01 юни, 2009

Яница Радева

но струва ли си да се говори

че е черна като смъртта –
ако смъртта наистина е черна
защото на изток бяла била
като чаршаф от реклама
бяла –
а тя е толкова черна
или поне точно толкова тъжна
ако пусна две монети в ръката ú
дали няма ли да си платя и отплаването
и оплакването
тя е толкова черна и тъжна
като преживяла градушка
че затваря очи
да не се вижда живота им
и също връхната дреха
но все не успява
все се промъкват отражения
от минувачи надежди монети в погледа
все наднича ярко зеления надпис и
англоезично срича мислите ú
най-съкровените
тя съзнава не му е тук мястото
не му е –
и го затваря
като срамен белег на срамно място
тя е толкова черна и тъжна
но не винаги е била такава
инаква е била
но струва ли си да се говори
за черни коси за червени бузи
и за цъфнали бели вишни
щом две монети стигат само за пътуване в една посока
а гондолиерът не е милостив
нито милосърден казват



зимни мухи
 
този полет не е на пролет.
този полет преброява дните часовете минутите
вдишан-издишван стаен въздух.
все повече пролет нахлува през прозореца и
никакъв изход навън.
но какво чака там – старците копнеещи –
гладна птица паяк котка или лека смърт от слънчев лъч
между очите
устремени към цвята...
 
сезонът на техните любовни жужения е в друг календар
остава им само този тежък зимен полет по стъклата
до изнемога
 


риби
На К. Павлов
 
текат на пасажи оттичат се уж си приличат
но някои са златни и изпълняват желания -
собствени
други са хищни и изяждат котката и на хазяите
трети плуват по дъното
хранят се с гледки от гледичии
и издишват внимателно дума по дума
кълбовидни стихотворения въздух
 
рибарите не ги обичат – нето тегло нямат
и суха пара не струват
а се мълви че някъде две от тях
с пет хляба хранят няколко хиляди


* * *

Из “Писмо до Огигия”


