01 юни, 2009

Емануил Видински

ИЗПРАВЕН ВНЕЗАПНО

Изправен внезапно
сред тишината на съня
изскачам в коридора
и съзирам себе си в огледалото
и всички мои сънища,
заплетени в танц около силуета ми
и чувам глас, който казва
в това огледало ще виждаш сънищата си
винаги, когато няма кой да запълни
липсите и празнотата

събуждам се изскачам в коридора
майка ми полира огледалото
с влажна кърпа
усмихва ми се и казва
да се вижда по-добре
след това изчезва
и аз си давам сметка
че е оставила прахта на времето
и на собственото си тяло
по повърхността му
и вече нищо не се вижда

и преставам да сънувам
и преставам да се будя



ОТ ТОЛКОВА МНОГО ЛИПСИ

От толкова много липси
изсъхват върховете на пръстите ми
загрубява кожата и допирът
вече не носи удовлетворение
докосвам плахо слабините си
в усилие да усетя собственото си тяло
меко заспало отдалечаващо се
то се разтича в процепите на болката
и съзнанието ми бавно полека
заспива




АКО ВЛЯЗА В ТЕБ КАТО БУКВА

Ако вляза в теб като буква
бих искал да съм “Ж”
да разтворя пипала в тялото ти
и като паяжина да прихващам
всички твои бягства



* * *
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА
„ЕГОН, КОЙТО ДОЙДЕ ЗА ОРЛИТЕ”
1.


Когато вечер всичко утихнеше в къщата, Егон се вслушваше в единствения шум, който можеше да долови – собственото си дишане. Поемаше през носа въздуха и го издухваше плавно през устата. Беше ритмично. Сещаше се за свиренето на майка си. За белите й пръсти по белите клавиши. “Мама има руси пръсти”, обичаше да казва и разсмиваше околните. “Много хубаво звучи, Егон”, казваше леля му Габриела, а майка му се усмихваше вяло и го галеше по главата. Баща му мълчеше и го гледаше. Руси пръсти. Русата му майка има руси пръсти. Руси. Харесваше тази представа, косата на майка му беше в пръстите й, особено докато нежно натискаха клавишите и изкарваха вълшебни мелодии, под чието влияние Егон се отнасяш нанякъде и се чувстваше щастлив. Представяше си, че от света е изчезнал говорът, вече няма езици, има само музика. Хората си общуват чрез ноти, всички на земята се разбират, защото говорят езика на музиката. Няма вече час по руски в училище, няма немски език и литература. Наместо това уроци по музика. Единственото, което трябва да направи всеки, е да си избере инструмент, на който да говори. Какъв щеше да си избере Егон? Не знаеше. И вечер лежеше в леглото, слушаше ритмиката на дишането си и преброяваше на ум всички инструменти, които познаваше – пиано, цигулка, контрабас…пеене…ами пеенето…Какво ставаше с пеенето ако нямаше езици и всички общуваха посредством музиката? Егон се натъжи. Обичаше пеенето. Понякога с майка си ходеха на опера и той обожаваше този свят, в който не говореха, а пееха. Но те пееха с думи…Нищо, просто ги махат, ще пеят без език, без думи, само тонове. Това му хареса.
Много обичаше операта, но майка му все по рядко го водеше, защото след края на представлението Егон плачеше с часове и тя се притесняваше, че само се разстройва. Започваше още вътре, в залата, и продължаваше по целия път до вкъщи. След това не можеше да заспи, а мокреше възглавницата и си представяше как Аида слиза в гробницата заедно с Радамес, за да умрат заедно. А това беше толкова нечестно. Защо го прави, тя не е осъдена. Или Отело, който подведен от лошия Яго удушва красивата си съпруга Дездемона, а после се самоубива с кинжал. Егон плачеше в леглото си, а на другия ден ставаше недоспал и с подпухнали очи. Тогава баща му забрани на жена си да го води повече по опери и с това се приключи. Но тя все пак го заведе на още една. Но в нея се говореше, освен, че се пееше и малкият Егон остана много разочарован. На излизане отново погледна афиша и запомни името на композитора – Моцарт. “Никога повече не искам да го виждам този Моцарт”, каза на майка си. Тя се разсмя от сърце, както синът й много рядко я бе чувал. И двамата трябваше да пазят тайна за тази вечер, което и успяха, защото очите на детето бяха чисти и весели, когато вкъщи срещнаха тези на баща му. Тази нощ обаче, докато мислеше за краткия смях на майка си на излизане от театъра, Егон започна да изброява видовете шум, които го ограждат. Когато изброи прекалено много, за да може да ги запомни в ред, той стана и ги записа в едно малко тефтерче, подарък от леля му Габриела. Оттогава изминаха години, а тефтерчетата станаха много, както и видовете шум, които нахлуваха в живота му.


