Любо Терзиев

ГОЯ РИСУВА РАЗПЯТИЕ ПРЕЗ 1780

Не мога като Тинторето
да Му лепна мускули на Херкулес
и светлина отзад да им пришия.

Не мога като Рафаело
да Му глътна тялото до дух
и да Го облетя с нетленни херувими.

Не мога като Антонело да Месина
да Го източа в тънката игла на катедрала
и да Му дам заряд през две тела отдолу.

Не мога като Грюневалд
да Го извия във фина цигулка с плачещи лъкове
и да Го обрамча със зеления звук на небето.

Не мога като Рубенс
да Го изпиша безтелесно пищен
и нагоре да Го устремя през тела с плъпнала плът.

Как да Го издигна
над вашето кръстене
през кръв и кошмари?
Как да Го спася Спасителя
от моите чудовища?

Моят Христос ще е
плосък и плътен
със светло петно
на гърдите
(за цвят не за друго)
и тромаво стъпил
на равно
без сила.

Аз не мога.
Да му мисли Мунк.



В ИНТЕРНЕТ ДА ГЛЕДАШ ХИРОШИГЕ СЛЕД ШИМБОРСКА

Работата е че нищо повече не става.
Облакът не сменя цвят и форма.
Дъждът не спира нито се усилва.
Лодката се движи без да се движи.
Хората на моста вървят точно
там където са вървели преди.

Вислава Шимборска
„Хора на моста”


Заченати в главата на един
в черешата от друг вдълбани
запечатани в цвета от трети
те са тук сега
в световната ми мрежа
уловени.

След цялото това изкуство

мостът си е мост
с греди като греди,
човеците са си човеци
с истински досущ чадъри,
лодката е лодка
от дърво като с текстура,
дъждът набива косо
ще намокри мишката ми,
планината се е сгушила отзад
същинска планина.

Шимборска пита
къде е тука смисълът.
Защо да е достойно за картина как
някакви човечета се крият от дъжда
и гледат да преминат моста
докато лодкарят си гребе нанякъде?

Можем да допуснем
че мостът води оттатък в отвъдното,
че зад планината има нещо друго,
че човечетата не отиват вкъщи
че лодкарят ще достигне
някакъв вселенски пристан.

Можем, но ще бъде евтин романтизъм.

Смисълът комай е другаде.
Не в загадъчно спрялото време (по Шимборска)
а във времето което
хем е време хем не е.
Не в мисията на човечетата
а в мравешките им крачета
на човечета.
Не в посоката на лодката
а в трътлестата запетая
която мъчи да изправи
удивителна
и е лодкар.

В ръба е смисълът
между
играта и природата.

Хирошиге сякаш казва
на плеядата художници след себе си:
„От фотографията лесно ще избягате
в кубове, в петна, в квадрати, в пръски
но моя ръб едва ли ще изгладите.”




ВИДИМОСТТА НА АБСОЛЮТА

Абсолютът, казва Хегел,
не е ревниво божество
което крие винаги
неподражаемата си духовност.

Когато влезе във видима фаза
творецът го прихваща нависоко
още при камбаните
и го заковава
в почти съвършена телесност.

Дано обаче, мисля си,
на Абсолюта му дойде наум
да завърти тази фаза
и да поизмести ъгъла
с някой друг градус.

От моята камбанария
няма никаква видимост.

Само духове бродят наоколо.