Елена Церовска

КНИГАТА

Купиха книгата заедно. Споменът за това периодично се връщаше, въпреки очевидните доказателства за противното, включващи и няколко неволни свидетели. Купиха я в един от онези обикновени сиви следобеди на февруари, стояха в книжарницата дълго, няколко часа на пода сред книгите, големи чаши чай (нейният с мляко), навън, естествено, заваля, виждаше се - през замъглените стъкла на книжарницата - как някакъв човек със зелена плетена шапка продава печени кестени, бързащи хора с чадъри - картина на Реноар. А те двамата се смееха, смееха се с глас, скрити в лабиринта от рафтове, посягаха със затворени очи към някоя история, замеряха се с изречения от разтворени наслуки страници. Утре пак може да дойдете каза книжарката - вече затваряше - невзрачно момиче с изненадващо красив глас. Спогледаха се и посегнаха към книгата, едновременно, без да престават да се гледат в очите, знаеха точното място, осмата поред, малка книжка с меки корици, бяха седнали на пода пред нея, когато, три часа и няколко щастливи минути по-рано, влязоха, за да си я купят, точно тази книга.

tam li si oshte ili legna da spish?
спя вече и те сънувам:)
току що сме влезли двамата в една книжарница
навън вали
вътре е топло и уютно
звучи тихичка музика
da...
седим на пода и разгръщаме книги
и пием чай
и следобедът минава неусетно
ooo...chaiche
и книжарката идва да ни каже, много мило, че ще затваря, но утре можем да дойдем пак
а ние избухваме в смях
hehe
и си купуваме книгата
и излизаме навън, а дъждът току що е спрял
eh...
и е точно онзи час от деня, в който е здрач
вече не е ден и още не е нощ
и просто вървим по улиците на града и се разминаваме с хората

mmmm....
daaaa
които нямат никаква представа, че току що са се разминали с двама малко лудички, които си четат мислите
da.....
и вървим така, а междувременно се е стъмнило
и прозорците на къщите светят
а ние ги сочим и си измисляме истории
за хората, които живеят в тях
за това как се казват, от какво се страхуват, какво сънуват, кого обичат
а после отминаваме и се смеем
а хората зад светещите прозорци дори не подозират за измисленото си битие
но ние знаем, че всичко, което може да бъде измислено е истинско
така твърди Пикасо
а кои сме ние, че да спорим с един гений
da......
koi sme nie
а когато ни става студено на улицата
влизаме в една топла кръчма
пием вино и хапваме
и се греем от смеховете и разговорите на хората наоколо
и аз ти пиша стихчета по салфетките
а ти ми разрошваш косата, която има дъх на зима и на океан, от вятъра навън
и е хубаво като в сън
и е истина
........
аз... не знам откъде дойде всичко това... сякаш само се написа
taka i deistva
istinsko
kato che se sluchva sega
prodyljavai...
ili se umori...
по-късно излизаме от кръчмата, навън вятърът ни се радва
че му правим компания
mai ima alkohol v kryvta :)
аз пея тихичко
песен на френски
и вятърът ми отнася думите
и спираме да послушаме океана
който ми приглася, дава ритъм на песента
концерт за глас и прилив
ти се смееш
и топлиш ръцете ми в своите
:)
и студът изчезва
оставаме само ние, вървим покрай пристанището
и си представяме какво е било, когато хората са пътували месеци наред с кораби
за да откриват света
за да открият, че светът си е в тях
nqma li uteshenie...?
утешение?
da
za horata koito stradat ot sobstvenite si himeri?
има
живият живот е най-силното лекарство
da...
дори и за онези двамата, край океана
a ne moje li da te celuna?
а какво чакаш?
hehe
и няма да обръщаш внимание на това, че очите ми се насълзиха от вятъра
celuvkata e vlajna
i nastoichiva
и топла
goreshta
ами с тоя вятър
:)
toi stihva neusteno
tymno e
и аз ти посочвам една от звездите над нас
:)
много бледа, много далече
и ти казвам едни думи, които не са мои, но отдавна са станали част от мен

за купола небесен и късчетата злато по него

за душите ни, които "гласа не могат да си чуят"

