01 юни, 2009

Росица Борковски

Гиб в торбата


Преди близо година Фрея вметна едно изречение, а може би две, вече не съм сигурна колко, все по-малко съм сигурна в броя на изреченията и все повече не смогвам да ги разграничавам едно от друго. Това обаче е без значение, важното е, че съвкупността от Фреините думи очерта образ и него няма как да забравя, защото периодично изплува в съзнанието ми, така както изплуват на повърхността последните мехурчета въздух изпускани от удавник.
Образът не е нахален подобно някои други, например оня на жената-писател, която се обръща към мен ту с „драга”, ту със „скъпа”, ту с „мила” (преводът на my dear зависи не толкова от познанията ми по английски език, колкото от нюансите на настроенията ми) и ме кара час по час да тичам до огледалото, за да се уверя, че все още имам лице, че все още съм аз, а не някоя Драгаскъпамила. Не, образът, породен от думите на Фрея Брайд не ми налита, не изисква, не размахва показалец, не ме съди и не ми прощава. Прилича на мислител, утихнал в надгробен барелеф (ама че образ). Гладък е, но в същото време, за разлика от барелефа, е мекичък като бебешка фонтанела, сиво-бял на цвят, с дъх и вкус на синьо сирене. И упорит. Ух, че е упорит! Въобразявам си, че съм свободна да не му обръщам внимание. И си въобразявам, че го правя. Имам си достатъчно грижи напоследък: подготвям се за смъртта.
Преди няколко дни обаче ми хрумна да уважа тая тиха упоритост на образа и да разбера какво се крие зад него, защото, съгласете се, вече няма нищо случайно и всичко наоколо реве за внимание. И ето така стана, че аз, уж доброжелателната наивница, известна иначе със своята стиснатост и дребнава пресметливост, аз, която цепя всичко най-малко на две, същата аз сега проявявам необяснима и за мен самата словесна щедрост към някакъв си недоносен образ. Наречете я тая щедрост, ако щете, порив.
Преди да пристъпя към същността, тоест към образа, породен от думите на Фрея, ми се иска да направя някоя и друга уговорка. Смятам уговорките за полезно нещо. Смятам също, че е добре да стоят в началото. Оттам могат да бъдат тълкувани като предвидливост. Поставени в края, звучат по-скоро като извинение или оправдание, сякаш някой не знае защо и какво е надробил и държи да се извини, будят недоразумения и предизвикват ненужни връщания, уточнявания, може и до конфликт на реалностите да се стигне. Първата уговорка всъщност вече направих. Както споменах, в тоя текст няма да става дума за конкретна случка (да ме простят реалистите), която ще се напъвам да преразкажа хронологически, а за образ, полюшващ се върху хилавите крачета на едно-две изречения, вметнати в хода на иначе сериозен разговор.
Ако не се лъжа, разговорът с Фрея преди година се завъртя около преместването й в новия апартамент в Маáди, на две пресечки от моя. Отчетливо помня думите „трябва непременно някой път да ми дойдеш на гости” (тя го каза, аз не се изхвърлям така необмислено да каня гости, и го каза така сякаш едва ли не от мен зависи). Сподели колко по-добре се чувствала в новото жилище и как за разлика от центъра на Кайро, където живеела преди и където въздухът бил мръсен, а денонощният шум от колите непоносим, тук в Маáди било зелено, тихо и относително по-чисто, а това определено й се отразявало положително. Разговора оцених като важен, защото все по-рядко се случва някой да сподели с мен съкровените си преживявания ... все клишета се въртят в устите на хората. Като изключим това и обичайните ми въображения относно място, детайли и време, за други уговорки май не се сещам.

