Мартин Колев

ЧИРАКА И МАРИЯ


- Моля те, моля те – прошепна му. - Спаси ме от мен самата ...

Стенанието й притихна в издължено многоточие. И остана там, самата тя, сама, въздишаща и трепереща едва доловимо насред стаята с няколко посърнали на пръв поглед цветя, с няколко чаши по ръба на шкафовете, с някакви съмнения така безвъзвратни, че нямаше да може да ги опише в дневника си на сутринта.
- Скрий се от самата себе си – безсъвестно и без голямо внимание й отвърна онзи на масата.
Той седеше прегърбен, рисуваше нещо с пръсти по мушамата. Беше просто един черен облак. В ръката му проблясваше острие, както и в погледа.
- Понякога просто се страхувам, че текстът ще изчезне преди да имам възможност да го съхраня. А трябва всичко да е наред - не може да има открехнат прозорец ако звуците отвънка не се вписват в клаустрофобията на стените, не мога да виждам прекалено спретната композиция от предмети, или безразборно разхвърляна ...
Можеше да продължава така до безкрай. Дори не я погледна, докато го казваше. Той чисто и просто не беше там, но тя се нуждаеше отчаяно точно от неговото присъствие и се вкопчваше като за сламени клечки във всеки признак за човешко наличие, не можеше да продължи дори на милиметър по друг начин и досетливостта, че го задушава така, само я ужасяваше допълнително.
- Остави сега тези думи, умолявам те! Винаги, само думи, надраскани на хартия. Знам, знам, сега ще кажеш, че думите могат да убиват, но нима това, което казваме, не притежава същата унищожителна енергия... Думите, които премълчаваш или с които отвръщаш едва-едва - мислиш, че не се забиват в мен като стрели, потопени в отрова? Всичко – причината и следствието, дрехата, която навличам набързо сутрин, и дрехите, които настървено изчегъртвам от тялото ти, колелото, на което съм завързана, и ножовете, с които почти уцелваш рамото ми – всичко всъщност е думи в основата си и ти си един садист щом успяваш да ми го причиниш.

Мъжът се усмихна. Върховете на устните му срещнаха бръчките, пролазващи от носа.
- Хубаво е, че ме ненавиждаш заради същото, което те доведе отново тук. Иначе – продължи в отговор на неразбиращия й поглед, който не беше видял, а почувствал, този безжалостен дух, - щеше да се раздвояваш между пишещата ми половина, която ревнуваш слепешката, и някоя друга половина, в която има място само за теб. А ето, че в истинското, сухо стечение на обстоятелствата, в тази влажна, топла и дълга вечер думите, в които съм потънал - давещ се, но жив - могат да ти нанесат жестока рана, но също тъй мога да ги положа върху одраното и да те излекувам – или поне успокоя.
Мария, естествено, не разбра. Тя никога не разбираше. Нещата, които приемаше, приемаше с отворени обятия и бавно, приятно предъвкване дълго време, преди да заспи и даже насън. Ушите й попиваха обаче само онова, което доказваше чувствата, което наслагваше още плътни пастелни нюанси върху портрета на споделената любов. Другото беше без значение ако не откриеше навреме, че всъщност отново я връща към този потрет; в него нямаше място за дадаизъм, символизъм, абстракция и дори суперматизъм. За сметка на това изобилстваше от трепкащи импресионистични лъчи, поп арт декор и понякога успяваше да стигне до загатнати „диви зверове“. Мария рисуваше портрета сама – и вярваше, че изкуството да обичаш като всяко друго може да се въприеме насериозно само при уединение на творческия процес. Каква ирония.

Тя беше също жертва на думите. Виждате ли, ние всички сме жертви на думите – отчаяни и леко самоуки ловци на птици, които чакаме дълго и търпеливо, подмамваме ги, когато не ни забележат, но също така се страхуваме от тях и можем лесно да изопачим красивото им оперение.
- Ах, Мария – поклати глава той. - Ти толкова малко разбираш ...
Тя побърза да се нагорчи от изказването, стисна очи и приведе глава и само някой, който като него я познаваше добре, би забелязал как повдигна рамо, за да я уцели намисленият, свистящ право напред нож.
- Мария, представи си света без тези думи, които те убиват ...