Два каменни орела от 1913г. Слънцето беше оттърсило малко от зеленината си и напичаше все повече. Светлината отново беше подходяща, с леки златни оттенъци, което предпоставяше успешна фотосесия. Егон снимаше бавно, като дълго избираше ъгъла и кадъра. Беше по-трудно, отколкото на “Орлов мост”, въпреки че тук бе много по-спокойно от хора и коли. Зад него беше катедралата “Александър Невски” и когато приключи с орлите, снима и нея. Почувства глад и докато обмисляше къде да отседне и се нахрани, си спомни за едно особено заведение на две минути път. Намираше се на улицата на операта и беше обзаведено в стил 20-те и 30-те години. Беше кафене, но Егон помисли за парче торта с едно дълго кафе, както бе разбрал, че трябва да каже, за да получи едно нормално и нетолкова силно кафе, каквото пиеше в Германия. Спусна се надолу към бул. “Дондуков”, зави в уличката на операта, към която изпитваше чувство на съжаление, защото е сплескана между сградите, а не е на площад, където е мястото на всяка една опера и театър, и влезе в "Аросита”. Заведението беше труднооткриваемо, защото се намираше в задната част на сградата, а входът й представляваше просто една врата, която водеше към нищо не обещаващ коридор. Преди години една оперна певица го бе завела тук след представление.
Егон си поръча дълго кафе и торта “Гараш” и се отпусна на старовремския стол. Нямаше други посетители освен плакатите в цял ръст по една от стените, на които се виждаха леко облечени дами от 20-те и 30-те годни. Танцьорки, помисли си Егон. Нещо в тази гледка го усъмни, петната отново се заредиха в главата му, прибавиха се нови, но той отново не успя да ги улови и подреди в паметта си. Ядеше тортата и пиеше кафето си, докато се насилваше да не обръща внимание на неясното чувство на безпокойство, което свиваше стомаха му и му пречеше да преглъща. Опита да мисли за следващите орли, които се намираха на бул. “Дондуков” 21.


