Диана Иванова

Хавана, по никое време


Беше февруари 2006, тъкмо бяха минали първите Кубалибре дни в София.
Седяхме в апартамента на бабата на моя приятелка и си говорехме за Куба.
Обсъждахме дните, дискусиите и, разбира се, политическата ситуация тогава и сега, комунизма там и тук и всякакви такива работи.
Бабата беше живяла няколко години в Хавана, през 70-те, там беше родила една от дъщерите си, другата й дъщеря - майката на моята приятелка, също беше живяла там. На масата бяхме всички, само жени. Говорехме оживено, една през друга, с радостна превъзбуда.

На мен обикновено ми е много интересно да слушам истории за Куба, особено от българи и особено от жени, защото ми липсват нишки , през които да свържа собствените си преживявания, които започват чак след средата на 90-те. Най-силните ми срещи в Куба и спомени са от жени. Във всички тях има едно особено чувство - на благодарност. Все още не мога да разбера как и дали тези мои лични усещания казват нещо повече за самата Куба. И дали това мое усещане не е било толкова субективно, че да е направо незначещо. Според кубинския култ сантерия Куба е закриляна от богинята на любовта Очун, а това означава,освен много други неща, че има една особена женственост на острова, която мнозина усещат. И не става дума само за клишираните представи за женственост, за външната сексуалност, за свободата да изразяваш тялото си, а за едно особено пространство на мекота, което те кара, самата теб, да бъдеш благодарна, през цялото време, почти без причина.
Често се опитвам да си представя какво е означавало да попаднеш от София в Хавана през 60-те и 70-те на миналия век, какви са били нещата, които са впечатлявали, желанията, които Хавана е отключила.
Какво е означавало да строиш социализма (нали сме били там, за да предаваме опит)
в една страна, която е излъчвала аристократизма на историята си по един непознат за нашите географски ширини начин.

Седим около масата, със салати, пържени картофи, сирене, бутилки вино и водка. Разглеждаме албуми със снимки от Хавана през 70-те. Вадят се кутии писма, картички, адреси. Говорим на смесица от езици, от писмата изскачат испански думи, имена на улици, площади.
На една от снимките има едра кубинка, широко усмихната. Това е Тереза, която се е грижела за децата, домашната помощница. Беше невероятна жена, припомня си бабата на моята приятелка, самата тя нямаше деца. Страхотно се грижеше за нас, за дома, много обичаше децата. Страхотна жена. Тереза.
А, ето адреса на Тереза, Ведадо, calle...., изведнъж открива една от дъщерите. Има и телефон. Всъщност, какво става със самата Тереза оттогава, питам. Не знам, казва бабата. Не сте се обаждали оттогава? Не сме. Дали да не й се обадим сега, казва някоя от нас. Да, хайде. Всички се въодушевяват. После бабата изведнъж се притеснява, аз няма да мога да набера номера, ще ми се пръсне сърцето...Друга поема задачата. Набира номера. Дава свободно. Всички сме изтръпнали в очакване. Телефонът в Хавана звъни. Някой вдига и една от дъщерите обяснява на
испански, че търси Тереза, от София, България, стари приятели. Ние напрегнато мълчим. Бабата пуши. От там някой казва, момент, и отива да търси Тереза.
Ние се вцепеняваме. Чува се улицата, шумове, има някъде дете, шепне жената със слушалката. Мога ли да чуя, казвам. Дали всъщност е Хавана?
Взимам слушалката. Чувам онзи далечен шум на включен телевизор, може би в съседите или някъде из къщата. Представям си широко отворените прозорци, които правят шумовете на всички съседни къщи общодостъпни, и тази смесица от колективен живот вече ме убеждава, че това наистина е Хавана. Някой някъде си говори с някого. Звуци от разговори, смях, железен леген или кофа, вода течаща, вентилатор.
После и другите искат да чуят. Прехвърляме си слушалката и всяка разказва за звуците, които чува. Това продължава дълго, даже не знам колко наистина, но Тереза не идва. После решаваме, че това ще струва състояние за бабата на моята приятелка и затваряме телефона. После опитваме още няколко пъти. Дава заето. После се повтаря същата история със звуците, някой казва, че ще извика Тереза и изчезва, като ни оставя с телефонната слушалка, да слушаме, да тръпнем и да си представяме.

