23 май, 2009

Мария Гюрова

„Разкази на Мария Ю”

Мария Ю дава обещание


Мария Ю се разхождаше важно по една централна градска улица. Подсмихваше се вътрешно и външно, но в крайна сметка не се сдържа и му каза:
– Утре ще видиш.
– Това е банално от всяка една гледна точка, – така отговори тутакси нейният Лирически субект.
– Ще видим, - рече тя, издухвайки щастлива въздишка във въздуха подобно сапунено балонче, като предвкусваше ефекта от изненадата.
– Ау, уау, това едностранно отлагане във времето не винаги ми понася, - възропта той и за по-голяма убедителност зае формата на обиден кривоног мастиф.
– Ела, миличък, ела, - реши да го приласкае тя и за своя изненада започна да записва в тайния си тефтер нещо съвсем различно от предвиденото:

Една дама си купила конска кожа, много добре обработена и лъскава, от провинциален търговец, решавайки да я използва за интериорен елемент в дома си. Това тутакси предизвиква необясним смут у една нейна приятелка, която в същото време се готви да отиде на сватба, и за един доста дълъг момент остава вторачена в огледалото пред себе си със застинал в ръката гребен. На тази приятелка й идва наум една фолклорно-епична опоетизираща цар Иван Шишман песен, която в детството си не разбирала в частта на припева:
“Кондоконя, мила моя майно льо...” и т.н.
Смятала “кондоконя” за глагол в 1 лице, единствено число и в тази функционалност на граматическата единица не схващала какво точно действие извършва лирическия герой в песента. Опитвала се да разсъждава, знаейки, че глаголите в 1 лице, единствено число в българския език се наричат инфинитиви. Това, че съществува инфинитив, пък го била чула от майка си – учителка по това време, – а страшно много вярвала, че тази дума означава порода куче...
Тази сложност на разсъждението дълго време не й помагало изобщо, да не говорим, че не може никак да се свърже и с обстоятелството, че точно един ден много години по-късно ще се кани да отиде на сватба и…

Тук Мария Ю реши, че няма време да записва по-нататък.
– Хайде, - обърна се тя към своя Лирически субект, - приличаш ми на обиден инфинитив. Ела, ще пием кафе и ще си съчиним една хубава сложна история без никакво отлагане за утре.



Мария Ю се появява отнякъде

Мария Ю се губеше по цял ден. Особено напоследък. Единственото доказателство, че е някъде наоколо, бяха няколкото бележки, надраскани в тайния й тефтер, които така си и стояха - като непрочетени и-мейли. Не се знаеше никак как ще завърши всичко това, ако един ден не изви силен вятър, а в същото време местожителство й бе мансарда на един от хълмовете в града.
Там съседите й по принцип се опитваха усърдно. Опитваха се да удържат мазетата сухи от летните порои, опитваха се да изучат малките си деца в изкуството да се кара велосипед, без да се изчезва от полезрението, дори един от тях се опитваше да свири на барабани и - макар и несръчен в усърдието си - май всички го подкрепяха с някоя и друга окуражителна дума...
Та задуха силен вятър. Това от една страна доведе до суматоха на улицата в ниското. Съседите й се опитваха набързо да си паркират автомобилите и да си приберат бебетата с количките, което не беше лесна работа, като се вземат предвид дълбоките дупки, зеещи начесто.
В този момент тя изневиделица каза:
– Я, интересно, - като по този начин се опитваше да вложи един особен смисъл в казаното.
– Стига вече, - скастри я нейният Лирически Субект, който случайно беше наблизо. - Няма те никаква от доста време. Сега ще се чудиш защо съндъчетата с цветя са ти с едно-две по-малко. Няма ги, а и аз не съм градинар.
– Очаквах, че ще ме попиташ едно-две неща, - изрече отнесено Мария Ю, пренебрегвайки репликите му.
– Едно-две, едно-две, давай, - не се отказваше да задържи вниманието й Лирическият Субект. – И аз имам.
– Ти после, - нежно му отвърна тя. Смълча се за миг-два и продължи, концентрирайки се върху острата миризма на напъпил полски мак и колендро, докато с едното око търсеше да си припомни от тайния тефтер една история, записана набързо неотдавна.

Една двойка - мъж и жена - имали близки съседи. Доста близки. Балконът на съседите бил досами прозореца на трапезарията им. Съседите били недефинирана на брой група - момичета и момчета на студентска възраст. Особено от пролетта насам и едните и другите доста се били сближили, тъй като студентите се прибирали от балкона само късно вечер, очевидно да спят. Това жената го била установила с преголяма сигурност, тъй като докъсно прекарвала на трапезната маса, записвайки си нещо. До размяна на реплики още не се било стигнало, макар че и едните, и другите често се усмихвали и кимали в знак на добросъседство. "Все някога и това ще стане, поне ще ми поискат сол или пипер.", мислела си жената и очаквала.
Един ден задухал силен вятър. Когато се върнала у дома след работа, жената установила липсата на съндъчетата със здравец, които стоели на външния перваз на прозореца на трапезарията. В това време на балкона на студентите нямало никого и само два чаршафа, гъсто защипани на простора, се ветреели и плющели, отскубвайки се от някоя и друга щипка.
"Ами ето това е. Човек не бива да изпуска възможните моменти." И така тя останала смълчана и някак тъжно отнесена през цялата вечер докъсно, записвайки си по някое време тази своя мисъл.

След известно нетърпение Лирическият Субект на Мария Ю отрони почти срамежливо:
– Ти си го разбрала. Човек не бива да изпуска възможните моменти.