Докато поръчва на бара късо кафе, чай и един “Милка” със стафиди, изваждам от чантата синия плик с порцелановата жаба, която се намества на масата до пепелника, очакваща да падне погледът му върху нея. Той оставя пред мен чашата чай, пред себе си кафето, заема се да фрагментира шоколада и по всичко личи, че не е забелязал порцелановата жаба или поне се държи така, че да не личи че я е забелязал, понеже точно сега никак не са му любими очите ми и не иска да ме погледне в тях и да ми каже – “я, какво е това!” или нещо подобно, което да означи изненада или любопитство. Но когато решава да премести по-далече пепелника, тъй като и двамата не пушим, няма как да не попита “кой е този?”
Понеже днес имаш имен ден, казвам, реших да ти подаря нещо символично.
Той се усмихва семпло, сериозно, без блясък, и отговаря, че току днес е научил, че има имен ден, че са му казвали за други дни като негови именни и че въобще не държи на този ден, че по-важно било виждането, срещането. Порцелановият литературен герой се усмихва и не помръдва от мястото си, доволен, че е фиксирал погледа върху себе си. А разговорът се препъва и спира. За да удавя мълчанието, вдигам чашата чай към устните си и ги потапям, после казвам:
- Помниш ли... - иска ми се да кажа помниш ли началото, като натъртя на думата “начало”, както той понякога гарнира думите с особена интонация, за да ги отдели от другите, но нима се пита подобни неща, освен ако не си герой от сантиментален роман или негов пристрастен читател. Но добре зная, че човек има склонност да изпуска началата, обаче в днешно време началата са твърде документирани и лесно припомними. Просто трябва да извадиш снимките или да включиш компютъра и да видиш историята на разговорите и датите на имейлите. Тогава началото изкристализира, документирано до минута. Началото е слово: „Здравей! Само предполагам...” – „И никак не си сбъркала...” и „Преди мноооооого време получих една картичка-бележка, на която пишеше: "Ако ме поканиш на диня, ще дойда! Та, ако ме поканиш на кафе, ще приема!” – казваше той, а аз стоях в началото на историята и не се решавах да я започна... Така че днес началото не е никак трудно за запомняне, модерните технологии все повече ни улесняват. Когато хората търсят близост, те просто включват компютъра. Здравей, Gerber, Morena, Ikar - или с други измислени имена се обръщат един към друг. Чрез посредниците монитор и клавиатура. И измислят някаква автобиография за виртуално ползване, понеже всички така правят, понеже искат да са не-това-което-са. А когато се усмихват: онези две точки и скоба. И не виждат има ли трапчинка на бузата на другия или няма. Така се слагат днес повечето начала.
А имало едно време... С „имало едно време”, с „жыли были”, с „at one time” се слага началото на всяка приказка и на всеки разказ за преди. Едно време, когато бяхме еди-какви или еди-къде. С едно време понякога разказва и баща ми истории от казармата или някое пътуване, все мъжки сюжети, но никога тяхната история с майка ми. Тяхната история не се разказва, нито се държи в албум. Тяхната история е модерна, по модата на седемдесетте и дори е филмирана. Гледала съм я много пъти от постоянно късаща се и постоянно лепена лента, която връща времето в ням филм. Майка ми има дълги коси, а баща ми засуква мустаци, разхождат се, правят жестове, играят своята история, чрез измислени от тях други истории. И понеже са аматьори с фантазия, от героите им прозират те, а с това и историята, която никога не е било нужно да бъде разказвана, защото многократно е показвана в карнавалната им игра в нямото домашно кино. И ето го татко, засуква мустаците и пере на двора, бърше потта от челото си и тича да види не загаря ли обядът на котлона. После полива цветята, храни златната рибка, сеща се нещо и излиза от кадър. Ето и я и майка, влиза във филма, оглежда се и не одобрява прането, нито как са полети цветята, храни с рибата котката и чупи орехи. В такива обърнати истории се проточват годините, понякога се появявам и аз и свиря на ням акордеон или пия от празна чаша бира на ужким. И понеже също съм аматьор в актьорската игра, смигам към камерата преди да дигна халбата без бира.
В едно едно време моите баба и дядо се срещнали и романът им бил някак друг – родил се в аромата на окосена трева и човешки жестове. После ходили да ядат розов крем в сладкарницата. Сладкарницата, която вече я няма. И пишели писма на хартия. Малко след Девети трябва да е било. За какво ли са говорили през 47-ма? „Бабо, бабо, ти обичаше ли дядо” – питам. “Трябва да съм го обичала, не помня, отдавна беше.” – отговаря и някак загадъчно се усмихва. За какво ли са говорили – не казва. Това е то – тайната – да превърнеш делника в щастие, да не говориш за него, а да го запазиш в крайчето на устните като усмивка, която няма да увехне. От черно-белите снимки я гледам – все с тази усмивка, загатната в края на устните, като кума лисичка, хитро ще скрие щастието да не го откраднат завистниците. И няма да каже на никого за какво са говорили, само ще извади от едновремешната си чанта изрезка от вестник с разказ на дядо ми, която пази трийсет и повече години и после иди питай пак за какво са говорили и обичала ли е дядо ти и той обичал ли я е.
Помниш ли – сещам се, че мога да се уловя за жабата и да продължа с - онази книга на Радичков, в която имаше ето такава жаба и той я постави на един камък и не я помръдна оттам, за да не се повреди в повествованието.
Не, ще ми отговори той, както се е случвало и ще продължи – но помня, че има много свраки у Радичков, и дори си мисля, дали да не му изработя някоя и да я сложа на паметника до Галерията, за да не е толкова самотен, ако нямаше опасност някой да реши, че това е вандализъм. Ще ти покажа, къде точно си я представям.
Добре, но наистина, някой би решил, че е вандализъм и би я махнал. По-добре я подари на някой, който харесва Радичков – ще кажа, както се е случвало и ще отдъхна, че литературата се е оказала спасение от мълчанието и въобще, че думите са голяма работа. Изпълват съвсем грижливо страниците на книгите, плесенясващи в библиотеките и цитирани в библиографиите на други книги, мечтаещи своето място по рафтовете и номер в каталозите. А всъщност нищо не назовават, само някога случайно, по изключение скъсяват разстояние между хората. Затова решавам да се уловя за думите, и без това човек няма за какво друго да се улови, а за мълчанието – не може – потискащо е. За да изпълня мълчанието с някакво съдържание отпивам от чая, отмерващ времето на глътки до дъното на чашата.
Помниш ли казвам, опитвайки да се уловя за литературата и думите, а не за жабата – онази книга, за която ти говорих, изпратих ти я по пощата, за да те изненада.
Да, изненада ме, но трябваше да ходя до пощата да си я взема, понеже съм изтървал раздавачката.
Сигурно е било интересно, опитвам се да поддържам разговора, който се държи на косъм.
Не знам дали беше, но двайсет минути чаках, докато се намери кой да ми даде пакетчето ти.
Косъмът изглежда, че ще се скъса, но все още има шанс, особено, ако се придържам по-близо до литературата, мисля си.
Но книгата ще ти хареса, ще видиш.
Видях, но не ми хареса, така както си ми казвала, че ще ми хареса – казва той и скъсва косъма, който пада в краката ни.
И мълчим, а мълчанието тежи. И се виждам на масата като на брега на живота, учудена от нещата, които се случват, не можеща да изкаже нищо от това, което е в душата ми. Чувствам се като кукла в затворена кутия.

1 коментар:

  1. "Toто, струва ми се, че вече не сме в Канзас." :D

    ОтговорИзтриване