Мария си го представи.
Бяха риби. Светът изглеждаше като пропълзялата неусетно, сякаш безвъзвратно навън вечер. Сградите в него се поклащаха като мираж и почти нищо друго не се виждаше. Думите бяха изчезнали преди много години и с тях много друго също си беше заминало. Нямаше хаос, нямаше нескончаем човешки говор по телевизията и по улиците. Всъщност, нищо нямаше освен тях – Мария и нейния мълчалив мъченик. Някъде наоколо съществуваха другите хора, но те или се криеха, или просто не бяха забележими. Разхождаха се навсякъде, където поискат. Играеха си с въздуха и без усилие продължаваха нагоре по стълбата на Яков. Мария танцуваше из полумрака, а луната се въртеше някъде под нея, завистлива и дори по-безмълвна от обикновено. Единствено смехът на жената отекваше по мокрите улици, защото в него нямаше думи, а щастие само. Тя се придвижваше нагоре или надолу, на изток или на юг дори без усилие на мисълта; най-съкровените й желания управляваха танца й и сега, в притихналия олекнал град, те бяха меки и дъхави като внимателно обелена праскова. Ах, Мария така се наслаждаваше на звънтенето на гласа си, че то й носеше още по-голяма увереност, вече нямаше да навежда глава, ще я държи високо изправена и току ще кимва окуражително (макар че на кого – не знаеше). В такива триумфални планове тя се рееше из облачните талази, когато забеляза Чирака да се приближава. Връщаше се от поредната си разходка – скиташе из отдалечени квартали и от време на време дори влизаше в гората, която заобграждаше града
отвсякъде.
Потънал в мислите си, вървеше без да бърза, ниско над земята. Мария се спусна да го посрещне, а белите й поли се опънаха отзад и прошумоляха.
- О, мили, о, скъпи – гласът й като звън ... но не, почакай, та нали нямаше вече думи. Нищо не можеше да каже, за да привлече вниманието му. А той как беше потънал в мислите си – дали и думите наум можеха да продължат да съществуват? „Не“, отсече твърдо Мария (не, не, само поклати глава, без всякакво „не“) - щом няма написани думи, значи няма и помислени. Той си е представял всъщност лицето й – ето, без букви и редове, само бледото й, но не болнаво, а порцеланово бледо лице е витаело в съзнанието му по време на разходката и всъщност е решил да походи, само за да може да му долипсва след десетина минути това лице от порцелан. А тя като го видяла се е засмяла доволна, че различава фигурата му по леко прегърбения силует и немирната брада, и така е привлякла погледа му.
Мария простира пръсти по лицето му и и жадно почва да добива усещания; омекналите косъмчета по бузите се превиват настрана, ноздрите се свиват при натиска, устните се набраздяват и изопват. Уверила се, че това лице е със сигурност на нейния любим, че й принадлежи, тъй както са само нейни нежността на ръцете му и една малка, тайна, съвсем като точица бенка, Мария го прегръща с все сила. Пуска го, поглежда го и светът е тъй малък...
Ето го Чирака, освободен от товара на думите. Изглежда по-млад – лицето му е леко зачервено, заоблено, от очите му е изчезнало онова недоверчиво, постоянно подклаждано от предателство и духовна леност пламъче, което така плашеше околните. Като че ли даже посребрелите косъмчета из брадата му бяха оредяли и сега самотни, сплашени проблясваха издайнически от мрежите светлина, които луната, тази стара небесна рибарка, беше разхвърляла наоколо. В него вече не бушуват земетръсите на бунтовния разум. Сърцето му бие спокойно. Битката му с думите е приключила и сега, в този влажен нощен свят, Чирака ще спи без кошмари и чести, стряскащи пробуждания.
Но нещо в Мария се пречупва. Изведнъж - неочаквано, непринудено, но напълно уверено съзнава, че той не е спасен, а точно напротив. Браздите от хладка светлина отразяват лицето му, което като че ли досега е тънело в непрогледен мрак. Мъчението на думите е било за Чирака единствена причина за устремление и гневен бяг нататък по прашния път. А сега е останал без тях - наистина свободен от постоянното им прераждане и пренареждане, няма нужда да внимава постоянно дали правилните думи са по местата си, за да намери оттам и своето. Но свободата му е постигната измамнически. Светът на Мария, пълен само със звънлив смях и лунни рибарски мрежи, е останал без думи, но не и без памет. Думите са бушували едно време тук, а сега е настанала суша и липсата им зее като незараснала рана в пейзажа на привидно блаженство.
Изведнъж Мария разбира – любимият й не е намерил покой, а е загубил всъщност успокоителната увереност, че някъде го очаква такъв. Той стои пред нея безмълвен, безсъзнателен, полужив, а тя се мъчи да открие в несретничеството му всепоглъщащата любов, която така иска – по същия начин, както той е вглъбен изцяло в алхимичната си връзка с един куп изписани листи. „Нима не е себичен“ - ядно отдръпва глава жената от обекта на своето наблюдение и чувство, - „грижливо съсредоточил цялата си енергия в редовете, сякаш ги гали, сякаш препарира пеперуди, докато в крайна сметка се оглежда в собственото си отражение, да, този ръкопис е просто той самият, наложен върху двумерна повърхност, залят с мастило, че да може по-лесно да се различи в суматохата...“
Ето сега, дори и обърнат към нея, Чирака се оглежда съвсем като Нарцис в езерото на своето слово, преглежда тъмата за текст, който го няма там, и дори вижда какво е объркано, звезда вместо фар, черно на мястото на тъмно синьо. Затова предприема дългите си далечни разходки – не само едно бягство, отдалечаване от задушаващите й ласки, а и отчаяно търсене за местенце, където има още оцелели думи.
Той беше обиколил целия умълчан хладен град. Влизаше в апартаментите и преглеждаше стаите една по една (някак си мълчанието беше докарало и покой – хората не заключваха, а често и не затваряха вратите; цифрите по банкнотите бяха изчезнали и размяната им се прилагаше символично; всички се разбираха с жест и поглед и всъщност нищо не искаха един от друг освен любов, защото се чувстваха толкова самотни). Галеше котките – този нощен град бе станал вече град на котките – и се надяваше някоя да измърка силно, за да й отмъкне звука. След като претърси града, почна да навлиза навътре в гората. Вярваше, че някъде дърветата все още шумолят, когато излезе вятър, или късно вечер се пробужда разбойническа птица и тайно запява. Мария не знаеше, че беше успял да намери няколко букви и ги криеше в джоба на якето си. За съжаление всичките бяха гласни. Все още не можеше да сътвори изречение освен ако не го просънуваше. Но, о, насън – тогава всички забранени изчезнали желания успяваха да си проправят път.