Мария Ю мисли за нещо необичайно


Един ден Мария Ю се беше замислила доста. Една от мислите, около които умът й блуждаеше на пресекулки, беше за монета от един лев. Някакъв човек й я беше дал по време на разговор, когато тя неволно му бе направила комплимент. Разговорът беше завършил радостно и тя намери монетата в джоба на полата си по-късно, когато се беше прибрала. Нещо необичайно се беше случило.
– И какво сега, - подчопли я нейният Лирически Субект.
– Не знам как да ти го обясня. Опасявам се, че ако опитам, няма да излезе нищо.
– Опасявам се, че става въпрос за нещо сериозно, - подхвърли той.
– Едва ли. Възможно е, - отговори бързичко тя. И ръцете й се разклониха, политайки от скута й, подобно разлистващо се дърво в анимационен филм, защото в този момент записа в тайния си тефтер следното:

В града беше преминал концерт на световно известна група. Успехът на тази спирка от турнето на групата беше необичайно шумен. Много хора от различни възрасти се бяха стекли да го посетят. Това беше предизвикало немалка суматоха и невиждани задръствания по улиците на милионното селище.
На другия ден три приятелки ядяли салата по време на обедната си почивка в бизнес комплекс. Разговорът им поради недоспиването от предишната нощ се завъртял разсеяно от споделените емоции, породени от зрелището, към кратката нощ на всяка една. И трите били сънуванли сънища.
Едната в съня си се беше преселила в някогашна своя неголяма и мрачна квартира, където нещо мистериозно се случвало с хазайката й, зад спалнята на която седели няколоко възрастни жени и мълчали. Осъзнала с ужас, че не си била плащала наема от доста време.
Другата изпитвала тревога в празния апартамент на свои приятели в град отвъд океана и се чудела на сън защо се тревожи след като било сигурно, че стопаните няма да се появят, не и в този ден. Звучало едно парче в изпълнение на Рей Чарлз “So it’s crying time, you’re gonna leave me…”.
Третата упорито се опитвала да прочете едно изречение в някакъв рекламен материал. То очевидно не било свързано с рекламираната стока, но в същото време било закрито някак си от полупрозрачна лепенка. Успявала да разбере само, че е изписано на един ред и започва с буквата "Д".
Трите жени - освен приятелството си - нямали нищо общо.
"По едно време вярвах силно във вълшебството на живота и много очаквах да ми се случи нещо необичайно.", казала внезапно едната, подхвърляйки метална монета от рестото, и другите две - също внезапно - едновременно потвърдили, че и те много очаквали.
Въобще много странна работа.

– Мария Ю, - извика нейният Лирически Субект малко панически, - тревожа се. Наистина смятам, че става дума за нещо необичайно.



Мария Ю брои


От известно време една още млада жена беше живяла в необоснован трепет. Било нещо неопределено.
Една вечер тя прекарала със своя прятелка на балкона у дома си. Но и тогава не станало дума за нещо определено, споделяли си случки и усещания. Някак си изчислили, че са приятелки от много ранна младост, а това означавало вече двадесет години. Приятелката казала: “Представи си двадесет години.”. И двете се умълчали, понеже им станало трудно в един миг да си представят толкова време накуп.
“Боже!”, възкликнала наум още младата жена седмица по-късно и се запътила в съботна вечер на випускна среща със съученици поради юбилей от завършване на гимназията, “Пак двадесет години.”. С плахост в сърцето пътувала с колата си по тихите вечерни улици към мястото на събирането, слушайки носталгични джазови парчета по радиото.
Било щастливо събиране с много вглеждане в очите и без носталгии – ако това е възможно въобще. Десетките бивши съученици сега упражнявали всевъзможни професии – търговци, лекари, икономисти, преподаватели, преводачи, а общият сбор на децата, родени от тях – било лесно да се пресметне, – надвишавал със сигурност двеста. Само малцина споделили, че усещат нерадостните симптоми на наближаващата средна възраст.

– Мария Ю, - каза в този момент от разказа в тайния й тефтер Лирическият Субект, - чудя се възможно ли е човек да си купи толкова много лимони, че да не знае какво да прави с тях след това.
Мария Ю не откликваше. Подобно на фикционална личност сега от нея можеше да се очаква всичко. Затова Лирическият Субект промени тотално подхода:
– Ти чувала ли си, че поради липса на витамин С, човек може да изпадне в летаргия, до такава степен, че да не може да извършва прости аритметични действия с цели числа. Знаеш, не съм бил професор по математика, но все пак ми е любопитно.
– Добре де, - продължи той, понеже тя не отговаряше, - дори не става дума за математика. Просто исках да разбера дали целият брой от съществуващи думи се отнася към човека или е някак си извън него.
Мария Ю затвори очи и нейният Лирически Субект разбра, че тя е въздъхнала наум в усилието си да осмисля много неща наведнъж, без да изпадне в объркване. Защото объркването е жестоко нещо и наподобява лов на лисици – хрътките са вече пуснати да тичат и душат в гора, където човешките ориентири са твърде малобройни в сравнение с тези на животните и следователно, ако е възможен някакъв контрол, той е твърде съмнителен и символичен.
Идеята за разговор някак бе провалена, защото една от хрътките нямаше никакво намерение да се занимава с лисици, образно казано, а теглеше Мария Ю в една друга посока:

На това събиране тя узнала от двама свои бивши съученици за тяхното пътуване до няколко азиатски страни и идеята им да покорят петхиляден връх. Тази тяхна история я беше развълнувала с един внезапно нахлул порив на пустота. Буквално й се беше сторила невъзможна, извън всяко разбиране за сложната предсказуемост или непредсказуемост на нашия живот една малка случка от техния разказ. В един от планинските биваци те гостували на голямо семейство кюрди с четирима сина и пет дъщери или обратното. На сутринта, докато гостите се стягали в мълчание за тръгване, една от дъщерите застанала във фокуса на полезрението на единия от бившите съученици и сресала косите си абсолютно неприкрито. Този жест трябвало да бъде изтълкуван като послание за внезапна любов отвъд общия език на думите, на които те едва ли можели да разчитат в тази ситуация, защото предишната вечер около огъня намерили само няколко общо разбираеми думи – две-три на немски и още толкова на турски...

Невероятно, наистина невероятно, - въздъхна отново Мария Ю, този път в действителност. – Броят на думите наистина няма значение.