Май не ми се е случвало по-странно нещо. Имаше някаква сгъстена интензивност в суматохата ни около телефонната слушалка, която напомняше детските ритуали по викане на духове. Имаше някакво мимолетно желание да се свържем с миналото, някакъв страх – колко лесно може да се окаже това.

На другия ден бабата на моята приятелка гледала Ицко Финци по някаква телевизия да казва, че телефонните връзки с Хавана били ужасни и затова никога не се обаждал на свой приятел там по телефона.
Това сякаш сложи логичен край на историята и ни успокои.
Но истина е, че от време на време въпросът за митичната Тереза се връща в мислите ми, а звуците в онази къща, които бяхме подслушвали, с вентилатора и железните кофи, продължават да са все така реални. Опитвам се да развивам случката с въображението си, какво щеше да се случи, ако Тереза беше се появила наистина от другата страна на слушалката. Тъй като обикновено доникъде не стигам, вече отпъждам историята, доколкото мога. Понякога я замествам с мисли за хора и неща, които са изчезнали от живота ми. Тогава спомените започват да ми изглеждат като върволица от пропадания, а опитът за тяхното подреждане – утопично нереален. В крайна сметка всичко отлита като звук и от всичко остава само звук.
Хавана, за пореден път, беше объркала мислите ми, по никое време.

* * *

Кубински речник


Лежим в голямото двойно легло от масивно дърво в квартирата (casa particular), в старата част на Хавана Centro Habana, с огледалото отляво на стената с потъмнели месингови рамки, свещникът върху малката масичка с една никога не запалвана свещ, гардеробът вдясно от същото масивно дърво, тежките завеси в тъмнозелено, които денем спират жегата и светлината, вентилаторът, който люлее всичко. Лежим, вперили поглед в картината в рамка над вратата, точно срещу леглото. По-скоро плакат от театрално представление с думите:”Cuando la vida eterna se acaba”. Късна вечер е, може би почти полунощ, милата ни хазяйка Елеана, бивша актриса със спомени от първа платонична любов в България, е пуснала радиото в кухнята, от което се носят съвсем тихо латинозвуци. Там е и домашната помощничка Мария, струва ми се, че долавям миризма на яйца, сигурно заради закуската утре.
Синът на Елеана, Себастиян, е на втория етаж, откъдето също долита музика, но не мога да определя каква, в неговата стая, пълна със знаци и предмети от сантерия.
Себастиан скоро е взел посвещение, стаята му е изцяло бяла и той самият ходи облечен постоянно в бяло. Сантерия е афрокубинският религиозен култ, според който всеки човек олицетворява в този живот някакво божество и според вида на това божество, може да развие определени качества. Кое е божеството може да определи само специален човек, дълбоко посветен в системата на сантерия, наречен babalao. Когато вземеш такова посвещение, една година трябва да ходиш облечен в бяло. Чак след това babalao определя личното ти божество, което също има свой цвят – жълт, син, червен... В Хавана можеш да срещнеш много хора, облечени в бяло, като Себастиян.

Цялото ни пътуване този път минава под знака на една особена тишина. Приятели сме
с Ян, но не сме гаджета. Къщата на Елиана ни приютява и се оказва достатъчна за седмицата престой в Хавана. Не ни трябват салса-клубовете, туристическата истерия на новодошлите, желанието за секс по улиците, сочните погледи, клаксоните. Отскачаме само за папая до зеленчуковото магазинче в двора наблизо, иначе прекарваме времето си или в кухнята при Мария, в стаята на Сабастиян с предметите от сантерия или на терасата, откъдето се виждат олющените покриви, парченце залез, и където пием ром и пушим марихуана и Cohiba. Заедно сме с още двама от гостите в къщата, от Израел, приятелят на Себастиян и две техни гаджета. Вечер се прибираме в стаята с голямо двойно легло, където Елиана ни е сложила поради липса на места и защото е убедена, че скоро ще се женим. Внимателно се докосваме, докато поделяме завивките и се обръщаме за лека нощ един към друг,усещаме пулса си, миризмите и заспиваме с поглед върху плаката:” Cuando la vida eterna se acaba”( когато започва вечният живот). Никога не ми се е случвало да спя в общо легло с мъж, когото не докосвам. Струва ми се, че се подчиняваме на някакви закони, които идват от плаката, от картините в тази къща, от сънищата на нейните обитатели.

