направена от скалите, която сега наричат "Божествената пещ" и може да се види в градът на боговете.
Бог Текукицтекатл първи започнал да принася скъпоценни дарове.
Другият бог, който се казвал Нанауатцин, занесъл на мястото, обозначено със смърчови клони - зелена захарна тръстика. Следващите три места свързал в едно, като дарил тревистите топки и листата от агаве, тях намазал със собствената си кръв. На местата със копаловите топки дарил струпей от собствените си рани. Звучи странно, нали?
- Не, не звучи странно, продължавай дядо! - отвърна момичето.
- Е, добре. За всеки един от двамата била построена по една пирамида като планина, където те постели ритуално и се самоизмъчвали четири нощи по ред. И до днес на това място лежат двете пирамиди в Теотихуакан. Един ден ще те заведа там, момичето ми. След като приключили с делата си, времето за покаяние и молитви приключило. Преди да започнат със свещенодействия, боговете трябвало да се съберат в пещерата, където от четири нощи горял огънят. Текукицтекатл изработил амулет от пера и една плащеница. Нанауатцин положил в средата една корона от хартия.
Боговете направили огън и се подредили в два срещуположни реда около него, така че да виждат взаимно лицата си през светлината му. Всички станали и заговорили на Текукицтакатл: "Хайде Текукицтакатл, влез в пламъците!"
- Какво направил той? - момичето разтвори в учудване големите си очи и нямаше търпение да чуе продължението на легендата.
- Приближил се той до огъня, който се разпалвал все повече и повече, докато станал могъщ и силен и неочаквано изпитал страх. - индианецът променяше умишлено гласът си, за да направи историята по-интригуваща за малкото дете. - Приближил се втори път и почувствал увеличаващата се горещина и така въпреки вътрешните си усилия, пак не успял да се престраши. Било определено обаче така, никой да не опитва повече от четири пъти.
Наложило се да се обърнат към Нанауатцин и него призовали да опита. Дори боговете не били довършили словото си, когато Нануатцин събрал всички сили в себе си, затворил очи и смело се хвърлил в огъня. В същият момент се чуло пукане, като изгаряне в пламъци. След като Текукицтекатл видял изгарянето, без повече да мисли се засилил и също се хвърлил в огъня. Казват, че след него се стрелнал един голям орел, който мигновено изгорял. Последвал го един Ягуар, но той само се опърлил и затова се счита, че ягуарът има петниста кожа, а орелът има опушени кафяво черни пера.
Детето присви предпазливо очи, сякаш цялото действие се развиваше пред него.
- От тази история възниква обичаят, превъзходните войни в Мексико да се наричат "Орел ягуар" и при това орелът се назовава първо, понеже е скочил преди ягуара в огъня.
След като двамата богове изгорели, застанали останалите в очакване да се появят духовете на призваните от огъня. Чакали дълго те, докато забелязали че небето почервеняло и се разтворило наполовина, така че светлината проникнала и настъпило зазоряване. Развиделило се.
Боговете коленичили в признателност и зачакали появата на Нанауатцин, който трябвало да изгрее като слънце. Напрегнато гледали боговете на всички страни, понеже не можели да предскажат от коя от земните посоки ще изгрее светилото. Предположенията им обходили всички съчетания на небесни посоки, понеже блясъкът на сутрешният изгрев изпълвал всичко наоколо. Гледката била неповторима.
Почакай да чуеш краят, момичето ми! Изведнъж някои от тях обърнали погледите си на изток и казали: " От тук ще изгрява слънцето! " Това трябвало да се предаде и да се остави в завещание на идните поколения. Ето защо детето ми, всички ние знаем от коя земна посока изгрява слънцето. Тези, които първи срещнали вярната посока на изгрева били следните богове: Куетцалкоатл, който също наричали богът на ветровете, Ксипе тотек - Червеният Тецкатлипока, Облачни върволици - чиито брой бил безкраен, и четирите жени - старата, по-младата, средната и най-малката сестра на Тлацолтеотл.
Когато слънцето напълно изгряло, трептящо в огнено червено, никой повече не можел да го съзерцава. Силата на неговото лъчение била така голяма, че нажежавало всичко от всички посоки едновременно.
Слушай сега нататък! След него дошла Луната и сменила мястото му и така се редували последователно ден след ден, първо слънцето, после луната и пак и пак и пак.... Първоначално разказвачите на истории и легенди, разказвали, че те изгрявали с еднаква светлина. Когато боговете забелязали това, отново се събрали и започнали да се съветват какво трябва да се направи. Не знаели дали е добре Слънцето и Луната да имат еднаква светлина и дали са съвсем равностойни. Тогава изрекли като заклинание:
" Нека бъдат с нужната последователност! "
Господарят на зазоряването станал бог на светлината, а властелинът на полумрака станал бог на студовете. Когато останалите богове се жертвали в Теотихуакан, най-сетне настъпил определен закономерен ред на планетата.
Трябва да запомниш, сътворението на земята е оформено от сърцето на небето. То има три големи проявления: светкавица, гръм и изгрев на светлина. Първото ние индианците наричаме Какулха, второто Чипи Какулха, и третото Ракса Какулха.
Старецът въздъхна и погледна изпълнен с любов към лицето на заспиващото дете и продължи с няколко думи, сякаш тя все още го чуваше.
- Само думите са различни дете, както и цветовете, истината е една навсякъде. Сътворението е едно.

3 коментара:

  1. Десислава Добреванеделя, 26 юли, 2009

    Много интригуващо!
    Ще потърся непрепенно романа по книжарниците!
    Успех на авторката за в бъдеще!
    Поздрави

    ОтговорИзтриване
  2. Абе в Мексико не живееше ли тоя, Дон Хуан? То мексиканците да ви кажа с тия сомбрери и мариачи много ме кефят. Въобщеее. уелкъм ту Тихуана - текила секс и марихуана! ;)
    Панчо Виля

    ОтговорИзтриване
  3. ан мари
    из ъх мария

    георги джагаров поет
    лауреат седи си в канцеларията сутрин е 1972
    софия полиграфически

    млиза момчето
    и без туй майка редактира стиховете
    я да ги видим
    звъни се я да ги видим
    звъни се не вдигай телефона вдига го
    на телефона пенчо кубадински
    я па я
    ей тоя нямя да го публикувате защо
    защот не пише образно...
    ъхъ какво предлагате я чуйте какви стихове
    макар и редактирани от мама то пише с молив тя поправя с химикал
    ами например да сравни тополите с опашки на лисици
    специално ходих в зоопарка опашките на всичките лисици са проскубани тополите...
    аз нямах неговата гледна точка
    помощник партизански командир надзърта в долчинката...
    георги джагаров- елате пак
    мама не даде иска да те редактира пенчо- абитуриент по мениджърство в нелегалност заминава за танзания а аз за усогорск георги милев влиза в лесотехническия
    иска да е следовател но заеква

    ОтговорИзтриване