Мария Ю се впечатлява от дребни неща

Тази седмица Мария Ю искаше да запише доста неща в тайния си тефтер. Но от мисълта да започне да пише няколко дни й беше призлявало. Ускоряваше й се пулса. И така тя беше като затворница – налагаше й се да отклонява вниманието си от нещата около дебе си и да се вслушва навътре в протичащите зад кожата й жизнени процеси. Чувстваше се като в минерален басейн, потопена до ушите в тежката вода, при което всеки вътрешен шум – от пулса на сърцето й или собственото й дишане – звучеше усилено и съдбоносно, като начало на всеобщо природно явление или световен катаклизъм.
Това доведе до една умора в крайна сметка, която много добре си пролича в малкото й записки, от които тя все пак не бе могла да избяга през седмицата.

В един неделен ден една дама прехвърляла съдържанието на няколко новозакупени книги и списания, чудейки се с кое четиво да започне най-напред. Любопитното било, че докато ги разлиствала уж набързо, се вторачвала ненадейно в отделни пасажи, изречения или дори фрази, без да знае точно защо. Била потресена, че където и да се спирали очите й, думите я впечатлявали с някаква необикновена сила, та чак я избивало на плач.
На едно място ставало дума за съвременен световен дизайнер, бунтар и приключенец, който не знаел как да определи смисъла на изкуството, но създавал столове от необичайни материали, сродни на метала и пластмасата, за стотици хиляди парични единици. В технологията му на издуване на материалите – обратна на това да създадеш вакуум – тази дама провидяла една своя представа за Първичния взрив и разгръщането на Вселената. После дизайнерът казва, че майка му произхожда от бедна балканска държава и той я обича безкрайно. Двете картини на пораждането на Вселената и произхода на тази майка от едно място на една планета, където еволюцията на водорода и съчетанието му с Бог знае колко елементи на Бог знае какво ниво довежда до създаването на бедна балканска държава, я втрещява неимоверно. Безкрайната обич между двамата е повече от логична поанта в тази представа за взаимодействието и общуването на големите неща и малките неща. Тук тази дама усетла за пореден път недвусмислена влага в очите си. Запитала се какво е голямо и какво малко...

На това място Мария Ю беше прекъснала историята си с очевидното намерение да не се връща към нея никога. Според подозренията на нейния Лирически Субект напълно възможно е точно тук Мария Ю да е плъзнала поглед към отсрещния покрив, където в топлия следобед оси и дребни мушици танцували своя малък танц, заобляйки с движенията си начупените ъгловати форми на керемидите. Тогава тя би могло да си е помислила: дали керемидите в пространството са точно това, което тя вижда, или присъствието на осите и мушиците са подсказали една надреалност в определението на формата им чрез своя следобеден танц.
– Но все пак не съм напълно сигурен, - подчерта Лирическият Субект и се вторачи в Мария Ю, която продължаваше да излъчва признаци на умора.
– Мария Ю, моля те, изключи телевизора, - извика той, но беше закъснял, защото в този момент видя на екрана много бавната усмивка – нейното пораждане, разцвет и погиване – на млад търговец на сергия на рибната борса в Дубай, и разбра, че тази усмивка, се беше впечатала в Мария Ю по един финоменален начин, който тя може би още нямаше сили да разбере дълбоко в себе си, чувайки само далечен плисък на минерална вода върху мраморни плочи.


Мария Ю търси липсващ коледен подарък

Тъкмо веселата Коледа бе взела да поотшумява. Купища есемеси бяха написани - получени и изпратени. В много от тях се говореше за неотменимото по това време на годината рождество. В други се споменаваше за звездата над Витлием (да, точно Витлием), трети говореха за ново начало и нови надежди (nachalо, nadejdi), радост, любов, щастие, семейство, близки, благополучие, благоденствие и т.н и т.н. Само един от тях беше различен. Извън тона на празничната приповдигнатост той гласеше "You are the queen of the..." и там беше прекъснат - волно или неволно.
Доообре. Какво означава това, така си мислеше Мария Ю, докато се мъчеше да изличи петно от покривката на трапезарската маса, добито по време на празничните навъртания около същата тая маса със същата тая покривка.
"Ти си кралица (респективно царица) на...", преведе си тя на глас, подмятайки разсеяно покривката върху капака на коша за пране. В момента нищо не й идваше наум. Можеше успешно да си се представи като героиня в телевизионен клип (TV commercial), респективно като истинска кралица на:
- невероятно добре изпраното пране с някаква марка суперпрах за пране;
- невероятно апетитна супа само с едно изсипване на пакетче в тенджера с вряща вода;
- котките с една невероятно вкусна кремоподобна храна за котки;
- джиесем комуникациите само с едно невероятно натискане на бутон;
и още десетки други кратки рекламни разказчета за невероятни стоки. Но това определено не я водеше към нещо смислено и удовлетворяващо я.

– Мария Ю, онзи ден за Коледа един твой приятел ми даде подарък. Малка изящна, - и тук Лирическият й субект смутолеви или преглътна някак си последната дума, така че тя не се и чу.
– Съкровище мое, - Мария Ю използваше такива драгообразни обръщения към Лирическия си Субект само на официални празници или в случай на крайно провинение от негова страна, - помолила съм те да не си присвояваш подаръците ми под коледната елха и, и изобщо личните ми неща.
– Стана по друг начин, - замънка неубедително той.- Тази малка изящна... Това малко изящно... Даже не беше нещо. Беше не-нещо, значи беше нищо... Моля те, моля те, хайде да сменим темата! - И той се опита да промени физиономията си така, че да заприлича на едно нейно коледно стихотворение отпреди две години, когато всичко изглеждаше толкова различно:

... гледам сняг по покрива и
ледени висулки под стряхата...
... градът е стъклен и рубинен,
тих като ковчег...
... после една мастилена звезда
е яйце, излюпено
от черупката на Лебеда...