Къщата е аристократична, със стари мебели, плетени дървени столове, красиви леко овехтели дамаски, месингови дръжки на вратите и плакати в рамки, от театралния период на Елеана. Правят ми впечатление думите, изразите. Сякаш сме в зала за медитация, всеки ден, по средата на гъмжащото нещо, живота, който тече зад плътните тъмнозелени завеси на къщата.
La verdadera vida empieza despues de la muerte.( истинският живот започва след смъртта)
Hay mas tiempo que vida (Времето е повече от живота)
Hasta la belleza cansa ( Дори красотата уморява)
La medida del amor is amar sin medida (Мярката на любовта е да обичаш без мярка)
El que por su gusto muere, la muerta le sabe a Gloria ( Който умира с радост, знае сладкия вкус на смъртта)
Sabe mas el Diablo por Viejo que por Diablo (Дяволът знае повече, не защото е дявол, а защото е стар)

Има дни, когато Себастиян и Роналдо се напиват яко и започват да разказват как ще заминат съвсем скоро от Куба – единият в Канада, другият в Норвегия, където и двамата се оженили миналото лято. Наистина имат пръстени на ръцете, което ни изненадва, та те са само на 23. Питат ни каква музика се слуша там, колко е дълго лятото, какви са хората. Нашите израелски приятели, чиито имена съм забравила, им казват, че в Куба е по-хубаво и че въобще, сравнена с Мексико, Венецуела и Гватемала, откъдето те идват, Куба е наистина върхът, спокойна, тиха и приятна. Silencio, тази дума подлудява Себастиян, защо всички искат Silencio, чели ли сте Педро Хуан Гутиерес, тоя пич казва истината за нещата, щото „за да живееш в тишина, значи да си идиот, каквито сме всички ние, за каквито ни взимат”...Само сантерия ми дава това спокойствие, казва той още. Тези спорове продължават часове, ние с Ян се намесваме със свои истории, а Роналдо и Себастиян са щастливи, че някой ги разбира. Не съм предполагала, че ще разбирам тези момчета, в страна, която не познавам.
Бащата на Себастиян е бил генерал в армията, махнал се е през 89-а година, сам, когато разстрелват Арналдо Очоа, главнокомандващия кубинската армия в Ангола. Ние не знаем почти нищо за историята, 89-а сме били на друга вълна, егоцентрично вглъбени всеки в собствената си промяна, Ян в Чехия, аз в България. Куба тогава ни е била далечна, безинтересна. Сега Себастиян ни отваря очите за един друг свят, казва, че баща му пише мемоари, че понякога, когато те и Роналдо имат някакви въпроси, върху които си блъскат главата, отиват при него, в къщата му близо до Кохимар, където той живее сам след развода с Елеана, затварят се, пускат силно музика от радиото, за да не може никой да ги подслуша, дори се-де-ерите(CDR - комитет на защита на революцията) между съседите и говорят. Иначе баща му е обещал, че ще мълчи и ще говори, когато Кастро умре. Себастиян и Роналдо обаче не искат да чакат и се женят. Казват, че всичките им приятели се женят и заминават. Това е най-лесният начин, не могат да те спрат.

Елеана ни пита всеки ден какво искаме за вечеря. Всички продукти, които купува, са от валутния магазин. Скариди, октоподи, риба. Кубинците такава храна не ядат, макар че са заобиколени от вода. Традиционното и мечтано меню на кубинеца е свинско с гарнитура от боб, ориз и пържени банани. Ние се храним като чужденци – с папая, манго, скариди и риба. Мария готви фантастично. Оставяме й всяка вечер по още 10 долара за вечерята. Не знам дали е длъжна да отчита тези пари някъде, както тези от нощувките – от 20 долара тя трябва да остави 10 на държавата.
Всяка вечер завършваме на покрива, с Cohiba и тишина.

Това са последните ми усещания и преживявания от Куба. Място без секс. Място на тишината, на особените състояния, на неочакваната медитация.

После си тръгваме и Елеана дори ни дава визитна картичка с телефон и е-мейл, който периодично проверява. Понякога се сещам за нея и голямото легло с месингови табли за двама и ме обзема странното чувство, че не съм разбрала какво ми се е случило тогава.