Един зимен следобед, докато отваряше градинската порта на връщане от училище, Егон дочу от вътрешността на къщата нежните звуци на пианото. Влезе тихо, събу обувките си, полепнали със сняг, захвърли якето и чантата си в един ъгъл и се качи на пръсти в хола. Майка му седеше с гръб към вратата и свиреше нещо много познато. Момчето се отпусна на дивана и се остави на косите слънчеви лъчи, които нахлуваха геометрично в помещението и сякаш съпровождаха звуците от пианото. Егон притвори очи, за да усети по-силно това странно партньорство на музика и светлина. Замисли се за връзката между двете, за това, че те може би бяха в таен съюз. В дългите зимни вечери, когато майка му свиреше на пианото, а в дъното на хола светеше само една нощна лампа, Егон сякаш не виждаше тъмнината. Беше светло в очите му, отвътре нещо блестеше и той имаше чувството, че тази светлина се отразява в безброй малки частици и се разпръсква наоколо. А единствените случаи, когато пълната тишина не го притесняваше, беше моментът на обилна дневна светлина. Лятото, или в мигове като този, когато слънцето заливаше всичко като музика, като поток от много музики. Но от всичко най-много обичаше сливането на двете, да слуша музиката на майка си и да усеща тънките иглички на лъчите, които го унасяха и го пращаха другаде, някъде далеч, където нямаше нищо друго, освен музика и светлина.
Майка му удари финалния акорд, остави го да отзвучи и бавно отпусна ръце в скута си. Егон се събуди след минутка-две и погледна слабото женско тяло, което седеше надвесено над отвореното пиано подобно на слънцето над хълма отсреща. Почувства се неловко, нещо не беше наред. Майка му не помръдваше, само гърбът й едва забележимо се повдигаше от дишането. Момчето не смееше да издаде звук, за да не я стресне, но същевременно искаше да заяви присъствието си, за да извади майка си от това чуждо състояние и тя отново да се превърне в неговата майка. Накрая не издържа и попита:
Мамо, колко инструменти познаваш?
Младата жена не се стресна. Само леко трепна, гърбът й утихна за миг, след което тя се обърна и за секунда Егон се уплаши от бездънната тишина, препълнила лицето й. Това трая само миг и една вяла усмивка върна естественото й изражение.
Здравей, Егон. Не съм те чула да влизаш…отдавна ли седиш тук?
Не, всъщност току-що дойдох – излъга той
Помълчаха малко, Егон мислеше за слънцето.
Какво ме попита?
Колко инструменти познаваш?
Инструменти ли?…Много, Егон. Защо?
А кой най-много би ми отивал?
На теб ли? Искаш да се научиш да свириш?…
Не…просто се чудех….Кой, мамо?
Майка му се замисли.
На теб кой инструмент най-много ти харесва?
Не знам…нали първо трябва да познавам всички, за да мога да си избера…Иначе не е честно спрямо другите.
Младата жена се усмихна, както винаги го правеше, вяло, но мило, с топлота и усещане за уют, каквото Егон винаги чувстваше, докато я наблюдаваше да се усмихва. Само веднъж я чу да се смее истински – пред Операта, когато той обяви, че никога повече не иска да вижда този Моцарт. Тогава тя се разсмя от сърце, отмятайки назад главата си, а косата й, нейната тежка и статична коса, уплашено беше паднала по гърба й. Но всичко трая само миг, няколко секунди, след което тя отново беше неговата майка.
Сега отново се усмихна вяло, изправи се и каза:
Ела да приготвим кафето…скоро баща ти ще се върне.

* * *

2.

Егон Мартенс се събуди много късно тази сутрин. Трябваха му минутка-две, за да разбере къде се намира. Разпозна хотелската стая, в която се бе настанил вчера; жълтите пердета, които го бяха учудили още с влизането, тъй като не го бяха подразнили с цвета си, не разопакованият багаж, самотната чаша с мартини, оставена на ниската маса в центъра на стаята. Но колкото и да се напрягаше, Егон Мартенс не можа да си спомни почти нищо от изминалата вечер.