– Не беше така, забравил си как беше. И аз съм забравила. Остави по-добре.
Разбира се, тя можеше да провери моментално в тайния си тефтер как точно е било записано по онова време. Вместо това предпочете да си припомни няколко тъжни приказки, в които красиви и онеправдани девойки по силата на възтържествувалата най-накрая справедливост ставаха кралици, царици и темподобни прекрасни, необикновени персони. Обикновено чрез магична дума, жест или действие.
– Ето как беше, - упорстваше Лирическият Субект:

... после една мастилена звезда
е портрет, излюпен
от яйцето на вселената...
... ако някой прекоси потъналата
в студ улица,
би причинил още драсканици...

– Виж, не беше драсканици, а драскотини. – Припомни си тя. - Но какво от това.
– Как, лошо е, че сме забравили какво. Оттук произтича изворът на меланхолията ти, - патетично додаде той.
– Винаги една дума или магично действие липсва, за да се подреди историята, както трябва.
– Имаш предвид една малка изящна, - и той пак сдъвка завършекът на репликата си.
– Драги мой, ето какво си присвоил онзи ден, - внезапно разбра тя. - Взел си онази дума, предназначена за мен.
– Ей, Мария Ю, ти си абсолютна царица. Как разбра, че е дума. Просто не исках да си признавам, тъй като я забравих от притеснение.

Какъв абсурд, помисли си Мария Ю и, защото трябваше да предприеме нещо, записа, а след това задраска следното стихотворение в тайния си тефтер:

Моята коледна дума

Колкото повече търся,
толкова по не зная думата.
Аз - царицата на какво?
На изгубената дума по Коледа.

Лошата новина тази Коледа е,
че моята дума липсва. По
предположение тя е наоколо.
Моята дума. Какъв абсурд.

Марин Бодаков

Натюрморт с восък

те нямат сетиво за катастрофата:
не се извръщат към Икар,
нито към мен

и между двама ни не подозират разлика




Убито червено


тази кожа -
бъдещи дипли на безпомощна царствена мантия,
арогантни петна, сини шупли

тази кожа -
диви косми текат към екватора, топчести вени

тази кожа - капак от ковчег на маймуна
 
 

 
Добавка към едно стихотворение

 
Освен двата розови крака,
очертали лакомата човка на смъртта,
 
при взиране в оригинала се открива
ръката на Икар.
 
Изранен гребен за лабиринта на вълните,
пет пръста, вкопчени в абсурдната опора на водата;
детайл, неподлежащ на репродукция.

После четири пръста.
После три.



Ужасено привличане

Краката,
спуснати към пода. Носилката -
трамплин над празния басейн на миналото.

Музикантите напускат
филхармонията на неговия дъх един по един -
квартет, трио, дует със съпругата.

На тръгване стъписан забелязва,
че мършавият задник е оставил алена следа върху чаршафа.
Не само той е изненадан.

Мълчанията се състезават преди прегледа,
хирургът не открива излив.
Предстоят години без живот и без смърт.

После виждам една инсталация:
след извърнато синьо момче капе кръв в коридора на клиника,
няма рана.

И се сещам за татко.