Мария се разтрепери още по-силно. Чирака преглеждаше някакви листа, подчертаваше и зачеркваше и сигурно през ум не му минаваше, че и в представите на любовницата си продължаваше да й е чужд. Нима не бе опитвала?
- Нима не опитвах да се приобщя към твоя скътан между корици свят? Нима не се обличах във вестникарска хартия, не се червисвах с туш...
Наздърна в очите й и бързо сведе глава. Химикалът задраска наново, протяжната кавга се накъсваше на къси, сурови парчета диалог и – колко му е – части от болката й се връщаха навътре в ембрионалната фаза на замисъла, нареждайки се в равни редове с наклонен надясно шрифт.
- О, отчаянието ни, което навярно всъщност не забелязваш, някак винаги успява да достигне до сивото ти вещество – епицентъра на съзаклятничеството – ако се окаже, че пасва на сюжета... О, ти толкова малко искаш да ме нараниш, но, да, ще се жертваш в името на развръзката и, ах, Мария, каква голяма глупачка си, та продължаваш да идваш вечер след вечер, взимаш все същия трамвай и изкачваш все повече стълби, за да ти отворят вратата – наистина ли се прибираш в нещо като свой собствен дом или всъщност излизаш, неканена и непосрещната...
- Мария – въздъхна мъжът, - ти сама трябва да се спасиш. Иначе просто ще се блъскаме в отражението на пламъка и никога няма да се опарим, нейсе да изгорим.
- Искам да те завържа здраво за спалнята, без вечеря и без вода дори – продължаваше да реди Мария, докато изкарваше клечка от жълтия кибрит, - искам да те оставя да се мъчиш, за да мога да те спася и да ми благодариш, докато гърлото ти пресипне, искам да те целувам – първо по устните, после надолу по брадата, докато не притисна със зъби кожата на врата ти и не те ухапя, както хапят вамрипите - за да ми те завоювам...
Фосфорът на клечката се отърка в картона с изгладняло съскане и мина секунда преди да лумне в кос, синкав пламък. Чирака надигна глава, внезапно споходен от спомена за натрапчив мирис на бензин.
Погледна за пореден път Мария и тя повярва, че този път я вижда наистина, различава я между сенките, вдъхновени от нея самата и димната завеса от отдавна изпушени цигари . След това разтвори пръсти и клечката полетя надолу.
- Повярвай ми, мили – прошепна, а лицето й така красиво заблестя на новопоявилата се светлина, - ръкописите горят...




