Тодора Радева

Писмо до и. д. Дядо Коледа


Първо видя стените в измито жълто и усети миризма на белина, от лявата й страна имаше система, а върху тялото й - бяла бархетна нощница на малки розови цветчета. Осъзна, че е в болница, опита се да стане, но не можа да помръдне от леглото. Пробва отново, с всички сили, само че тялото й отказваше да направи каквото и да е движение. Можеше да мести единствено дясната си ръка. Опипа с нея безжизнените си части, после притисна лицето си. Понечи да извика, но произведе само глух стон. Не беше подготвена за това.

Натисна звънеца и говори с лекаря. Помоли изрично да не пускат при нея никого, после проведе телефонен разговор – наистина не искам да те виждам сега; ще трябва да разбереш; ще се обадя, разбира се; когато съм готова; не, нямам нужда от нищо; и аз те обичам. Повтори тези думи три пъти – на сина си, на майка си и на най-добрата приятелка, единствените хора, които, все пак, реши да допусне край себе си. По стар навик започна да връща лентата назад, да разнищва ситуацията, да си припомня какво точно се случи, за да открие защо и да реши как да продължи. В случая обаче не искаше да продължава по този начин, без тялото си. Не искаше и тепърва да учи други начини. Така че въпросът защо се обезсмисляше. И се обърна към онзи отгоре – не, в тази игра няма да участвам, ще трябва да продължиш без мен.

Изобщо не й се празнуваше Коледа. Без причина. Искаше да избяга от безумното суетене в последните дни от годината. Но все пак реши да купи някои подаръци, нямаше начин. Не си спомняше нищо от катастрофата. И не искаше, поне сега, да слуша за напредъка на медицината. Беше на 43. На легло. И можеше да движи само дясната си ръка. С това разполагаше в момента. Затвори очи. От години твърдеше, че иска да остане сама. Че е уморена. Че й е нужен пълен покой. Не, няма да мисли. Без повече защо и как. Когато нямаше отговор, предпочиташе да действа. Вярваше, че нещата се изясняват в движение. Но този път не можеше да разчита на това.

Натисна звънеца и попита сестрата къде е чантата й. Поиска тефтера си и помоли да я повдигнат. Изпита сигурност пред отворените страници, с химикалка в уста. Дори прелисти назад, както правеше обикновено, и се зачете. На 10.12. беше написала: „имаше нещо за подаръците в Улица Консервна – да проверя!“, а отдолу:

Може би най-надценената добродетел е способността да даваш. Даването укрепва аз-а на даващия, прави го по-високостоящ, по-значителен, по-голям от получаващия. Почти всякога даването е било егоистично удоволствие и в много случаи то е нещо направо разрушително и зло.

Получаването, от друга страна, ако е почувствано както трябва, изисква отлично равновесие между добрина и себепознаване. Изисква още смиреност, такт и огромно разбиране на взаимоотношенията. За да получаваш, трябва да се цениш, не непременно да си самовлюбен, а просто да ти е приятно, че познаваш себе си.

И след няколко реда: Повечето хора изобщо не се харесват, не си вярват, слагат си маски. Те се избухливи, надути, изкуствени и ревниви, само защото не могат да се понасят. А отдолу, подчертано: Той просто приемаше!, до него в скоби (многократно удебелени) да си припомня книгата!!! Това не значи, че имаше някаква собственост. Ако ти даде някоя мисъл, малко музика, двайсет долара или те нагости с пържола, това не бяха негови неща, а вече твои...Връзката с него означаваше дълбоко съучастие. „Съучастие” също беше повторено и подчертано дебело.

Под датата 19.12. намери списъка, сред който между две срещи стоеше фаталното: да купя подаръци. Малко по-надолу беше написала: „Да даваш също не е лесно. Ако го правиш отговорно и стоиш зад това, което предлагаш.“
След тези дълбокомислени думи от коледното пазаруване в чантата й имаше покривка за майка й (просто трябваше да купи нещо), розов вибратор за най-добрата й приятелка (за майтап, понеже преживяваше поредната си раздяла) и парфюм за сина й (откакто той замина за Щатите, не го познаваше толкова добре и й беше много трудно да избере подарък.)
Обърна нова страница и написа:
- да си отида в къщи
Спря, обходи мислено апартамента си и реши, че предпочита да пригодят за нея таванската стая, която беше превърнала в свой кабинет. Продължи да пише:
- да преместят бюрото
- да сложат легло, обърнато към планината
- да избера сестра да ме гледа
- да направят връзка между апартамента и тавана, за да мога да я викам при нужда.
За първи път се зарадва на застраховката, която плащаше вече 10 години.
После си помисли, без да го пише: да говоря с Анджи, с майка ми и с Петя; да не се разплача. Почувства се много уморена, но помисли, че трябва да издържи. Още малко.