Беше пристигнал с редовен полет на българските авиолинии от Берлин. В самолета седеше зад шумна компания младежи, които идваха на почивка. До него се бе настанил мъж на негова възраст, който явно принадлежеше към останалите. Егон го загледа няколко пъти и остана с неясно лошо усещане. Мъжът само чакаше подобен поглед и веднага се опита да завърже разговор. Беше немец, но изговаряше думите с изкуствен френски акцент и насилена игривост в гласа. Егон съвсем ясно разпозна тънкия слой очна линия, а веднага след това установи, че мъжът си боядисваше и косата. Стана му неприятно и след като отговори едносрично на въпроса, побърза да се зачете в бордното списание. Това обаче никак не смути другия, който се отпусна назад и барабанейки с пръсти по облегалката затананика някакъв шансон. Това продължи през целия полет. На няколко пъти един от младежите се обръщаше към него от предната седалка, подаваше му бутилка с водка, прихваше и отново се извръщаше. Мъжът направи още няколко опита да завърже разговор, при което и без друго натрапчивият му парфюм се набиваше в ноздрите на Егон, който отговаряше бързо и се втренчваше през прозореца.
След като си получи багажа, той се отправи към изхода, но преди да излезе дочу сладникавите подвиквания на мъжа:
Au revoir….au revoir…. – като размахваше шапката си, останка от преди няколко десетилетия.
Това последно приключение попречи на Егон Мартенс да забележи представителния офис за таксита във фоаето и подминавайки го, излезе навън. Веднага към него се спуснаха рояк таксиметрови шофьори, които крещяха на родния си език, караха се и се бутаха. Един по-предприемчив мъж хвана багажа му, сложи го в колата си и още преди Егон да успее да затвори вратата таксито потегли.
Идваше за 12 път в тази балканска столица и всеки път започваше още от летището да се чувства добре. Отпуснат сега на задната седалка на колата, той примижа срещу слънцето, което се отблъскваше от телата на сградите и се връщаше в очите му. Усети една леност, толкова непривична за дейната му натура, обречена на работа и дисциплина. Знаеше, че пътуването няма да трае дълго и почувства желание то никога да не свършва. От летището до хотела се стигаше бързо по градската магистрала и Егон положи усилие да стисне момента на блаженство и да го изцеди докрай. Усети лятната жега, която прелетяваше край полуотворения прозорец, тишината на изоставеният от жителите си град, втурнали се към морето или почивки в чужбина. Имаше чувството, че наоколо става все по-тихо, все по-безлюдно и изоставено. Шумът от мотора и свистенето на вятъра заглушаваха всеки друг звук и потапяха всичко в една своеобразна тишина.
Наред с всичко това Егон долови и някакъв друг шум: някакво мрънкане, говорене – отовори очи и се вгледа в шофьора. Профилът му беше груб, почти брутален, силно окосмената му дясна ръка почиваше на лоста за скоростите, а измежду зъбите му като малки камъчета излизаха и падаха в пространството странни звуци. Леко притеснен, Егон Мартенс се огледа и не можа да разпознае къде се намира. Пътят от летището до хотела знаеше вече наизуст, минаваше се покрай места, в които бе събирал спомени, обичаше да ги разглежда при всяко свое идване и да си припомня случките от минали пребивавания. Но улицата, по която се движеха не му бе позната. Бяха изоставили магистралата и навлезли измежду жилищните сгради. Егон се наклони напред и каза на български името на хотела. Мъжът едва забележимо кимна. След като не установи никаква промяна в посоката, Егон отново се доближи до главата му и повтори името на хотела.
Да.
Таксито продължи да се провира между малките улички и Егон започна да усеща топка в стомаха си.
Вижте, това не е път до хотел. Аз го познава добре, върнете на аутобан.
Г-не, сега е най-натовареното време на деня. От магистралата ще попаднем в някое задръстване и може да чакаме цял час. Ще ви закарам до хотела, няма страшно.
Веднага обърнете. На аутобан…
В отговор на това мъжът поднови мрънкането си под нос и продължи в избраната от него посока.
Възмутен от подобно държане, поруменял от яд, Егон изсъска в ухото му:
Няма да получите и лев от мен.
Ще платите!
