Палми Ранчев

ПЪТУВАНЕ

Достигнахме брега на любовната река -
куцайки, на един крак – с протегнати
за милостиня ръце. Лесно се качихме,
и не разбрахме кой управлява кораба,

понесъл се безгрижно по гладката вода.
Трябваше ли някой да върти кормилото
и да гледа компаса. Или беше достатъчно
да следваме движението на водата.



СЪПЕРНИЧКИ

Наблюдавам силуетите
на три жени в тъмнината.
Изглеждат набързо нарисувани,
с разкривени линии,
от неизбежна ръка. Осветени,

изчезват и се появяват –
пристигат за кратко
и за още по-кратко си отиват.
Манекените от близката
витрина са по-реални.



РАМБЛА

Колко грубо се обръща
и не ме поглежда
тази красива жена.
Някога съм я обичал.
Сега е с бежов шлифер
и тъмни очила.
Иска да се свия,
да се скрия, да изчезна.

Или да призная,
че съм само непознат.
И когато отново
разпознавам болката,
дошла оттам, откъдето
пак не я очаквам,
улицата свършва
с чувството на самота.

Дупка, пропаст,
над която преминавам,
Заедно с другите,
изчезвам в множеството.
И движението отново
става безопасно.
Най-обикновено ходене.
Отиване нанякъде.



ВЛАГА

След години от телата
са останали руини.
Обхождаме с поглед
сложните релефи.

Докосваме се с навлажнени
от желания езици.
И им възвръщаме за кратко
блясъка и свежестта.



ЖЕЛАНИЕ

Ще заговоря първото,
или нека да е второто
гадже, попаднало
пред очите ми. Висока е,
с бяла блуза, дантели

и едри, доста едри –
в полу-профил – гърди.
Скъпа, внимавай с огъня,
щом отново си гасиш фаса
в съседство с моята –

седма-осма ли беше,
или дванадесета бира.
А носът ми се свива
от мириса на парфюма
и изгоряла до кокала плът.



ВЪПРОСИ

Помня как онзи следобед
на тавана, по-близо до звездите,
до себе си, и до лудостта,
късахме с ръце, изправяхме
с юмруци и ръфахме със зъби
горещия електрически реотан,
с който бяхме свързани. След
толкова изминали години

отдавна не е важно кой беше
по-жесток и по-безмилостен,
а колко от горещината, от изгарянията
и от опасното електричество
ти отнесе и колко в мен останаха.
Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.



ОЧАКВАНЕ

Тази красива жена
е увита в станиол.
Опитвам се да я развия.
Запомням движението

на сръчните си пръсти.
Лъскавата опаковка,
дразнещия шум.
Очакваната сладост.



СЯНКА

Докосна ме сянката
от движещото се крило
на черна пеперуда.
Замръзнах в очакване –

друго не последва
да допълни смисъла
И неподвижният свят
тревожно затаи дъх.



ПОГЛЕД

Тази вечер, в този град,
съм близо до себе си,
до себе си и до никой друг.
Взирам се и виждам

стена – каменна, сива.
Искам да я гледам безкрайно,
с широко отворени очи.
Единственото ми желание.



НОЩ

Кипарисът прилича
на човек, или човекът –
на кипарис. Притаил се
сред останалите храсти.

Минавам наблизо,
вдишвам предпазливо
тъмнината, и се ослушвам –
ще ме последва ли?



КАРТИНА

Не харесвам тези слънчогледи.
Строени са като на парад. Всички
с лице към слънцето. И хвърлят
сенките си на определените места.



ОЧАКВАНЕ

Натиснах бравата в кухнята –
и вратата не се отвори.
Десетки пъти беше се отваряла
днес. И в предишните дни.

А сега – не. Търпеливо зачаках.
След като е започнало,
какво друго неочаквано
и неразрешимо ще последва.



ИЗМИСЛИЦИ

Представям си разни чудовища –
намръщени, космати и страшни.
Всичко подробно съм измислил –
виждам ги отблизо как се движат,

как ръмжат от ъгъла на стаята.
Искат да ме сграбчат в лапите си.
И този път не съм сигурен дали
въображаемите са безопасни?



ШАПКА

Забравих си шапката в бръснарницата,
за втори път този месец.
Върнах се да я взема.
Бръснарят се усмихна.

И аз се усмихнах, преди да я нахлупя.
Наближаваше пролетта – каза той.
Скоро щях да я забравя
за последен път - помислих.



ПИКАСО

Рисунката е на калкан,
разположен между два
каменни листа. Той е,
не мога да го сбъркам.
Не ми харесва много.

Но разбирам гениалността
на бързите драскулки.
И след хиляда години
ще изглеждат нарисувани
от безгрижно дете.



ПОЛЪХ

Не знам как достигнах до това състояние -
прилича на пълно и трайно безветрие.
Нежелание за разговор и за движение -
едновременно потъване и полет в небето.

Усещане за продължителна обреченост -
помисля ли за помощ, или за спасение.
Спомням си вятъра - дано сега задуха -
а и да усетя само полъх е достатъчно.



РАЗБИРАНЕ

Погледът ми бърза между хората,
спира срещу някого да отбележи
колко е различен. Срещам го
за първи път. И едва ли ще го видя пак
сред множеството. Напълно осъзнавам
колко е случайно тук моето присъствие
и разминаването с непознати
не винаги се обяснява с желанието
на всеки да отиде някъде.

Сега светът прилича на мравуняк
от непрекъснато подреждащи
и уточняващи маршрутите си мравки.
И хора, само хора, ако ги гледам в лицата,
или се обръщам след красивите жени
да отбележа колко е различна
представата за съвършенството.

По-важно е движението - не спира,
дори когато сядам пред кафене,
на което пише: Отворено от 17-ти век.
Тогава ми изглежда лесно да изчезна –
дори завинаги - на тази улица,
където всичко вече се е случило.
И не знам защо животът продължава.
Или много бавно го разбирам.