Фрея още не ме е поканила на гости (знаех си, че едва ли от мен зависи) и затова нямам точни данни за разположението на стаите в апартамента й, за цвета на стените, подредбата на мебелите, големината на прозорците и под какъв ъгъл се е пречупвала светлината през стъклено-сините очи на Фрея, когато по мои изчисления между девет и седемнайсет и девет и двайсет в някаква петък-сутрин преди година, седмица или две след като се премести в Маáди, е стояла с тенис-ракетата на рамо пред тялото на котарака Гиб. Предполагам, че тялото му е било простряно по котешки удобно, но всъщност безжизнено на дивана във всекидневната. Това е накратко образът, полюшващ се като обесник в съзнанието ми: Фрея, която стои пред трупа на Гиб и се чуди какво, по дяволите, да прави.
Лошото на този образ е, че поражда мисли или по-точно някакви кръпки от мисли, които съшивам наедро къде произволно въз основа на изпуснати тук-там думи, къде логически, опитвам се да оформя разказ с едничката цел да проумея нея, Фрея Брайд, и отношението й към любимия й котарак. И да се подготвя, разбира се, за смъртта.
Боабът Мохамед сигурно е видял мадам Брайд да изхвърча от сградата в десет без двайсет и пет, тоест петнайсет минути след като е открила мъртвото тяло на Гиб. Това ме кара да мисля, че Фрея изобщо не се е помайвала пред лицето на смъртта. Когато е установила, че Гиб е мъртав, вероятно се е поколебала миг-два, а после е решила нещо от рода „абе, после ще му мисля” и е хукнала да играе тенис с Ричард (под „Ричард” ще разбираме още „поредния потенциален любовник”, с когото Фрея до преди година редовно играеше тенис всеки петък в десет сутринта). На Мохамед обаче едва ли може да се разчита що се отнася до пунктуалност на времето. Всъщност в Кайро времето е без значение. Пък и то си е разтегливо понятие, две-три минути понякога са цели вечности, а два-три месеца или даже години ... знае се как стоят нещата с времето. Следователно, не може обективно да се прецени колко дълго е стояла Фрея пред трупчето на Гиб. Единственото сигурно нещо, за което можем да се хванем, е петното върху блузата й (забелязах го, когато преди година се видяхме и тя вметна онези думи). Това петно е било направено докато по-късно същия ден в кафенето „Бинос” на Девета улица в Маáди Фрея е загребвала залци арабска пита от предястието баба гануш и ги е поглъщала едросдъвкани, прехвърляйки наум ... хм, фактите.
Защо това петно се явява знак за отношението на Фрея към смъртта на Гиб?
Първо, защото не се пере. И второ, защото е свързано с въпросното предястие, което, казват хората, имало левантински произход и се приготвя от печени на силен огън патладжани. На Фрея то напомня пухкавите ръце на Фáтма, чистачката, докато учи Фрея сама да си го приготвя, както и картина от незапомнен египетски художник, изобразяваща млади лъскави патладажани, подредени два по два като чифтове балетни пантофки и опрени о бялата стена на огряна от слънцето къща – къщата, според Фрея, била захвърлена нейде в пустинята. Като изстинат, патладжаните се обелват и се пасират заедно с кисело мляко, чесън, тахини, зехтин, малко лимон и кориандър.
Предястието, от своя страна, е свързано и с факта, че седмица преди да се премести в новия апартамент в Маáди, Фрея най-сетне се решила да покани на гости тенис-партньора Ричард. Наред с другите вкусотии домакинята му поднесла и приготвеното от нея баба гануш, а Ричард, който в качеството си на преподавател по антропология знаел всичко, й обяснил, че тоя термин (баба гануш) в английския език се използвал и в класическата борба като жаргонен синоним на jobber, тоест на оня от двамата борци, който губи, който винаги губи, на оня, чиято брада е забита в тепиха и той може да мърда само с очи. И със сърце, допълнила две-три седмици по-късно наум Фрея и се окапала.
Друго, за което решавам да се хвана в опита си да осмисля Фрея и отношението й към смъртта на домашния любимец Гиб, са топките, имам предвид тенис-топките. Блуждаейки върху тоя въпрос, понякога се улавям как поклащам тялото си напред-назад или местя очи наляво-надясно, следвам ритмичността на тенис-ударите и наум си припявам тук-там, тук-там ... Виждам как в оная петъчна утрин Ричард и Фрея разменят сервиси, бек- и форхендове се размятат от двете страни на мрежата, в леко приклекнала поза партньорите напрягат мускулите на прасците и бедрата, ръцете им стискат ракетите, а аз не разбирам как е възможно Фрея да извършва всички тия сложни движения, докато в същото време знае, че Гиб лежи сам и умрял във всекидневната й.
Нима и тя като мен е смятала, че може да избяга или да отложи.
Убедена съм, че Фрея е галила Гиб. И аз имам котка и я галя. Не мога да си представя, че не го е обичала. Наистина, сигурно не е влагала умисъл в тая любов, но все пак разсеяното заравяне на пръстите в котешката козина вечер, след тежкия лекционен ден в университета или пък след изнурителния труд върху поредния портрет или пейзаж е породило онази привързаност, която мнозина от нас именуват обич. И ако приемем, че нещо съществено у Фрея е закърняло и забравило тая любов, все пак не става ясно защо ръцете й са останали безпаметни и вместо да се погрижат за тялото на умрелия Гиб, са стискали проклетата тенис-ракета, както вечният удавник стиска вечната сламка.
Няма също така начин да засека честотата на дишане, нито да измеря пулса или да установя функцията на потните жлези у Фрея в момента, когато след тенис-играта, докато двамата изкъпани и освежени партньори са пиели традиционното кафе в ресторанта на спортния клуб, Ричард, подобно фокусник, изневиделица е извадил от ръкава си друга жена, небрежно наречена още „годеница”, вероятно по-млада, по-слаба, тоест по-хубава от нас с Фрея. И пак установявам, че разполагам единствено със същото петно от онова предястие баба гануш. Да, и с натрапчивия образ, очертан от вметнатите думи на Фрея за котарака Гиб: „Ами откриха му рак и предполагам, че след операцията не издържа преместването, та затова умря, смятах като се върна от тениса, да дам петдесет лири на Мохамед, за да се погрижи за тялото ...”.