* * *

ТИБЕТСКИ ТЕСТ ЗА ЩАСТИЕ
------------------------------------------

Внимание! Това е един древен тибетски тест за щастие, който ще ви направи богати и дълбоко доволни.

Той се предавал дълги десетилетия от ръка на ръка, а сега е достъпен и онлайн, което ще ви направи богати и дълбоко доволни, докато проверявате пощата си, работите или закусвате на компютъра.

Внимание – този тест работи доказано, той носи енергийна мантра и ще сбъдне най-съкровеното ви желание със сигурност в рамките на една седмица!

Не гледайте отговорите предварително и отговаряйте напълно искрено, за да се сбъдне най-съкровеното ви желание!

Този древен тибетски тест е вълшебен и наистина ще промени живота ви, както е променил животите на безбой други хора! (за броени минути и много по-сигурно от книгите за самообучение, верическите и спортни практики и личните умения за добиване на щастие, в които рядко има нещо тибетско и носят късмет с ПОЧТИ НУЛЕВ ПОЛОЖИТЕЛЕН РЕЗУЛТАТ!!!)

През 1908 г. Мархари Утумно загубва мъжа си във войната. Покрусена от тъга, тя попълва теста, който намира случайно в железарийски магазин. След една седмица печели от лотарията с фиш, който е пуснал съпругът й.
През 1923 г. Андрю Флоренте отива на доктор и му откриват два злокачествени мозъчни тумора. Докато чака за донор в болницата, една мълчалива пациентка му подава тибетския тест. Той, вземайки го за кръстословица, го попълва с интерес. Точно седем дена по-късно жената на вуйчо му, чиито пилешки крилца с праз Андрю никога не е харесвал, умира и се оказва идеален донор за него. Преданието гласи, че тя получила теста по куриер, но отказала да го попълни, и в крайна сметка се задавила жестоко с пилешко крилце.
И още – през 1993 г. Джон Роулинг попълва по време на пътуване с влак теста, който кондукторката й връща по погрешка вместо билета. На гърба на листа Джон скицира набързо момче, яхнало метла.
През 2003 г. Гвенделин Асторжи получава по факса в офиса си копие на теста и го използва, за да забърше монитора си. Намират я час по-късно прорязана многократно и до смърт от разпечатка на договор, а освен това хартията е надраскала монитора й.

Внимание! Това не е шега! Вземете лист и химикалка – на тях ще запишете отговорите си. Тестът се състои само от три въпроса, но те ще ви разкрият характеристики на личността ви, за които никога не сте подозирали.

Моля, не гледайте отговорите предварително – така мантрата на теста ще се изтощи и душата ви ще се закотви!

Сега, преди да започнете да отговаряте, затворете очи и си намислете най-съкровеното си желание...

След коректно попълване на древния тибетски тест на персоналността то ще стане реалност!


ПЪРВИ ВЪПРОС:

Наредете в последователността, която ви харесва, следващите думи:

1) КОН
2) БАНКОМАТ
3) СМЕТКА ЗА ВОДА ЗА 3 МЕСЕЦА
4) 30-МИНУТЕН ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР
5) БЕЗПЛАТНО КАФЕ

Това беше ПЪРВИЯТ Въпрос. Прочистете съзнанието си – това е от голямо значение. Поемете си въздух и преминете към втория въпрос.