Кристин Димитрова

Деветдесетте

Деветдесетте ми се струват прекалено близко, за да може да се говори за тях с исторически интонации. Периодът гъмжи от живи свидетели, а и независимо, че вече си боядисвам косата, все още ми е някак рано да започвам спомените си с “та така...” и други словесни предупреждения за дълбоки сонди из мъглявините на личната памет. Или поне така ми се струва.
От друга страна нещо в обществената памет ме кара да мисля, че въпросът “как изглеждаха 90-те” е зададен навреме. Със всеки следващ курс студентите, на които преподавам, се въоръжават с по няколко нови политически клишета и загубват следата на други, по-стари, и това ме събужда за реалния ход на нещата. Днес често ми се случва да разяснявам българския превод на термини от рода на “пета колона”, “СИВ” и “диктатура на пролетариата”. Доживяхме клишета, с които ни биеха по главите, да се изпарят във въздуха. Това е хубаво, защото показва, че междувременно са пораснали едни неоплискани от държавното промиване на мозъци индивиди. Обаче е и малко неприятно. Разпадането на изразите, с които ни караха да лягаме и ставаме, да обясняваме света и да го разпределяме на правилен и неправилен, някак ми изглежда като изчезване на оръжието на престъплението. Няма оръжие, няма виновен.
Ако не се помни сивотата, лицемерието, дебненето, ограничеността и безправието на 80-те, никой няма да схване груповият екстаз, с който се метнахме в промените. А без този групов екстаз не може да се обясни доверчивостта, с която приемахме всичко през 90-те.
Та така...
В началото на 90-те имаше огромни митинги. Бяха най-големите до този момент в България и, както ми се струва, ще си останат и най-големите. Комунистите се бяха посвили, не точно изчезнали, (в никакъв случай не това), но се събираха по техните си митинги такива едни дамгосани, стоически изправили лица срещу справедливите ни плюнки, засрамено дръзки като белязани с алени букви героини на Натаниел Хоторн. На една от тогавашните остатъчни манифестации по случай Девети септември група старци с каскети и забрадки размахваха хризантеми в строен ред и пееха “Паааартизан за бой се стяга...”, а аз стоях от другата страна на улицата и им виках: “Стягайте се, че сте само за бой!” Днес това не може да се повтори. Първо не останаха такива наивни бесепари и второ, аз също не съм толкова наивна. Май вече никой освен следовниците на Тангра не е.
За родените през 1990-та година ще обясня, че на 9-ти септември 1944 г. комунистите в България превземат властта и от този момент страната ни става част от източния блок, социалистическия лагер, съветската империя или каквото там наричат държавите от нашата страна на Желязната завеса. Тази дата и досега се тачи в тесни, широки и национални семейни кръгове. “Желязната завеса” ще си я проверите в Уикипедия.
Сините митинги, за разлика от червените, искряха от напориста енергия като току-що отворено шампанско. Всички се обичахме, прегръщахме и целувахме, защото си имахме доверие и знаехме, че ние сме добрите. По-яките носеха знамена с дебели прътове и така обединяваха идеологията с готовността за действие. Имаше разюздано творчество на плакати. Сред тях думите “свобода”, “крадци”, “убийци” и “смърт” се повтаряха с ботевска интензивност. Някои носеха картонени бесилки с истински въжета, а други – чучела с тиквени глави. И аз веднъж направих плакат с темперни бои. На него пишеше: “А какво направихте за болните, пенсионерите и инвалидите?”. Рядко съм правила нещо по-непопулярно, макар че имам доста опити в тази посока.
По митингите държаха речи всякакви хора и ние слушахме смелите им думи в захлас, като от време на време скандирахме “СДС” с разкрачени пръсти. По-късно някои от тези хора се оказаха членове на БСП, други – криминални дучета, наскоро излезли от затвора, трети – изветрели някогашни участници в битките около Стамболийски, основната част – сътрудници на Държавна сигурност и почти всички – хора, подбрани лично от Андрей Луканов, за да уподобят наличие на опозиция. За да не ти се пречкат разни истински опозиционери, ти размазваш всяко инакомислие в продължение на близо половин век, а после си назначаваш собствени опозиционери и си преговаряш с тях на кръглата маса като крал Артур на демокрацията. Гениално, но комунистите се сетиха първи.
Сред обявите за протест имаше и някои много тревожни в посланието си, например: “Митинг на битите, ограбените и изнасилените”. Минахме с мъжа ми Владо Трендафилов да видим как върви и видяхме площада пред мавзолея необичайно празен. Всеки бързаше да го прекоси възможно най-бързо, да не би да го щракне някой фотограф. После върви обяснявай, че си от битите или ограбените.
По това време стана известен Йоло Денев Камбански, който танцуваше с маска на Тодор Живков и списваше собствен вестник. На първа страница статиите бяха подписани с Йоло Денев. На втора – само с Камбански. На трета с Йоло Камбански, а на четвъртата – с Денев-Камбански или нещо от този род. Високата степен на идиотщините, които бликаха спонтанно отвсякъде по онова време показва, че наистина имаше отприщване на свободата. Чувството, че нещата са в наши ръце, не знам как може да се повтори.
Нямаше убийства. Нямаше мутри. Нямаше отвличания. Нямаше дори счупени витрини. Хиляди хора отговаряха за всичко това и нищо подобно не се случи. Тези неща се появиха, когато властта успешно стигна до новите си пазители. Докато пълзеше до тях през нас все още нямаше никакви проблеми.
Всички четяхме вестник “Демокрация”, всички слушахме по радиото дебатите от парламента, всички си споделяхме новини по улицата, като че ли се познавахме. “Всички”, разбира се, е преувеличение. Това е думата, която човек употребява, когато е видял само това, което е искал да види. Помня как веднъж срещнах наша съседка, която залиташе от преумора. “Какво става, да не ти е зле?”, попитах я. “Как да съм добре, като комунистите са подправили изборите? Бързам от митинг на митинг.” По същото време дъщеря ни Лилия отговаряше на въпроса на колко е години, като вдигаше два пръста и казваше: “На две. СДС.” Не сме я учили ние. Такава беше средата. Ние само се смеехме. Тогава се смеехме за щяло и нещяло.
Като споменах подправянето, или както официално се оказа неподправянето на изборите през 1990 г., искам да кажа, че “Градът на истината” започна от двама преподаватели, които в знак на протест и солидарност със стачкуващите си студенти бяха решили да спят пред университета. След няколко дена край одеялата им, донесени от вкъщи, се издигнаха и две палатки. Те бяха на студентката от английска филология Теодора днес Теди Рудолф. После се появиха и още палатки, отново пред Софийския университет. Накрая лагерът се разрасна и се премести пред Президентството. Двамата преподаватели, от които започна всичко, бяха Юлиян Константинов и Владимир Трендафилов. По това време бях бременна с бъдещия ни син Константин и не можех да се присъединя към тях. Само носех термоси с кафе и некадърно приготвени шницели.
По време на стачка по телевизията въртяха нонстоп “Лет ит би” на Бийтълс поради причини, които и досега не са ми напълно ясни.
Занимавала ли съм се с конспиративно-подривна дейност по време на социализма? Абсолютно не, освен ако вицовете не се смятат за някаква антиобществена проява. Може би глупавите вицове са. През 80-те бях частица от огромното мнозинство в България, което се беше примирило, че социализмът е вечен и недосегаем като бодливата тел по границите ни. Четях преди всичко на английски и ме беше гнус от всички публични актове на обяснение в любов към партията. От една страна защото е тъпо да обичаш партия. От друга страна защото въпреки големите дрънканици реално никой не обичаше партията. И от трета страна защото партията не беше за обичане. Исках да работя като преводач, защото това ми изглеждаше като достъпен прозорец към разума и културата, който не изисква специални душевни салтоморталета. За писане през ум не ми е минавало. Родът ми е миниран от свещеници и военни, за които не беше разумно да се споменава. Тази вътрешна конспирация за предпазването ми беше толкова силна, че и досега не знам много за въпросните личности. Наясно съм, че много хора по това време са членували в Клуба за гласност и преустройство. Не съм един от тях. Както мнозина други и аз си мислех, че единствената промяна в страната ни може да дойде, ако Тодор Живков умре. Той умря, когато това вече нямаше никакво значение.
Тогава дойдоха 90-те ми се случиха много първи неща. Започнах да пиша стихове. Първият ми читател беше Владо – и тогава, и досега. Близките ни са най-лесните жертви на всичките ни хрумвания. Той пък показа ръкописите ми, пряко сили натракани от мен на пишеща машина, на Ани Илков, който също ги хареса и публикува първото ми стихотворение в Литературен вестник. Казваше се “Кафето опъва нервите”. Гледах вестника и не можех да повярвам, гледах и не можех да повярвам. Чувствах се на върха на славата. Не смеех да погледна хората в очите, да не би да кажат: “Ама как, вие ли сте прочутата авторка на онова вълнуващо стихотворение?” Човек трябва да издаде едно стихотворение и да замълчи завинаги. През 1992 г. издадох първата си книга.
Сред хората, които са ме окуражавали от самото начало са първоначалните редактори на “Литературен вестник” Румен Леонидов и Владимир Левчев, както и Иван Теофилов. Яна Левиева нарисува корицата на първата ми книга, а Стефан Десподов - на втората. Първата си рецензия получих от Никола Вандов. Тогава не го познавах, само се зарадвах и я запазих. После станахме приятели, но аз, нали не помня имена, нямах представа, че той ми е писал тези хубави неща зад гърба преди години. Разбрах това случайно, когато си прехвърлях изрезките от един шкаф в друг. Редактор на първата ми книга беше Пенка Ватова. Молеше ме да сложа разни точки, където им беше мястото, а аз – не та не. Променял се смисълът. Голяма промяна от една точка, няма що. Да я бях послушала. Получих рецензия и от Едвин Сугарев. Беше нещо като групово-индивидуален преглед на първите издадени от “Свободно поетическо общество” книги и аз се намирах на лявата страница на вестника.
По-късно и много други хора започнаха да пишат с анекдоти, с вградена пряка реч, с “той каза, тя каза”, с описания на причудливи хора, с една по-сдържана бленда на патоса. По-късно, обаче.
Когато за първи път пристъпих на събрание в Сдружението на българските писатели, се чувствах като в храм. Ах, тези духовни хора, о, тези реализирани личности. Още от самото начало ми направи впечатление, че всеки говори за себе си, без да вземе предвид изказванията на предишните. В един момент стана Владо Даверов и каза на Любен Дилов: “Любене, ти знаеш, че досега съм членувал в Съюза на писателите по две причини: за да им ползвам почивната станция и да ги подривам отвътре.” Стори ми се интересна формулировка на несъгласието и я запомних.
На следващите избори станах секретар на Сдружението. Предложи ме Рада Москова. За председател беше издигнат Иван Теофилов, другите членове на ръководството бяха Йордан Попов, Георги Господинов и Алек Попов. По това време от фондация “Отворено общество” беше отпуснала 20 хил. долара на Сдружението и Георги Генчев имаше специална заслуга за това. Имахме програма за издаване на книги, имахме кафе-клуб, имаше секретарка, имаше литературни четения. Когато има пари, има много работи. Иван много държеше на подпомагането на пенсионерите и това му костваше обикаляне по банки и попълване на документи пред гишетата им. Редовно се раздаваха консерви, кашкавали и други поощрения, които ако не бяха пряко свързани с литературата, поне я подкрепяха физически. Аз лично вярвах, че ако хората се познават по-добре, те неминуемо ще се харесат. И направих няколко големи купона – писателски Хелоуин с диджей в Екскалибур, пролетен купон в Ла Страда, бал с маски в Ла Страда. Уреждах ги сама и треперех до последния момент да не се провали нещо, защото ако работата се издъни, всеки ти държи сметка, а ако излезе както трябва, всички кимат с глави и приемат поздравления. Тези грамадни калабалъци с покани, алкохол, танци, поетични състезания и т. н. излизаха по сто долара всичко. Последният всъщност беше сто и тридесет. И хората бяха щастливи и много искаха да се записват в Сдружението. Такива купони събираше и Елин Рахнев за списанието си “Витамин Б”. Защо никой от по-нататъшните ръководства не направи нищо подобно, нямам представа. Вярно, изискваше се малко тичане, но като пари беше елементарно. При следващото предложение да остана секретар си направих отвод. Ротация, алтруизъм – аз и досега вярвам в тези неща. Толкова ли съм изостанала?
Междувременно всичко, което се правеше в Сдружението, не оставаше без развитие. В кафенето пишещи членове започнаха да си носят тубички с наливно вино от “Бай Генчо” през две преки, за да се напиват по-евтино. Редовно имаше вкаменени от алкохола пришълци, които държаха речи. След всяко раздаване на “помощите”, по масите се отваряха консерви, режеше се кашкавал върху вестници и се бодеше риба с туристически вилички. Веднъж около маса в ъгъла видях четирима непознати мъже. “Извинете – попитах ги – вие поети ли сте или прозаици?” “Ватмани сме – отговориха те – и сега се уговаряме за залаганията. Можете ли да ни оставите за малко насаме?” Какво да кажа – Сдружението, като всяка амфибия между два периода, си имаше особености.
Веднага след 10-ти ноември исках да се запиша в много партии наведнъж. Мисля, че си избрах социалдемократите и радикалдемократите, защото ми звучаха много демократично. Социално и радикално. Това беше през 90-те.