Приблизително такива са фактите и днес, година по-късно след оня разговор с Фрея, седя в късния есенен следобед сама на маса за двама в откритото кафене „Бинос” на Девета улица в Маáди и си представям със задна дата как Фрея Брайд срещу ми се тъпче с баба гануш. Какво е мислела? Как се е чувствала? Дали и на нея в някакъв момент, както и на мен понякога, светът не е застинал пред погледа? Дали и тя е възжелала да замръзне неподвижна завинаги от страх да не се счупи. Или пък е възприемала света така както аз сега. Като присвия очите и дръпна погледа навътре, всичко живо наоколо започва да се щура насам-натам и да издава необясними звуци: учтивите сервитьорчета в оранжеви блузи и кафяви престилки сноват между кукленски подредени столове и маси, украсени с вазички цветя; по продължение на отсамния и отсрещния тротоар палмите размахват разперените си зелени четки, таксиметровите шофьори подскачат върху клаксоните, мъже облечени в дълги галабеи и с увити около главите им бели шалове, отразяващи в оранжево слънцето, се разминават с призрачно забулени жени. Босо момченце подтичва с протегната ръка след група белоноги туристки. Продавачи седят пред магазините си, пият чай и си подвикват Izzayak? Quayaz, hamdulilah!, мобилни телефони звънят, от време на време зад кулисите налитат в хор цикади. Да, Девета улица е сърцето на театъра в Маáди. А аз не знам защо продължавам да разигравам в ума си сцената с Фрея и нейния мъртъв котарак Гиб. Не знам ли? Просто не съм готова.