И тримата бяха плакали. И тримата не знаеха какво да говорят, нито какво да правят. Прегърна ги и тримата, един по един, с ръката, която можеше да движи. Даде точни указания как да пригодят кабинета й. Помоли да не пускат никой друг при нея, никакви роднини, приятели, колеги, включително бащата на Ангел, включително мъжа, с когото се срещеше напоследък. Каза, че е уморена и че като си отиде в къщи, ще имат достатъчно време да говорят. Каза им, че ги обича. Наистина ги обичаше. И можеше да разчита на тях. Благодари им.
На другия ден вече гледаше Витоша, категорично отказа майка й да я гледа, хареса една от трите сестри, с които говори. И спа 12 часа. Още малко.

Оставаха два дни до Коледа, но даде покривката на майка си. Ще ти отива в новия апартамент. Не съм ти казвала, но винаги съм искала да мога да готвя като теб. Ориза, например, всеки път го правя с различен вкус, не мога да схвана защо, уж слагам едно и също съотношение. И на мен не ми се получава винаги, каза майка й. После попита: Наистина ли не искаш да остана? Няма смисъл. Сестрата ще се грижи добре за мен, сигурна съм. Ако останеш тук, ще те мисля. Но винаги можеш да идваш. И, мамо... не ме е страх, повярвай ми. Винаги си се страхувала за мен излишно – когато се катерех по дърветата на село, помниш ли, все ми викаше “защо не те родих момче”; и когато ти показах онези снимки – бяхме на тавана на блока и излязох на покрива на терасата на 12 етаж, за да ме снимат като във филм - все едно че падам и се държа само на ръце; и когато избрах да уча културология; и как карам с 200 по магистралата; и как ще преживея развода... Но мен не ме е страх, дори сега.

Помоли Петя да донесе всичко, което си събираха през годините – лексикони от училище, стари любовни писма, хвърчащи листчета с обещания да отслабнат, снимки. Разглеждаха, пиха вино и се смяха много. Това трябваше да ни се случва след 30 години, в къща в планината. Искаш ли да сваля някой филм, попита Петя. Не, уморена съм. Ей онова там, в пликчето, е за теб. Щях да ти кажа да вземеш най-после да разкараш всички мъже от живота си, да престанеш да се влачиш след тях. Само че слушай – имаш пълното право да търсиш точно такава любов, каквато си представяш. Недей да се отказваш, нито да се примиряваш. Айде, друг път ще гледаме нещо. Макар че твоите истории винаги са ми били по-забавни от който и да е филм.

Синът й крачеше нервно напред-назад, но тя беше категорична: Къщата си е моя и няма да те пусна да припариш! Летиш си обратно след десет дни. И точка. Тук не ми трябваш. После смекчи тона: Само искам да ми пишеш по-често. Съжалявам, че няма да можем да го направим онова пътуване до Гранд Каньон, че няма да залагаме в Лас Вегас, че няма да се разхождаме из Манхатън, че няма да видя закусвалнята, от която всяка сутрин си взимаш кафе и понички. Съжалявам, че не можеш да разчиташ на мен. Но ти ще се оправиш, сигурна съм. Тръгвай сега, че не искам да гледаш майка ти как плаче.
Когато синът й затвори вратата, сълзите дълго се стичаха от очите й. И отново почувства онази умора, умората да взима решения, за всичко. Но беше свършила най-важното. Оставаше последното.

Иво. Можеше да го нарече “любовник” или “приятел, с когото от време на време се чукаха”, нямаше никакво определение за връзката, която поддържаха от седем години, но той беше човекът, от когото имаше нужда сега. Виждаха се рядко и всеки път, когато си кажеха “довиждане”, тя го приемаше за окончателен край. Знаеше, че той обича друга жена. Но продължаваха да се срещат. Имаше вариант, в който историята им изглеждаше доста банална и в крайна сметка грозна, незадоволителна. Но нямаше нито сили, нито желание да я прекрати. С него попадаше в различен свят, който се прокрадваше непредвидено и неконтролируемо сред обичайните дни и Нора му се наслаждаваше.

