Владимир Любенов

СТАДИОНЪТ

Моника не беше чак толкова пълна, че всички да я изключват категорично от категорията на хубавите момичета. Беше едра, но с правилна конструкция, с тесни леки кости, които носеха тялото й – 60 килограма младо, 23-годишно тегло. Ако би могъл да се натъкне на нея, почти всеки що-годе компетентен по функционалност на човешкото тяло бе казал за Моника, че ако свали 8-10 килограма, ще може да създаде душевни и сърдечни тревоги на много хора (глезените й бяха наред).
Виктор винаги предизвикателно (към кого ли...) дори пред себе си твърдеше, че не се е влюбвал „истински“. Разбира се, подсъзнателно се надяваше, че ще дочака и това, но не подозираше, че тъкмо подобни надежди маркират известно количество малоценност в човешкия характер.
Виктор се натъкна на Моника. Именно ”натъкна се”, въпреки че учеха в един и същ факултет вече трета година и понякога си кимаха по коридорите.
Моника все си мислеше, че не би било зле, ако той я заговори някой път. Но не знаеше, че просто й се иска да разбере какво ли може да й каже този с изписаната на челото несъстоятелност...
Та един ден Виктор се натъкна на Моника. Просто я забеляза (все едно някой му каза „тази я виждаш за последен път“). Всъщност тъкмо този ден тя си беше прехапала бузата отвътре и непрекъснато я докосваше с лявата си ръка. И тъкмо този неволен жест накара Виктор някак да я хареса и сякаш му подметна онова за „последния път“.
Заговори я стандартно (разбира се, стараеше се да бъде много нестандартен и небрежен) – попита за неин съкурсник, който ... не съществуваше... Тя му го каза, той й каза, че знае и отмина. През следващото междучасие разбраха, че могат да си говорят, без да е да им е скучно, дори ако не се стараят да оригиналничат.
И започна влюбването – нейното – с подозрение („нима точно в несъстоятелния?“), а неговото – с онази странна надежда („нима истинското?“).
***
На втория месец той започна да греши (вече беше сигурен, че е влюбен истински за първи път...). Непрекъснато й обясняваше защо и как точно я обича и й дотягаше със старанието си да не бъде досаден.
Тя беше някак разочарована, че неговата несъстоятелност почти не съществуваше (не би и могло да бъде инак – момче, което дори само мисли, че обича, създава впечатление за състоятелност на характера).
***
Спортните му идеи дойдоха почти от самосебе си. Отдавна си мислеше, че няма да е зле, ако успее да забави появата на отпуснато коремче около пъпа си. Понякога шеговито закачаше Моника за пухкавините на ханша й. Тя не го взимаше за обидно и някак естествено двамата решиха „да тичат“. Виктор не се съгласи с нея, че трябва да тичат сутрин в парка Той имаше двама налудничави познати, които вече трета година тичаха всеки следобед някакъв стадион и твърдяха, че режим с изтичано разстояние, по-голямо от 3 километра на ден, лекува всичко – от настинка, през несподелено влюбване, та чак до мирова скръб. А пък за тези, които нямало какво да лекуват, двамата налудничави познати на Виктор твърдяха, че тичането щяло да им помогне в някакво друго „важно“ нещо... Виктор все се мъчеше да го запомни, но и двамата му познати го обясняваха някак засукано, нагласено и прекалено изгодно за самите тях. Това, което го караше да ги слуша, беше твърде здравият им вид, въпреки че го притесняваха прекалените им странности – все говореха за някакво отърваване и оцеляване чрез комбинация от спортове и интуиция или нещо подобно.
Моника интуитивно не одобряваше тичащите познати на Виктор, но се стараеше да им демонстрира нещо като благосклонна състрадателност. Беше дори доволна от себе си („ето, вижте – държа се като с равни с вас - лудичките“). Също интуитивно тя все успяваше да отложи тичането. В същото време около нея имаше доста познати, които говореха за тичане, но тя все някак успяваше да не допусне и себе си, и Виктор до самото тичане – винаги имаше подръка важен или неотложен повод...
Накрая се замисли (грешка) и реши да постъпи логично (втора грешка). Прецени всичките „за“ и „против“ и реши, че ако тя и Виктор започнат да тичат заедно през ден, може само да има полза. А и някак й се искаше да види дали той ще се откаже от спортните си хрумвания и ще бъде отново слабохарактерният човек, от когото тя се нуждаеше.
Виктор не можеше да си обясни защо точно не започват да тичат, но не се и питаше. Беше сигурен, че това зависи от него или поне от случая.
***
Случи се ден, за който Моника нямаше готов повод. Всичко беше неподозрително безпроблемно: стадионът – близо, сезонът – започнал, времето – приятно нормално. Виктор знаеше часа, в който двамата му познати всеки ден тичаха километри след някаква своя измислица. И в този ден той и Моника просто спазиха една от поредните уговорки и се появиха на стадиона. Познатите на Виктор се спогледаха с някакво свое разбиране, двусмислено и някак си по навик. Четиримата поговориха десетина минути за разстояния, за бързина, за първата тренировка, за пулс умора и неудобни маратонки.
С последните остатъци от интуитивната си съпротива Моника изгледа познатите на Виктор, които вече тичаха (доста бързо, за да си говорят толкова оживено). Стори й се, че дори разбира какво си казват, стори й се, че са познали и никак не се зарадва. Разбра, че тъкмо сега Виктор няма да признае никакъв повод и няма пред очите на познатите си да си тръгне от стадиона нетичал. Пък и самата тя не разбираше защо нещо я кара да предотврати тичането. Не тръсна глава мълчаливо и бавно се затича. До нея се залепи Виктор и те вече бягаха – точно като на първа тренировка...