Йордан Ефтимов

Небе

– Ее, стига де! Ще ме заболят после.
Бях й захапал пъпките с краищата на устата си.
В този момент чантата й се изхлузи от положението си върху моята и се захлупи до пейката. Вдигнах я с почти акробатическа скорост, но Михаела не ми повярва. Отвори първо едната страна, поръчка вътре с пръсти, чу се дрънкане на ключове и стотинки в портмоне, после бръкна в другата, и след констатацията “И очилата ми са тук, добре” облекчено се отпусна отново отгоре ми.
– Я, я виж небето – казах. – Уж е нощ вече – беше станало към девет и половина, а в края на април това си е доста късен час – а небето е светлосиньо на розови петна. Там, където са облаците.
После продължих:
– Забелязала ли си, че над София небето много често е розово. Сега ми е ясно защо – защото е облачно. Над София постоянно е смог.
– Хубави цветове – каза Мишето.
– Като за роклята, която ще ти купя. Например екрю.
– Не, ще е светлокафява.
– Добре.
– Аз пък искам да живея на онзи ъгъл – посочи с глава към една от сградите с изглед към “нашата” градинка. – Няма да излизам никога. В стаята горе. Обла. Цялата с прозорци. Само ако е пълна с прозорци.
До събитието оставаха шестнайсет седмици.
Тръгнахме към квартирата й на “Сан Стефано”. Беше до телевизията. Коптор. Но само срещу 25 лева на месец. Хазяйката й се води родственица, пък и редовно трябва да й пазарува, защото онази я мързи. Винаги два хляба и две кофички кисело мляко. Кога ли ги ядяла? Излиза всеки ден за половин час, но стига до градинката насреща за час – тътри се. Там не губи много време, защото си въобразява, че разговаря с някого. На тръгване задължително пожелава на приятелките си: “Лека смърт!” Не се шегува.
Тръгваме да я видим тази хазяйка. Да я видим тази хазяйка, ха-ха.
Естествено, аз нямам намерение да ме вижда. Мишето също не иска. Всъщност.