Anna, Anna...
не чувам гласа ти - отново духа вятър - но виждам как устните ти казват името ми
и се навеждам да ти прошепна нещо
az se vslushvam.....
вятърът отвя и това
какво ти казах?
obicham te?
обичам те
i az teb
no vqtyra...
tozi vqtyr....
разрошва и двама ни
i ne dava nishto da kajem....
vsichko zaprashta na daleche
затова просто седим един срещу друг и се гледаме и мислим заедно
e da
tova e
tova imame
pone tova
и някъде в далечината се чува акордеон
oh....stiga
ne moje taka da svyrshi istoriqta
iskam hubav krai!
разбира се, че не можe
и няма
заслушваме се в акордеона...
след малко разбираме, че това пак е вятърът
който си играе с нас
и взима различни гласове
и се прави на разказвач
:)
но не знае, че тази история си има само един разказвач - ние
da
tochno taka
hehe
споглеждаме се и избухваме в смях
и продължавамe надолу по пристанището, в което в това време акостира кораб
целият светещ
качваме се на него и оставяме зимата зад гърба си
и вятърът остава на брега, защото нашият кораб плава по-бързо от него
ehaaaa
а когато слизаме отново на сушата вече е пролет
ooo...
toplichko
и слънцето се крие в задния ти джоб
hahahahahaha
и понеже е пролет косата ми е по-дълга - нали всичко расте през пролетта
hahahaha
raste da
vsichko
и вятърът
е топъл
и не се бърка където не му е работа
а ние се смеем толкова много, че редовно ни боли коремът
ядем палачинки за закуска и всеки ден спасяваме света -

с песни под душа и приказки по телефона
понякога ни е тъжно - но ни е тъжно заедно
понякога сме уморени - но сме уморени заедно
понякога ни е трудно - но ни е трудно заедно
понякога имаме гъдел - но се смеем заедно
da tova e vinagi taka
а заедно е наполовина по-малко от поотделно
освен това заедно е много по-голямо от всичко
дори и от обичайната математика
и ти се опитваш всяка вечер да преброиш мислите ми, докато сплиташ косите ми на плитка, но те всеки път се оказват с една повече
hehehe
i koq e ednata v poveche?
а аз си записвам всички твои различни лица в едно тефтерче, но те никога не се повтарят и винаги ме изненадват
nie vinagi se iznenadvame edin drug
едната мисъл в повече? наведи се да ти я прошепна, преди да са се намесили пак климатичните условия:)))
ooo...navejdam se...
vednaga

обичам те
edna v poveche a?...
ами да - всеки ден наново
da...
vseki den
а всеки ден е за себе си
нов свят
и иска, като дете, да си с него от сутринта до вечерта
и да правиш всичко специално за този нов ден
оттам идва едната мисъл в повече
която проблясва всяка вечер в косата ми
докато усукваш кичурите между пръстите си, за да ги сплетеш
да не се разбягат насън
splitam i razplitam da...
kosite ti.......
а когато заспиваме вечер....
знаеш ли какво сънуваме?
сънуваме много странен сън
сънуваме, че сме разделени, в двата края на света, и прекарваме вечерите си пред два компютъра, в разговори
това сънуваме
и, когато се събудим сутрин, се смеем на странния сън, който сме видели заедно
пием кафе в леглото и денят започва... топъл и истински
tova me razsipa....
syvsem naistina obache
.
.
.
sega mai e vreme da se spi
naistina
да
da
казах ли... че понякога плачем, но плачем заедно?
ne...no tova se doseshtame i dvamata
хайде, ще се видим на кея, само се облечи топло - духа вятър
da i ti, slagai shala
che duha
да
naistina
наистина

Той изгаси компютъра, после лампата. Дълго лежа с отворени очи, внезапно изтрезнял и много сам. Няколко дни се опитваше да не мисли и почти успя. Почти. Седмиците минаваха, една след друга, спокойни. Пишеха си често и по много, но никога не споменаваха онази вечер. Щастието се оказа опасна материя, до която ги беше страх да се докоснат. С право. Алхимична реакция без точна формула. След опит за щастие никога не сме същите - обикновено сме повече себе си, което причинява известни неудобства. Стараем се бързо да забравим, особено, ако опитът е бил успешен. Той се справяше доста добре със забравянето. Само от време на време, обикновено сутрин, в просъница, се улавяше да мисли в първо лице множествено число и спомените се връщаха. Обезоръжаващо ясни. Спомени за неслучили се неща, които обаче бяха истина. Продължи да живее с тази истина под езика си - така щеше да му стигне за по-дълго, а и... придаваше аромат на дните. Обикновеният му живот далеч не беше толкова вкусен, но поне се преглъщаше лесно и, вместо безсънни, нощите бяха просто без сънища.

Тя, разбира се, настина и през следващите седмици кашляше. Не отиде на лекар. Да вземе антибиотик беше все едно.... все едно да сложиш лепенка на любовно ухапване. Не върви. Разнасяше кашлицата си с комична гордост, напълно непонятна за околните. На втория месец спря да спори със себе си и започна да се усмихва. Отслабна. Купи си гумени ботуши, цветни, на райета. В дъждовни дни хората й се усмихваха (на нея или на ботушите не беше напълно сигурна). Едно дете дори я попита дали са истински. Не, отговори му, само на ужким са. Всъщност съм с официални дамски обувки. Кафяви. С токче. Ама ти не казвай на никого.