01 юни, 2009

Елена Церовска

КНИГАТА

Купиха книгата заедно. Споменът за това периодично се връщаше, въпреки очевидните доказателства за противното, включващи и няколко неволни свидетели. Купиха я в един от онези обикновени сиви следобеди на февруари, стояха в книжарницата дълго, няколко часа на пода сред книгите, големи чаши чай (нейният с мляко), навън, естествено, заваля, виждаше се - през замъглените стъкла на книжарницата - как някакъв човек със зелена плетена шапка продава печени кестени, бързащи хора с чадъри - картина на Реноар. А те двамата се смееха, смееха се с глас, скрити в лабиринта от рафтове, посягаха със затворени очи към някоя история, замеряха се с изречения от разтворени наслуки страници. Утре пак може да дойдете каза книжарката - вече затваряше - невзрачно момиче с изненадващо красив глас. Спогледаха се и посегнаха към книгата, едновременно, без да престават да се гледат в очите, знаеха точното място, осмата поред, малка книжка с меки корици, бяха седнали на пода пред нея, когато, три часа и няколко щастливи минути по-рано, влязоха, за да си я купят, точно тази книга.


tam li si oshte ili legna da spish?
спя вече и те сънувам:)

току що сме влезли двамата в една книжарница
навън вали
вътре е топло и уютно
звучи тихичка музика

da...
седим на пода и разгръщаме книги
и пием чай
и следобедът минава неусетно

ooo...chaiche
и книжарката идва да ни каже, много мило, че ще затваря, но утре можем да дойдем пак
а ние избухваме в смях

hehe
и си купуваме книгата
и излизаме навън, а дъждът току що е спрял

eh...
и е точно онзи час от деня, в който е здрач
вече не е ден и още не е нощ
и просто вървим по улиците на града и се разминаваме с хората

mmmm....
daaaa

които нямат никаква представа, че току що са се разминали с двама малко лудички, които си четат мислите
da.....
и вървим така, а междувременно се е стъмнило
и прозорците на къщите светят
а ние ги сочим и си измисляме истории
за хората, които живеят в тях
за това как се казват, от какво се страхуват, какво сънуват, кого обичат
а после отминаваме и се смеем
а хората зад светещите прозорци дори не подозират за измисленото си битие
но ние знаем, че всичко, което може да бъде измислено е истинско
така твърди Пикасо
а кои сме ние, че да спорим с един гений

da......
koi sme nie
а когато ни става студено на улицата
влизаме в една топла кръчма
пием вино и хапваме
и се греем от смеховете и разговорите на хората наоколо
и аз ти пиша стихчета по салфетките
а ти ми разрошваш косата, която има дъх на зима и на
океан, от вятъра навън
и е хубаво като в сън

и е истина
........
аз... не знам откъде дойде всичко това... сякаш само се написа
taka i deistva
istinsko
kato che se sluchva sega
prodyljavai...
ili se umori...

по-късно излизаме от кръчмата, навън вятърът ни се радва
че му правим компания

mai ima alkohol v kryvta :)
аз пея тихичко
песен на френски
и вятърът ми отнася думите
и спираме да послушаме
океана
ко
йто ми приглася, дава ритъм на песента
концерт за глас и прилив
ти се смееш
и топлиш ръцете ми в своите

:)
и студът изчезва
оставаме само ние, вървим покрай пристанището
и си представяме какво е било, когато хората са пътували месеци наред с кораби
за да откриват света
за да открият, че светът си е в тях

nqma li uteshenie...?
утешение?
da
za horata koito stradat ot sobstvenite si himeri?
има
живият живот е най-силното лекарство

da...
дори и за онези двамата, край океана
a ne moje li da te celuna?
а какво чакаш?
hehe
и няма да обръщаш внимание на това, че очите ми се насълзиха от вятъра
celuvkata e vlajna
i nastoichiva

и топла
goreshta
ами с тоя вятър
:)

toi stihva neusteno
tymno e

и аз ти посочвам една от звездите над нас
:)
много бледа, много далече
и ти казвам едни думи, които не са мои, но отдавна са станали част от мен

за купола небесен и късчетата злато по него

за душите ни, които "гласа не могат да си чуят"

Anna, Anna...
не чувам гласа ти - отново духа вятър - но виждам как устните ти казват името ми
и се навеждам да ти прошепна нещо

az se vslushvam.....
вятърът отвя и това
какво ти казах?

obicham te?
обичам те
i az teb
no vqtyra...
tozi vqtyr....