ВТОРИ ВЪПРОС:

Намислете си имената на петима души, които също знаят името ви, и ги наредете по асоциации със следващите думи:

1) МИСИРКА
2) МАЙМУНА
3) ПРАСЕ
4) МУЛЕ
5) ТРОСКОТ

Не мислете дълго – обикновено първата асоциация, която ви хрумне, е правилната.

Оставете химикала и пребройте наум до числото, което смятате за любимо. Сега запишете по една дума – първата, която ви хрумне - след всеки от последващите цветове:

1) СИНЬО
2) ЗЕЛЕНО
3) ЧЕРВЕНО
4) АЛИЗАРИН
5) КАФЯВО

Така... Това беше последният въпрос от този древен тибетски тест за късмет и съдба. Сега можете да проверите отговорите си, но преди това си спомнете отново най-съкровеното си желание, което сте си намислили. Ако не сте сигурни какво е било – започнете отначало. Първата асоциация, която ви хрумне, обикновено е вярна.

РЕЗУЛТАТИ:
-----------------

ПЪРВИ ВЪПРОС: Тези пет следващи думи символизират важните неща в живота ви. Начинът, по който сте ги подредили, показва доколко са важни във вашия живот:

1) КОН – колата ви
2) БАНКОМАТ - парите
3) СМЕТКА ЗА ВОДА ЗА 3 МЕСЕЦА – семейството ви
4) 30-МИНУТЕН ТЕЛЕФОНЕН РАЗГОВОР - любовта
5) БЕЗПЛАТНО КАФЕ – професионалната реализация

Не се учудвайте колко вярна е тази подредба!

ВТОРИ ВЪПРОС: Тези астрални астрологически превъплъщения представят най-важните хора за вас във вашето общуване с тях:

1) МИСИРКА – човек, който разбира вашите объркани чувства
2) МАЙМУНА – вашият близнак по душа
3) ПРАСЕ – човек, когото ще помните до края на живота си
4) МУЛЕ – човек, на когото можете винаги да разчитате
5) ТРОСКОТ – човек, който се появява винаги, когато ви е нужен

Не се учудвайте колко верни са тези характеристики!

ТРЕТИ ВЪПРОС: Тези пет цвята означават петте природни елемента и начина, по който те влияят на съществуването ви на тази земя:

1) СИНЬО – е морето
2) ЗЕЛЕНО – е полето
3) ЧЕРВЕНО – е виното (червеното)
4) АЛИЗАРИН – е #E52B50 (съвременните технологии)
5) КАФЯВО – е Луис Армстронг

Не се учудвайте колко верни са тези неща!


Сега вече знаете много повече за своя характер.

Вярвайте в енергийната мантра на този тест – тя ще се свърже с космическите суперструни и възникналият резонанс ще осъществи желанието ви до една календарна седмица!

Не бъдете себични – изпратете теста и на своите приятели! На колкото повече души изпратите теста, толкова по-щастливи ще сте отсега насетне. Ако сте прочели теста в книга, просто откъснете страницата и я прекопирайте в най-близкия офис на „Офис Уан Суперстор“ - всичко за вашия офис под един покрив!

Ако изпратите този тест на от 0 до 5 души – животът ви няма да потръгне (освен ако не сте правили друг тибетски, китайски или японски тест за шастие – тогава животът ви ще продължи да е относително привлекателен; моля забележете, че мантрата на този тест неутрализира всички мексикански тестове за щастие!)

Ако изпратите този тест на от 5 до 10 души – животът ви ще се подобрява бавно, но е възможно да не го забележите покрай лошите случайности.

Ако изпратите този тест на от 10 до 20 души – ще имате най-малко пет изненади в следващите три седмици и най-съкровеното ви желание ще се случи в рамките на една календарна работна седмица (с изключение на евентуални засичащи се тибетски национални чествания).

Ако изпратите този тест на от 20 до 35 души – утре сутринта ще ви споходи приятна изненада, а до обяд ще срещате само зелени светофари и акции в супермаркетите.

Ако изпратите този тест на от 35 до повече души – животът ви ще се подобри драстично и всичко, което си пожелаете, ще се сбъдва.

Това е истина – дори да не сте суеверен!


----------------------------------------------------------
Написан на шега, този тест се превърна в експеримент. Повечето от хората, които са го получавали, искрено не схващат пародийния му характер – или просто го препращат без да го прочетат. Самият аз съм го получавал два пъти.