Припомням си как се запознах с Фрея Брайд. Тя е художник и преподавател по рисуване в Американския университет в Кайро. Аз, по силата на това, че също работя там, имам привилегията да запиша който си искам университетски курс. Бих могла да изкарам и второ висше, подобно една позната, босненка, която наскоро се дипломира със специалност „Международни отношения”. Амбициите ми обаче не се простират чак дотам. Достатъчно би било да се подготвя за смъртта. И тъй като от дете мечтая да се науча да рисувам, възползвах се от правото си, щедро предоставено ми от университета, и още първата година от пристигането в Кайро записах курс по рисуване. Така се запознах с Фрея. Тя преподаваше курса „Увод в дизайн и рисуване”.
Набелязах си я от самото начало заради подхода й на преподаване, пример за който беше встъпителната лекция. След като направи кратък обзор на предстоящата ни обща работа в рамките на семестъра, Фрея ни заръча следващия път всеки да занесе три разноцветни евтини, но задължително ръчно изработени керамични съдове, каквито могат да се намерят във всяко магазинче за египетски сувенири. Следващия час ни накара да аранжираме съдовете и да ги скицираме. Групата ни беше сравнително малка, десетина души. Докато рисувахме, Фрея обхождаше масите и насърчаваше всекиго поотделно: обясняваше с монотонен глас в приспивен ритъм, че трябва да си представим как са били изработени съдовете, да мислим за ръцете на грънчаря, за четката на декоратора и обичта или отегчението им от живота, които са се просмукали в материала и тъй нататък, накратко, вдъхновяваше ни. Кръжеше край нас като майка, която наглежда малките си докато те кротко си играят. Накрая, когато всички бяхме готови, Фрея се приближи до масата на един от студентите, взе керамичен съд, синьо-бял свещник под формата на миниатюрна къща, преметна го уж небрежно в ръце и го разби със замах в пода. Помня лицето й миг преди това. Не трепна. Фрея с нищо не издаде намерението си. Не разбрах импулсивно ли го направи или обмислено и отиграно. Една от студентките, едро момиче, с впита шарена блуза и коса скрита под ярко червен шал, извика, друга – ахна. Фрея приклена и събра счупеното. С безизразен глас даде наставления у дома да направим същото, да натрупаме отношение към съдовете, а после, когато образите им прелеят, да ги счупим и от парчетата им да оформим мозайка с мотив по избор.
От тоя ден насетне почнах да държа Фрея под око и да се стремя към нея. Рисувах усилено. Изпълнявах всички упражения с прилежността на първолак. Напъвах се да бъда остроумна и находчива. Исках да ме забележи, да ме открие. И дали заради старанието ми, възрастта или пък заради екзотичния ми български произход Фрея наистина ми обърна внимание. Покани ме да пием веднъж-два пъти кафе в почивките, предложи ми дори помощта си, тъй като смятала, че имам заложби и никога не било късно човек да поеме в нова посока. В хода на разговорите ни установихме и някои сходни вкусове (оказа се, че тя също не понасяла тълпите и недоумявала смъртта, например) и така постепенно се сближихме, доколкото близки могат да си станат американка и българка в Египет.
По време на тия разговори разбрах за Ричард, после и за Ахмед преди него и за някои други мъже в живота на Фрея, а също и за удовлетворението й, че е такава каквато е – несемейна, бездетна, посветена единствено на изкуството, обсебена от мисълта, че само то си заслужава и неща от тоя род. С други думи, не ми изглеждаше Фрея да е била безумно влюбена в Ричард. Но аз, както казах, съм си наивна. Е, вероятно се е надявала. Всички се надяваме. Позволила си е, предполагам след известни колебания, вътре в себе си да тръгне в определена посока. Благосклонността му все пак би могла да се приеме за красноречива: в продължение на четири месеца бяха играли тенис всеки петък, като след играта бяха пили кафе и в разговорите си постепенно и неизбежно са прекрачили някаква граница, а накрая той даже беше приел поканата й за вечеря. Нямам представа дали и какво след вечерята, но съм убедена, че от един момент нататък Фрея вече не просто се е надявала. Започнала е да очаква, открива и тълкува знаците, които Ричард волно или не й е давал. Разчитала ги е, използвайки грешния кодов ключ на самозаблудата. И неусетно е започнала да гради върху тая нездрава почва копнежите си.