разрошва и двама ни
i ne dava nishto da kajem....
vsichko zaprashta na daleche

затова просто седим един срещу друг и се гледаме и мислим заедно
e da
tova e
tova imame
pone tova

и някъде в далечината се чува акордеон
oh....stiga
ne moje taka da svyrshi istoriqta
iskam hubav krai!

разбира се, че не можe
и няма
заслушваме се в
акордеона...
след малко
разбираме, че това пак е вятърът
който си играе с нас
и взима различни гласове
и се прави на разказвач

:)
но не знае, че тази история си има само един разказвач - ние
da
tochno taka
hehe

споглеждаме се и избухваме в смях
и продължавамe надолу по пристанището, в което в това време акостира кораб
целият светещ
качваме се на него и оставяме зимата зад гърба си
и вятърът остава на брега, защото нашият кораб плава по-бързо от него

ehaaaa
а когато слизаме отново на сушата вече е пролет
ooo...
toplichko

и слънцето се крие в задния ти джоб
hahahahahaha
и понеже е пролет косата ми е по-дълга - нали всичко расте през пролетта
hahahaha
raste da
vsichko

и вятърът
е топъл
и не се бърка където не му е работа
а ние се смеем толкова много, че редовно ни бол
и коремът
ядем палачинки за закуска и всеки ден спасяваме света
-

с песни под душа и приказки по телефона
понякога ни е тъжно - но ни е тъжно заедно
понякога сме уморени - но сме уморени заедно
понякога ни е трудно - но ни е трудно заедно
понякога
имаме гъдел - но се смеем заедно
da tova e vinagi taka
а заедно е наполовина по-малко от поотделно
освен това заедно е много по-голямо от всичко
дори и от обичайната математика
и ти се опитваш всяка вечер да преброиш мислите ми, докато сплиташ косите ми на плитка, но те всеки път се оказват с една повече

hehehe
i koq e ednata v poveche?

а аз си записвам всички твои различни лица в едно тефтерче, но те никога не се повтарят и винаги ме изненадват
nie vinagi se iznenadvame edin drug
едната мисъл в повече? наведи се да ти я прошепна, преди да са се намесили пак климатичните условия:)))
ooo...navejdam se...
vednaga


обичам те
edna v poveche a?...
ами да - всеки ден наново
da...
vseki den

а всеки ден е за себе си
нов свят
и иска, като дете, да си с него от сутринта до вечерта
и да правиш всичко специално за този нов ден
оттам идва едната мисъл
в повече
която проблясва всяка вечер в косата ми
докато усукваш
кичурите между пръстите си, за да ги сплетеш
да не се разбягат насън

splitam i razplitam da...
k
osite ti.......
а когато заспиваме вечер....
знаеш ли какво сънуваме?
сънуваме много странен сън
сънуваме, че сме разделени
, в двата края на света, и прекарваме вечерите си пред два компютъра, в разговори
това сънуваме
и
, когато се събудим сутрин, се смеем на странния сън, който сме видели заедно
пием кафе в леглото и денят започва... топъл и истински

tova me razsipa....
syvsem naistina obache
.
.
.
sega mai e vreme da se spi
naistina

да
da
казах ли... че понякога плачем, но плачем заедно?
ne...no tova se doseshtame i dvamata
хайде, ще се видим на кея, само се облечи топло - духа вятър
da i ti, slagai shala
che duha