Изкачваме четири етажа с мухъл и графити с идентично съдържание – предходният ухажор на Мишето. “I love M.” или “Не мога без теб, М.”. Пречупени стрели, забити в сърца, кървящи в чашки. “М. е най-красивият ужас във вселената.” Не може да ги изтрие, защото той ги подновява. А и след всяко изтриване се катери по-високо.
– Знаеш ли какви разговори водя с хазяйката? – попита Мишето, докато отключва. – Гледала например как американците пускат умни бомби над Косово и се възмутила искрено. Представяш ли си – тази бабичка слуша програма “Христо Ботев”, симфония до симфонията, а после реди пасианси и се подготвя за новия глобален ред. Гледала също за акулите – как раждат живи своите малки, а не яйца. И документалния филм за Милошевич – как се оженил за своя състудентка, Мира Милошевич, и никога не й изневерявал – което е един вид плюс за него, и как се обяснява неговата жестокост с нерадостното му детство. После ме пита имат ли деца, защото ако нямат, това обяснява защо е избил толкова албански деца. Все едно, че съм им светила!
Но тя вече й говорела за НЛО и как Чочо не искал да остава в Америка, а можел, то се знае, как тази статия в “Новинар”, която Михаела трябва на всяка цена да прочете, била съвършена, напълно съвършена.
– А аз гледам сапун по телевизията и не смея да сменя канала – каза Мишето.
Говореше доста спокойно, въпреки че бабата беше в съседната стая. По-точно през една стая – кухнята. Хазяйката сигурно искаше да знае кой съм, но нямаше повод да влезе, защото вече е взела кърпата си от балкона. Как да следи нещата? Съдба.

– Знаеш ли как хазяйката проветрява през тоалетната? Отваря прозорчето на тоалетната, разбираш ли? И след това всички врати, за да влезе чист въздух в тях.
– Защо?
– За да не настине. Така не й духа директно.
– Да не е заради крадците?
– На петия?

Това е първото ми влизане в тази квартира. Трябва да отида и до тоалетната. Тоалетната говори много. Тази е яка. Как да опиша нещата над вратата й? Кофа без дъно, покрита с почти оранжеви кълба прах, нещо като мотовилки, счупена дървена стойка за пране – от онези, които се сгъват на хикс. По пода на тоалетната са наредени вестници.
– Защо – питам Мишето.
Гледа ме.
– Не ти ли миришат? – пита. – Ами слага ги, защото редовно пикае по пода и за да не го цапа.

Има само още една чужда жена, която стои отгоре й – научната й ръководителка. Имала специфични диалектизми. Например “джиджан”. Обичала да казва, че нещо е джиджано.
– А знаеш ли, на нея сичко й е наджиджано. Цветенца на масата, всяко косъмче върху главата й е подредено. На шейсет е, а още си е блондинката от едно време. Вкарана в системата от някакъв професор женкар, чиито теории за системата на времената минават за авангардни и до днес.

Спомням си само още едно ходене в квартирата на Мишето. Хазяйката я нямаше и аз си взех душ. Чудо нечувано – не давала да се лее прекалено много вода. Както с телефона – карала се, че Мишето го търсят прекалено много хора, защото била убедена, че говорещите винаги плащат по равно.
– Ти си пòпан – каза Мишето. Общо взето, радваше ми се.
И реши да ми разкаже за вестниците.
– Знаеш ли, тя запуши тоалетната. Стана така – тя по принцип си събираше лайната във вестници и ги хвърляше през балкона. Не знам защо. Не ме питай. Но един съсед я заподозря. И тя взе да ги пъха в тоалетната. Така я запуши, че трябваше да я кърти малкият й син. И понеже си е малко пиян, и до ден днешен е цъфнала.

Друг път ми разказа за теорията й за повинностите. “И жените си имат своята казарма – девет месеца служба служат”, казвала. И впрочем е била права. През зимата не давала да палят печка току тъй.
Сестрата на хазяйката е от Трявна и също си я бива. Например неведнъж е писала протести срещу самолетите. Много шум вдигат тези самолети, писала тя до ЦК, а Трявна е исторически град. Мазилката на къщата ми се напука, а точно над нашия град се пада нещо като кръстовище на всички самолети, които минават над социалистическата ни родина. Разгониха и щъркелите – знае се, че където има самолети, щъркелите линеят. Да се изменят траекториите и да се запази екоравновесието. Така пишела.

Тази хазяйка не й излезе от главата дори четири години по-късно. Живеем в съвсем друг квартал и само отвреме навреме, когато телефонът звънне, а никой не стои насреща, Мишето твърди, че е бившият й ухажор от телевизията. Онзи с графитите. Някакъв мустакат чичо, вечен ерген. “Шлиферов”. Не спирал да я тормози дори след като го отрязала окончателно. Сприятелил се с хазяйката, правел й компания. Изслушвал я. Да, същият онзи с чесъна – през обедната почивка вместо да си кеси постоянно в барчето на “Тулово” като останалите алкохолици, прескача до колата, отваря багажника и нагъва чесън, за да е здрав.
Тази нощ той звънна два пъти. Вторият път впрочем се оказа приятелката на Мишето от Чикаго. Там е сутрин или следобед, все едно. Друго време. Мъжът й тук беше дизайнер, там кара голям камион. Въпросът е, че след разговора с нея – имала рожден ден и искала да чуе български глас, Мишето вече е на тема хазяйката.
– А казах ли ти, че онези пребоядисали къщата.
Ставаше дума за големия й син. Той се беше настанил в апартамента. После сменил бравите под предлог, че брат му влиза и изнася. Бил изнесъл някакъв персийски килим например. А този, той е дошъл чак от Стара Загора – живял там дълго, оженил се отново, с новата гледали някаква чужда баба, за да им припише апартамента си, после го продали и сега имат вила на Панчарево. Водили хазяйката там. Тя брала маргарити и се чувствала отпочинала.