А след първите две обиколки Моника разбра две неща. Че това, с което се е захванала, не й е подвластно, и че я е страх, че може да е подвластно на Виктор. Но не разбра, че е късно – те вече тичаха...
- Късно е, те вече тичат – точно това казваше в този момент единият от познатите на Виктор на тичащото до него момче.
***
На третия месец Моника тежеше с 6 килограма по-малко, а по лицето й бяха ясни правилните му, скулести черти. При Виктор нямаше промяна на тегло или на силует. Имаше нещо, за което и самият той се чудеше защо го премълчава (Моника не беше забелязала още). Беше започнал да се буди преди нея и цели минути да изучава изражението й – неприкрито, негримирано и откровено. И започваше да я проумява – защо е с него, какво очаква от него, макар и сигурна, че няма да дочака...
***
Един ден Виктор отиде на стадиона без Моника. Не беше ден за тренировка и тя доста се изненада, когато разбра – досега не помнеше той да е предпочитал някого или нещо пред нея. Реши, че няма да отиде след него – да му даде възможност да види, че без нея не му е хубаво.
А в това време Виктор тичаше до двамата си приятели и усещаше някакво странно приятно чувство на взаимност. Те и двамата мълчаха и Виктор се чудеше няма ли да го питат защо е без Моника. А всъщност се чудеше дали няма да му кажат защо е сигурен, че много добре знаят.
Виктор идваше все по-често на стадиона, а двамата му приятели все по-рядко мълчаха. Той изобщо не беше предполагал, че докато тичат, могат да си говорят и за важни за него неща. И някак странно във всеки от тези разговори се промъкваха няколко постоянни думи, които Виктор беше чул и когато за първи път дойде на стадиона без Моника – подредени в изречение тези думи бяха „Свободата не е занаят“.
Моника остави всичко само да се изясни и закъсня. Когато реши, че всъщност трябва да тича с него всяка вечер, нещата се бяха изяснили, но без нейното участие. Тя разбра, че това, на което трябва да разчита, е, че Виктор още не знае за тази яснота.
А той вече беше друг на стадиона, дори и когато тя идваше. Трябваше да тича до нея, а не до двамата си приятели и започна да сравнява. Моника чуваше от него странни неща – думи, които той никога не би говорил извън стадиона. И между тях непрекъснато се промъкваше еретическото „Свободата не е занаят“.
***
И се заредиха тренировки седмици наред.
След като вече бе започнал да чувства всяка частица от тялото си, Виктор започна да долавя и постоянното присъствие на това, което още не осъзнаваше като характера си. Случваше му се да се чувства силен – много силен.
А Моника? Тя тичаше винаги до него. Тя ставаше все по-хубава – той беше сигурен в това, а Виктор все повече й се изплъзваше – тя беше сигурна в това.
Един ден й каза, че ще тича с двамата си приятели и на всяка трета обиколка, когато тримата я изпреварваха, тя мълчаливо кълнеше стадиона.
***
Тя ставаше все по-стройна и хубава - просто пред очите му – а той все по-малко я обичаше (той отдавна не я обичаше). Беше разочарован само защото се оказа, че и това не е истинското влюбване. Моника все по-често чуваше от него неща, които не разбираше. Виждаше, че невероятно изострената му чувствителност е много силно оръжие (тя все още воюваше и се бореше). Но съперница нямаше – той просто беше станал независим и друг. Тя не винаги го разбираше, когато й обясняваше своите странни наблюдения - като за разликата между обич и любов, между къща и дом, между враг и противник, тъмнина и мрак, спортист и състезател... И като не го разбираше, непрекъснато търсеше в думите му някакви намеци и безсилно не ги откриваше.
***
До рамото му и пред очите му тя стана съвършено момиче. Пред очите й той вече не я обичаше. Разделиха се – великодушно, без превземки, с взаимната уговорка, че взаимно си даряват свободата.
Година след това те все още тичаха заедно – не всеки ден, но поне три пъти в седмицата. Виктор – с двамата си познати, Моника – с тях или наблизо.
Той се чудеше какво й липсва, че да не е влюбен в нея, а тя – как той успява да бъде дотолкова изцяло в собствените си ръце, че да може да я гледа хладнокръвно – нея, на която нищо не й липсваше (тя го осъзнаваше, а дори и само това си беше сериозно предимство и аргумент). Единственото, което тя знаеше, а той – не, беше че тичането го прави прекалено независима същност.
Само че Моника не можеше да спре тичането му, а да обясни на Виктор защо той вече не я обича, би било просто безсилно злобеене.
Тя се надяваше той някога да се откаже от тичането, но тъкмо тя беше единствената, която Виктор не би могъл да обикне, ако спре – тъкмо от нея той се беше освободил на стадиона. Всяка друга би могла да го подчини, но не и тя – тъкмо тя тичаше до него, когато той се променяше...
***
След още една година Виктор вече не тичаше и беше женен. Ожени се два месеца след последната си тренировка. Моника го научи на пистата (заедно с двамата познати на Виктор, които все тичаха и тичаха като постоянни сенки на стадиона) и хладнокръвно го осъзна – все пак и тя тичаше...
За тичащите познати на Виктор Моника беше сериозен човек. Случваше се тя да разговаря с тях и все се чудеше дали всъщност има какво да им прощава.
А те гледаха как понякога случайни момчета се опитват да се завъртят около Моника. И знаеха какво ще последва – всеки път тя кресваше нещо на изненадания ухажор – различни думи, но всеки път им се струваше (и на познатите на Виктор, и на Моника), че независимо от думите, които тя е изкрещяла, някакво ехо винаги отвръща едно и също: „Свободата не е занаят, свободата.... не е ..... занаят....“.