Запита се как точно ще го накара да дойде. Не се бяха виждали от 4 месеца. Случваше се да не й вдига телефона и изобщо да не я търси после. И сега не отговори на позвъняването. Тя подтисна страха си и пусна есемес “Имам нужда от помощ. Сериозно е. Обади ми се, когато можеш.” Не го беше молила за нищо през всичките седем години. Надяваше се, че той я познава. Че няма да очаква проблеми или лиготии от нейна страна.
Иво се обади след няколко часа. Тя каза, че е важно. Че трябва да го види още утре, да дойде у тях. Той се изненада, защото никога не го беше канила там. Тя му даде адреса. Нали няма да ми правиш подаръци, не пропусна да подхвърли той. Но обеща, че ще мине следобед. Макар че беше Бъдни вечер.
Тя затвори телефона. Успокои се. Трябваше да свърши още няколко дребни неща, но утре, имаше време, сега по-добре да се наспи.

Иво влезе в стаята ядосан. От факта, че му е отворила друга жена. Стъписа се, зачуди се дали не е объркал адреса, подгони го параноята , че това е някакъв номер. Когато видя леглото, застина.
- Извинявай, може би трябваше да ти кажа по телефона. Но знаеш, че съм си шматка. Ела де, няма ли да ми кажеш здравей.
Той я целуна леко и застана до нея.
- Какво се е случило? - попита след дълго мълчание.
- Не знам... и нямам никаква представа защо.
- Не попитах защо, а какво?
- Обичам да те дразня. Винаги съм те харесвала ядосан. Ето тази физиономия точно. Катастрофа. Не помня нищо. Не искам и да знам.
- Какво е положението?
- Много зле.
- Боли ли те?
- Не.
Още едно от нещата, които харесваше – с него можеше да мълчи. Случваше им се във всяка среща – мълчаха, без това да носи напрежение, без да има недоизказани думи, незнание какво да правиш, усещане, че нещата не вървят в правилна посока – те никога не мислеха предварително за посоката, нито че трябва непременно да стигнат някъде.
- Какво ще правиш? - попита Иво след малко.
- Не знам...Всъщност знам, разбира се, вече съм решила. Но понякога ми се иска да мога да се отпусна и някой друг да ми каже.
Той я хвана за ръката.
- Просто постой малко при мен. – прошепна Нора. - Единствено от това имам нужда. И недей да се панираш, ако се разрева.
След малко влезе сестрата и остави поднос. Иво наля уиски, подаде чашата на Нора и отпиха по малко.
- Ще вземеш ли онази кутия, от последния рафт на библиотеката, да. Това са писмата ми до теб, тези, които не съм ти пращала, направих си труда да ги разпечатам, така де, помолих Петя да го направи. – Иво смъкна кутията и несъзнателно издуха праха от нея, макар че такъв нямаше. - Винаги съм ти казвала, че един ден заедно ще се смеем на някои дивотии. Но ще си сам в това удоволствие. Искам да ги вземеш.
После продължи:
- Винаги съм имала точна преценка за всяка ситуация, знаеш, и съм се старала да извличам максималното. Е, в случая няма много за взимане.
И добави много тихо:
- Уморена съм. – Потърси ръката му. - Не искам да съм сама, Иво, този път няма как да се справя сама. А и не искам.
След малко му се усмихна през сълзи и заговори накъсано:
- Ти винаги си мислел, че взимам решенията си лесно, без колебания, без да си даваш сметка колко ми е трудно. Че получавам винаги това, което искам... Всъщност съм ти благодарна, защото сама повярвах в това... Смешно е, че сега точно от теб зависи...Смешно е също, че не обичаш Коледа... Времето на чудесата, поне така твърдят... По-добре да си тръгваш...
- Иво... – гласът й го спря малко преди той да отвори вратата. - Целуни ме, моля те.

Иво излезе и седна на стълбите пред вратата. Изключи телефона си, който не спираше да звъни. Не обърна внимание на сестрата, която се качи покрай него, после слезе обратно. Отвори кутията и взе писмото, което стоеше най-отгоре.
На плика пишеше: До и. д. Дядо Коледа
Вътре имаше само един лист, прегънат на две:
нека всичко свърши
още утре
моля