Добре, де, не съм сигурна, че от всичко това се получава разказ, отразяващ действителността. Единственото сигурно е, че ме тревожи представата за Фрея, която играе тенис, тича след топките, бие сервиси, стиска с две ръце ракетата и се готви да отвърне на ударите на Ричард, като в същото време знае, че Гиб лежи безжизнен на дивана. Гиб, когото няма как да не е обичала. Гиб, който се е галил в нея без да поставя условия. Гиб, който не може да се каже, че е бил предан, но винаги е бил на разположение. Гиб, с когото тя сигурно е разговаряла. Гиб, който е бил очевидец на Фреиния с-никого-несподелен-докрай живот.
Да, знам, това не е последователен разказ. Не е. Какво е тогава? Нещо убягва. Не съм готова. Нещо липсва. Но винаги има опасност присъствието на отсъсващото да те хване, нали?
Оня петъчен ден, след тенис-играта и неприятната новина за съществуването на годеницата, след петното от баба гануш върху блузата и себеусещането за борец с брада опряна в тепиха, Фрея е поела назад в часа, когато Мохамед молитвено е биел чело о мазния картон, постлан малко встрани от входа на жилищната сграда. Още несвикнала с квартала, улицата, сградата и новия си апартамент, Фрея предполагам не е знаела къде всъщност влиза, дали у дома се връща или някъде на гости отива. Трудно ми е да си представя точно действията й след като е отключила вратата. Може без да се събува и така както си е била с тенис-ракетата на рамо, да е влязла направо в кухнята и да се е тръшнала върху най-близкия стол. Не, по-вероятно е пак да си е направила нещо за хапване, я сандвич, я е притоплила пица. Или пък си е сипала бира, може и кафе, изобщо гледала е да пъхне нещо в устата си. Заиграването с езика успокоява. После е ревала с глас или е хълцала, преглъщайки сълзите, не знам. Плачът обаче не винаги успокоява. Това, което знам, понеже за определени неща въображението ми рядко ме лъже, е, че след около час се е свила на дивана до мъртвия Гиб и е задрямала. Нещо е говорила насън. Нещо е чула и видяла. Пренесла се е в паралелна действителност, да речем. Колкото и невероятно да е, дори аромати виждам в съня й. Аромати на изгоряла шума в мъглива есен, може би. Така, в онази петъчна привечер, когато формите неизбежно почнали да губят ръбовете си, цветовете да бледнеят, а размерите да пулсират, Фрея се е събудила и първото нещо, което е видяла, е било лекето върху бюста си. Обзело я е неустоимо желание да рисува. И още по-точно, да нарисува Гиб в смъртта му.
Фрея грабва молив и лист и се нахвърля жадно върху тялото на Гиб. Тяло безжизнено отпуснато върху дивана в една всекидневна, в която аз още не съм стъпвала. Рисува с вътрешно настървение и каменно лице. Това знам. Първо замахва и с мисъл разбива на парчета смъртта на Гиб. Разбива мъркането му приживе. Разбива собствената си нежност. Разбива де що види очаквания и надежди. После събира разбитото. Ръката, която сутринта е раздавала бек- и форхендове, сега сама рисува. Каква картина се е получила, мога само да гадая. Или пък да помоля Фрея да ми я покаже. А може и да изчакам поканата за гостуване и да видя картината на мъртвия Гиб обесена на някоя от стените във всекидневната й. Така ще направя. Ще изчакам. Да, да, ще изчакам.

Господи! Това става непоносимо вече ... Не съм готова. Още не съм.

Когато я попитах какво е направила с тялото на Гиб, Фрея отвърна, че, да, наистина извикала Мохамед по домофона. Той изприпкал по стълбите. Тя, понеже също като мен за толкова години, прекарани в Кайро, не е научила арабски, само му посочила Гиб и изплезила език, с което искала да онагледи смъртта. Мохамед кимнал и изчезнал. Скоро се върнал с голяма найлонова торба за боклуци. Такива торби се продават във всеки супермаркет. Има избор на цветове: бели, черни, светлосини и бледожълти. Тази била черна.
- Не го ли погреба? – попитах я.
- Не, – отвърна Фрея – не мога да се занимавам с такива неща. Не знам какво Мохамед е направил с тялото.
Докато чакала боаба, Фрея* си помислила, че той сигурно има жена и многобройна челяд, та затова решила да му даде не петдесет, ами сто лири.
Признавам й щедростта.

1 коментар:

  1. Царство му небесно на Анди Гиб. Не съм фен на "Би Джийс", ама няма да забравя как сподели в едно интервю: "Приятелката ми винаги се смееше по време на секс, независимо от книгата, която четеше..."
    Не е ли сладък?

    ОтговорИзтриване