Камелия Спасова

Куфар № 3: снимките на Лупър

В куфара на моята obscura
всички са заключени.


Воайорът и без това не е пасивен наблюдател,
нито е единственият, който наблюдава –
портите на времето се свиват и разтягат
в най-естествения ход от всички входове.
Труп до труп са неговите погледи,
щракват в капана му и най-добрите –
все пак трябва да се фабрикуват спомени.

Някои се усмихват: свян в шепите,
други дават знак, че знаят:
винаги сме голи – с шапките и с обувките,
в негатива скришните ни помисли се проявяват,
тъй че нека знае – знаем –
и да видим хищно как ни гълта с очите.

Нека той ги гледа, аз го гледам.
В упор стрелям,
фотоапаратът мигва,

пренавивам бавно лентата.


Проглед

да бяхте ме родили в златен век
не в мрачните кьошета и килери
където похотта ви свари все творите
не възкръсват едноизмерните ви сенки
и в ключалките зениците си включвате
за да следите какво се случва
у съседите, защото в близост, но не тук,
измамна близост,
нещата стават, които тук не стават
и златните дните в Рим, и златни в Атина,
такива ми били разпасани бащите, майките
така не ме научиха да чукам по вратите,
а с очи в ключалките
далече стигам без да пипам
и други са виновни
че не ми отвориха



Разговор в Хадес

Нещо сънищата ми краде
гладно е и настървено
лапа моите подземни пити
празно е и в трите ми глави
този, който се събуди
вече няма да съм аз

не винаги съм бил епилептик
престанах с очите си да гледам
и станах податлив на пристъпи
пречи ми бученето
на бум-бум в слепоочието
сърцето тази раздрусана машина
света не смила, а само го гризе
начоплящо сърце, чупливо механизъмче
придатък най-безсрамен
припадам, протяжно падане,
всеки път, когато ръбът
ме кани да танцуваме
да разлюлеем всички дребни улики
небивал срам, нищожен дял
пружините си да не скъсаш
иди продавай после сънища
и сенки на отдавна вече мъртвите.



Инерция

Обратно на твоята граматика, Парезий,
не мога ни крак, ни подлога
да сложа прав,
при все че, ето, другите го движат,
от речите далече,
встрани падежите ти и съюзите,
по бреговете се заделям
като скот
гледам вълните как късат със скалите
и в пясъците гния, тихо гния.


Мерез, делата ми вървят добре
но някакъв решителен недостиг
ме обзема и трескаво гърдите ми суши
най-бързата отрова взех за лек
очаквам с лодкар и лодка
скоро истински да свърша.



Агатон, авторът на трагедии

Подпря се Агатон на кленова тояжка
и нито чуваше как риби без глави,
но прясно осолени, и нарове, смокини,
още грозде и вина, се мятаха околовръст
в поток от хора, и нито знаеше,
че наближава пладне и някъде го чака
вече един хитон да бъде свлечен.

Той виждаше пред себе си,
че кораби горят и бяс обхванал е светът,
така че няма накъде да се обърнеш
и да се обърнеш, назад е само ад
и щом така стоят нещата,
а мечовете вече цели са в страст
и ето колко много враг
до враг – приземни епопеи -
дълго, дълго вървиш напред
или сечеш глави, ръце, крака
разделяш тялото и част
по част редиш парчетата
и час по час нови те затрупват.

Пазарът вдигаше платната си
и с нарове, вина и риба
обсипваше на Хелиос подноса.
И само Агатон, добрият грък, пиян по слава,
редеше част по част трагедията -
дар за празник на Дионис
и меч в очаквания агон.
Така се случи, че въпросният хитон
остана с очаквания неочистени облечен:
иглата стягаше драпериите на времето о рамото й.