Магдалена Костова-Панайотова

ПАЛИМПСЕСТЪТ – УДОВОЛСТВЕНОТО СЛОВО

Човекът е такъв в своята споделеност. Във възможността да бъде себе си чрез някой друг, чрез вертикалния свят на културната памет. Чрез хоризонталния сглоб на чуждото тяло. Отпратката към чуждото слово по необходимост е отпратка към чуждото тяло. Доколкото нашата телесност винаги се отразява в словесния акт, удоволствието да пишеш думи върху думи е удоволствието от съприкосновение на две тела.
Пиша върху тялото на любимия: аз съм тук, твоето присъствие расте в мен и аз се раждам. Но за да бъда аз, трябва да излича твоето тяло, да съхраня само аромат, дума, стих, фрагмент... да изчезне тялото на твоето слово.
В разпаднатото единство на Другия откривам своето като един различен свят и заедно с това пресътворявам Другия като мое друго аз...
Няма по-еротичен акт от акта на изличаването.
Сексуалната връзка не съществува, твърди Лакан. Всъщност всяка връзка е сексуална, гради се върху спомена за усмивка, горчивина, извивка на устните, потръпване, допир.... Палимпсестът разчита на аромата на чуждото слово, което придърпва като с нишка душите думи в акта на сътворението.
Сътворявайки, ние изличаваме неудобната памет. Изличавайки, ние се завръщаме непрекъснато към тялото с едничката цел да събудим удоволствието от пресътворяването, да оживим Другия. Или пак: изличавайки, събуждаме инстинкта на живото към смъртта, неотстранимото влечение да се състезаваме с нея, викайки я, да се надбягваме с времето.
Палимпсестът е паметта на хиляди тела, събрани в едно. Всяко послание говори за надеждата на тялото да остане в палимсеста на един бъдещ свят, на една бъдеща книга, преодолявайки своята тленност. Докато замеряме с текстове огромната вселенска пропаст, смъртта е отвъд.
Удоволствието от писането е удоволствие от отрицание на телесното, от задраскването на смъртното, от отрицание на правото да обичаш. Истинска анахоретщина.
Да пишеш означава да изличаваш най-съществените за теб неща, да заменяш чуждото слово, словото на една изкълвана Вселена със словото на Надеждата.

* * *


Руф

Свита в твоя скут,
аз, моавитянката,
Не искам зърно ечемик,
деца няма да ти родя,
устните ми целуват
шарената ти дреха –
нека просто поплача.


* * *


Не се сърди, Ноемин,
не ме пращай на гумното.
Кладенец е утробата ми.
Нека заедно умрем –
два солени стълба
стопено мълчание.



Шехарезада

Колко пъти
Тази приказка ти разказвам,
Любими
Чудовище
Непознати човече.
Не ти ли омръзна?
Хайде да избягаме
В някой друг живот,
Където 1002-та нощ
Никога не настъпва.



* * *
Не съм оназ сладкодумница,
нашата приказка
напомня
готически разказ
реквием,
Кафкианска хроника,
но душата ми разтерзана
пак извайва
твоето тяло
от светлина
и го поема
като причастие.



ЕПИТАФИИ

Не искам повече
нито слънце,
нито любов.
Монохромна зима.
Почивка за сетивата.

В пет сутринта
животът по-прост е,
А любовта – по-груба
и разбираема.
Смъртта чака на прага.

Когато си тръгваш,
отначало
дори не разбирам, че ме боли,
после преставам
да чувствам
и да разбирам.



* * *
Аз когато си ида,
ше вали и навън ще е кално,
и зад своя прозорец
ще мечтае едно дете някъде
за шушони от кал
и ще вика “братко” на вятъра.
А букет теменужки
ще изсъхва бавно на гроба ми.

Аз когато си ида,
ще кажат свирепите ангели:
“таз, мърцина умря,
греховете плати си приживе...”
И не знам откъде,
Но ще видя лицето ти, сивото
и ще свърна зад ъгъла,
И ще хукна да гоня вятъра.