Стефан Иванов

снежина петрова

аристократката от софия
снежната кралица на сфумато

когато те гледам
шило за лед се забива
в гръбнака ми

смразени на кубчета кръв
чувства
се пръсват по сцената
на този театър
който е много повече
от място
на което се играе

рецитираш цветаева на руски
не разбирам нито дума
но настръхвам

въздухът се сгъстява
уплашено
за да се стопли

израстваш от пода
като мъртвата любов на стриндберг
когато го викаш
аугуст аугуст аугуст
все едно е януари
в замръзналия ад

бесиш се на тавана
като една от трите цветаеви
бесиш се три пъти
макар и еднократно

точката на цветаева увисва
като запетая
в края на август
на онази последна гара

когато играеш в психоза
по тавана на разума
заедно със сара кейн
пъплят десет хиляди хлебарки
в които пълзи истина
която никой никога не изрича

била си и жена на толстой

за нея буковски пише че
„била усойница
и в една ледено студена
нощ
тя отново го заяла
и
той излязъл от къщата
за да избяга от
нея
и хванал пневмонията която
го довършила

после написала
книга
за това
какво
копеле
бил
той”

понякога танцуваш мълчаливо
в черна рокля
понякога пушиш фанатично
с изцъклен поглед
понякога говориш за лайна
сякаш са порцеланов сервиз

бих ти написал монолог
всеки твой монолог
е нещо крайно

ти не си просто актриса

ти си стихия
жест
естествен апокалипсис
на изкуството
никаква игра и трикове

ти оставяш живот на сцената

поредният некролог се
залепя за теб
за мен

след постановка

вървя през парка
край булеварда
мълча
слушам




няма да се случи

знам как да продължа

ходих с часове
залъгвах себе си
не и умората
не и решението

седя на пейка
гледам нотр дам
до мен е най-старото дърво в париж

бяла акация
с отровни листа и кора
засадена през 1636

нарича се робиня
на името на човека
който я пренесъл от новия свят

ставам
свивам вляво
по улица данте

един магазин
се казва казана
продават гердани огърлици колиета

заведението до него
е японско
на име дзеняма

в мен нещо се отваря
когато виждам
жълтата табела данте

сервират спагети
под звуци
от сонати на скарлати

гражданинът к.
със сив костюм
който скрива гърбицата

дърпа въжетата
бие камбаните
тихо е

защото не всеки
трябва да чуе
този звук

въздухът се стяга
около врата
готов да се счупи като клон

не е като да слагаш бижу
или да навиваш спагети
около вилица

струва ми се неизбежно
лабиринтът е без изход
нишката се скъса

не робувам на надеждата
чаршафите и леглата ни
да бъдат свързани отново

кръгът от възможности
е стеснен с възел
когато
гледам нотр дам
и срещу мен
е най-старото
дърво
в париж





друг път

когато

музиката свърши
плановете плавно се провалят
напразните усилия нямат смисъл
градовете са само сгради
млякото е черно
наркотиците излязат през носа
бебетата са пластмасови
огледалата се погълнат

любовниците са разделени
острови от плът

пейките в парка
са едноместни

книгите са дом на края на света
в който никой не живее

филмите отидат на кино
защото зрителите са изчезнали

когато си толкова далеч
колкото може
светлината ще изгасне

тогава

без
последни
прелюдии
тайни вечери
изповеди признания
и цигари

невидими струни за пиано
ще разрежат слънцето
на парчета
за последния му залез

няма да има
астероиди армии
антихрист ангели
четири конника
седем печата

ще бъде случайно и необратимо
като откриването на огъня
като падането на листо

ще се сервира смъртна присъда
без излежаване
ще е десерт
супа в лицето
без маниери
дивашко и примитивно

ще се
блъскат ритат
душат и удрят

всеки срещу всеки
до първа и последна кръв

нощта ще се увие
около мекото мило
плюшено мече
в душата на човека
ще го удуши

тогава
прозорецът на ума
ще е широко отворен
ще влезе безумието
ще изпочупи всичко
ще сложи точка

когато
тогава

но не и сега

ти
танцуваш
подреждаш
мен и нощта
седиш
пушиш
мен и нощта
спиш
сънуваш
мен и нощта

докато таксито тръгва





не това ми прави впечатление в париж

лайна пикня плюнки фасове
и липсващи плочки по улицата

тъпи цигани французи негри мароканци
които запълват метрото с простотия

бебешки колички в парковете
джойнт зад ъгъла до училището

агресивни и полуголи
напълно грозни проститутки

усложнена педантична администрация
понякога неадекватни политици

усмихнати фасади имитиращи човешки лица
посрещат и те изпращат с учтива гримаса

ненужно натрапващи се
дебели нежни груби слаби гейове

просяци наркомани и пияници
които приемат и чекове

кухи тийнейджъри овързани с шалове
крачещи без посока с прокъсани кецове

богати и стари буржоазни баби
сърбащи чай със спомените и кучетата си

кашони вестници и счупен чадър
в празния фонтан на площада на републиката

толкова позната липса на наблюдателност
без капка изумление в погледа

единствено повърхностно отразяване
нищо не се отпечатва

вътрешните пластове не се разместват
не се наблюдават трусове

навикът на пасивна инерция
разреждан с равномерни делници

бърборене бързо ходене блъскане
плюскане четене в движение

тиха музика в слушалки
срещи филми пиене поглъщане

раздалечени като острови хора
бъркащи покупки с общуване
харчене харчене харчене
докато изтича животът на кредит

идва
неизбежното бавно разяждане
в изтребената и подредена земя
на душата

къде изчезна времето
не трябваше ли
защо стана така
никога няма да.