да
naistina
наистина



Той изгаси компютъра, после лампата. Дълго лежа с отворени очи, внезапно изтрезнял и много сам. Няколко дни се опитваше да не мисли и почти успя. Почти. Седмиците минаваха, една след друга, спокойни. Пишеха си често и по много, но никога не споменаваха онази вечер. Щастието се оказа опасна материя, до която ги беше страх да се докоснат. С право. Алхимична реакция без точна формула. След опит за щастие никога не сме същите - обикновено сме повече себе си, което причинява известни неудобства. Стараем се бързо да забравим, особено, ако опитът е бил успешен. Той се справяше доста добре със забравянето. Само от време на време, обикновено сутрин, в просъница, се улавяше да мисли в първо лице множествено число и спомените се връщаха. Обезоръжаващо ясни. Спомени за неслучили се неща, които обаче бяха истина. Продължи да живее с тази истина под езика си - така щеше да му стигне за по-дълго, а и... придаваше аромат на дните. Обикновеният му живот далеч не беше толкова вкусен, но поне се преглъщаше лесно и, вместо безсънни, нощите бяха просто без сънища.


Тя, разбира се, настина и през следващите седмици кашляше. Не отиде на лекар. Да вземе антибиотик беше все едно.... все едно да сложиш лепенка на любовно ухапване. Не върви. Разнасяше кашлицата си с комична гордост, напълно непонятна за околните. На втория месец спря да спори със себе си и започна да се усмихва. Отслабна. Купи си гумени ботуши, цветни, на райета. В дъждовни дни хората й се усмихваха (на нея или на ботушите не беше напълно сигурна). Едно дете дори я попита дали са истински. Не, отговори му, само на ужким са. Всъщност съм с официални дамски обувки. Кафяви. С токче. Ама ти не казвай на никого.


3 коментара:

  1. Частта с чатенето ме подсети, че за добро или лошо помня (и даже съм го практикувал)

    ДЯДОТО НА ЧАТА

    ...който е роден през 70-те години на миналия век...

    Разбира се, правя уговорката, че става въпрос за моя град, който е София – във Видин или Ямбол може и по-рано, а може и никога да не е имало такова нещо.

    Та имаше в София едни трицифрени телефони: 190, 191 и нататък, на които като им завъртиш и записан глас ти казваше програмите на кината, на двете телевизии, на театрите, прогноза за времето, детски приказки, готварски рецепти и подобни.
    Естествено – много често машините със записания информиращ глас се разваляха и като се обадеше човек – и никакви информации не чуваше. Обаче се оказа, че може да чуе всички, които в същия момент също са набрали (примерно) 191. И като почна едно общуване ... – свят да ти се извие. Случвало се е десетки гласове да са включени едновременно на някоя от тия линии. И странно, но имаше комуникация – успявахме да се разберем, да чуем другия, да питаме нещо... От време на време се случваше два гласа, които са се харесали, да си изменкат домашните телефони и да идат да си говорят само двамата. После се оформихме някак тематично – някои хора повече киснеха на 192, други – повече на 196, защото на съответния номер се говореше примерно повече за рок или на другия – повече за свалки. Организацията се разрасна до степен, че от време на време се виждахме и наяве – правеше се уговорка: довечера в 6 часа – всички от 191 – в градинката на Руски паметник... Или всички от 192 – в 7 пред Народния театър. Някои си уговаряха и срещи по двойки, но нямам статистика колко от тия срещи са довели до гаджосване или по-късно и до женене...

    Помня, че аз, какъвто съм късметлия, бях успял да изкарам на среща сестрата на един приятел... Ама нищо - поговорихме си и наяве, а после – пак на 191...

    ОтговорИзтриване
  2. абе т'ва книгите не си е работа. то иначе що щяха да ги горят непрекъснато няк'ви клики и хунти?

    ОтговорИзтриване
  3. О, това с трицифрените телефони по онова време не го знаех! Забележително, ако е вярно!

    ОтговорИзтриване