Съвсем недоумяващ той се отпусна отново назад и се загледа през прозореца. В крайна сметка беше в центъра на града, посред бял ден. Какво толкова можеше да му се случи. Вероятно шофьорът бе избрал заобиколен път, за да набъбне сметката на брояча. От друга страна сега наистина бе най-натовареното време от деня и вероятността да попаднат в задръствания бе голяма. Макар и все още възмутен от тона и държането на таксиметраджията, Егон се поуспокои и заоглежда сградите, покрай които минаваха. Това трябва да бе близо до катедралата, в някои от малките улички в центъра. Никога не бе минавал оттук, но къщите му се сториха хубави, повечето реставрирани и боядисани в светли тонове. Още преди година-две му бяха направили впечатление цветовете на този град – жълто, розово, червено. Те придаваха странна атмосфера на гледката и настройваха посетителя някак весело и безгрижно. Когато слънцето напичаше, на Егон му се струваше, че всяка сграда отразява по свой начин лъчите му, пребоядисва ги в собствен цвят и ги пръска в очите на околните. Навсякъде той разказваше, че в този град като в никой друг изпитвал постоянна нужда от слънчеви очила. Дори времето да бе облачно, цветовата гама на къщите сякаш заместваше слънцето и създаваше изкуствена дъга над града. Когато за първи път забеляза това, остана възхитен. Тогава проумя и източника на постоянното си желание за удоволствие, за занимание със себе си, за странната смесица от действие и леност, които го спохождаха при всяко негово пребиваване в този град. Никъде другаде не се чувстваше по този начин. В никакъв случай не мислеше, че това е мястото, в което би живял най-добре, но тази атмосфера бе толкова своеобразна, че не бе я открил никъде другаде през годините на постоянно пътуване и обикаляне по света.
Отвлечен по този начин в мисли, Егон усети как все повече потъва в някаква странна външна апатия. Дори през главата му мина мисълта, че е попаднал в ръцете на престъпник, но той не беше в състояние да се противи. Наистина му бе досадно, че вероятно всичко това се случваше с цел да му бъдат измъкнати повече пари, но меката седалка и прохладните вълни на вятъра, които нахлуваха през прозореца не му позволиха да направи каквото и да е усилие.
Но нищо нередно не се случи. Докато чакаха на един светофар, до тях спря друго такси, пълно с шумни младежи, които се провисваха през прозорците и пееха някакви испански песни под съпровод на китара. Едно младо момиче му се усмихна, свали сламената си шапка, обърна я и му я поднесе. За свое изумление Егон извади портфейла си, грабна няколко монети и загледан в тъмните й очи ги хвърли във вътрешността на шапката. Това бе посрещнато с бурни овации и въздушни целувки от останалите в колата. След което всички внезапно млъкнаха, светна зелено и таксито им зави вдясно. Егон продължи направо, усещайки все още засмяната повърхност на тъмните очи, в дъното на които почувства една дълбока и черна бездна.
Най-накрая пристигнаха пред хотела, където ги посрещна портиерът. Докато шофьорът сваляше багажа му, Егон го помоли да изчака, докато развали парите си на рецепцията. Когато се върна обаче завари само стария портиер. Куфарите му бяха поставени на една количка, но шофьорът и таксито бяха изчезнали. С парите в ръце Егон стоеше пред хотела и се оглеждаше недоумяващо.
Изчезна – каза портиерът – няма позволително. Сега навсякъде са пръкнали полицаи, които проверяват такситата. Особено в центъра. Ето, вижте - и той му посочи мъж и жена в сини униформи и малки чантички на хълбоците – обикалят и дебнат за нелегални таксиметраджии.
Сега на Егон му стана ясно защо е трябвало да минат по малките улички. Сви рамене, прибра парите си и влезе в хотела.

2 коментара:

  1. "Сови и орли порят небето над София

    Въпреки смога, шума, честите бракониерски набези или точни попадения на малчугани с прашки, почти всички видове сови, орли и още стотици видове пернати могат да бъдат видяни в небето, парковете и градините на столицата."

    http://www.gradski.bg/show.php?storyid=738216

    ОтговорИзтриване
  2. орнитолог любителчетвъртък, 09 юли, 2009

    леле, брат ми, а кви кукумяфки има по улиците,не е истина ти казвам!

    ОтговорИзтриване