Погледнах будилника. Точно след десет минути щеше да затрещи, слава богу. Преместих стрелката. Обърнах се на другата страна и прегърнах Михаела, която се беше завила през глава.
След малко тя отвори щастливо очи. Цяла нощ ни делеше от последния разговор насериозно.
– Знаеш ли какво сънувах? – казах. – Че говоря с Ина по телефона. – Ина беше предното ми гадже, с което бяхме заедно три години. – По-точно, влизам в някаква измислена поща – там, където беше “Ванак”, арменската сладкарница на ъгъла на “Волгоград” и “Дондуков”. То не изглежда точно като поща – по-скоро е някакъв офис, като на “Фина механика” или “Химическо чистене” и веднага виждам един от телефоните, които могат да се придвижват до десетина метра. Грабвам го, излизам навън и започвам нервен разговор с Ина. За да говоря, вървя. Така стигам до Университета, завивам по “Руски”, след това при Военния клуб тръгвам по “Раковски”, тъй че накрая отново съм на “Дондуков” – но при Операта. Тук най-накрая слизам “под” “Дондуков”, оказвам се на нещо като обратната страна на планински хребет. Оттатък, в посоката, в която се спускам, се вие пътека, съвсем не стръмна. Някъде долу пушат кумини. Ина ми казва, че няма да можем да се видим и тоя уикенд, отива при майка си на село. Не съм я виждал откакто се разделихме, тъй че се опитвам да я убедя. Не успявам.
Михаела мълчи. И двамата сме със затворени очи – не съм ги и отварял, откакто я целунах преди да заговоря.
– Наистина не съм я виждал.
Нищо. Мълчание.
– После те сънувах теб. Сънувах, че се събуждам до теб. Протягам се да те придърпам към себе си и да те прегърна, но когато те обръщам, защото ти – завита като пашкул, си се обърнала към прозореца – се оказваш ти, но лицето ти е друго. Не е твоето лице. Иначе си си ти.
Не мога да й разкажа за един от последните сънища на Ина. Няколко месеца преди да се разделим тя сънува, че имаме цели три деца: едно без глава, едно с две глави и едно нормално. Беше краят на пролетта и го отдадохме на алергията.

Минахме покрай “Свети Николай” – съвсем малко черкве, паянтово и наскоро варосано като плодно дръвче. В дворчето му е почиствано – сигурно по Цветница. Сложили са нови саксии от бивши гуми на камион. Тя влезе, а аз останах отвън. Вярвам, но сега не мога да вляза.

Ида Даниел

Проект 1

Аз танцувам ритмично-неритмично
Те четат култура
Аз танцувам
Те четат на микрофон
Аз танцувам
Те избират текста
Аз танцувам
Те се редуват
Аз танцувам пет часа
Те четат пет часа и малко
Текстове, в които ме няма



Проект 2

Село Гинци
Последното село преди прохода
Петрохан
Аз паса сърнели
И се храня с тях
Цяло необятно стадо сърнели
Най-големите в страната
Най-дивите
Аз се храня с тях
Те се раждат отново и отново
Само някои разменям за масло
И сол


Проект 3

Европейски ден за солидарност
Между поколенията
Ние сме от едно поколение
И сме солидарни
Те са от друго поколение
В театъра
Ние идваме с мир
Те искат да ги оставим на мира
Солидарност
Между поколенията
В театъра

Емил Тонев

Голямата битка в неделя сутрин

Сценарий
за игрален филм


ЕПИЗОД 4.
Ден. Екстериор. На площада.

ОбКам. На площадчето, пред скромно кръчме с юнашко заглавие “Ловджийска среща”, е спрян малък автобус – “ПАЗ”, модел 60-те години на 20-и век, със стълбичка отзад към багажника на покрива. Наблизо е спрян вехт москвич с отворен капак. Група от десетина мъже и младежи на най-различна възраст седи, клечи или се мотае наоколо. Изглеждат нервни и напрегнати. Някои разсеяно надничат в двигателя на москвича, а един от тях - голям, як мъжага с характерно сплескани уши, омазан до лактите в машинно масло, им обяснява нещо. Всички виждат пристигащия Цочо и се вторачват в него. Цочо ги оглежда и вдига камерата си.
Суб. Кам. Камерата обхожда групата. Повечето са мрачни и сериозни, сякаш са тръгнали на война. Мустакат и дебеличък чешит на около 40 излиза от кръчмата, заключва я отвън и се заема да събира накуп пластмасовите столове и маси отпред – това е кръчмарят Гошо. От радиото на автобуса звучат народни песни, но истински, не чалга.

КРЪЧМАРЯТ: (зяпа в обектива)
И т`ва ли ти е камерата?

ЦОЧО:
Т`ва е, що?

КРЪЧМАРЯТ:
Ми тя много малка, бе?

ЦОЧО:
Малка, ама готина. Всичко си има.

КРЪЧМАРЯТ:
И колко пари?

ЦОЧО: (замисля се кратко)
Пари… колкото един декар ливада на баира, отляво на пътя, с три джанки и няколко храста малини...

КРЪЧМАРЯТ: (зяпва)
Толкоз скъпо?!

ЦОЧО:
Тц! Толкоз евтино…

КРЪЧМАРЯТ:
`Начи затова продадохте ливадата?!… Ебаси! Тя майка ти съвсем изперка, бе!

ЦОЧО: (рязко)
Ти си мери приказките!… Това е инвестиция, ако искаш да знаеш.

КРЪЧМАРЯТ:
Тц-тц! Инвестиция! И к`во?

ЦОЧО:
Филм, к`во… Ще ви дават по телевизията.

В кадър влиза Петко – набор на Цочо.

ПЕТКО: (скептично)
Да бе, филм! Глупости приказва! Това и по най-тъпата кабелярка няма да го пуснат…

ЦОЧО:
То от вас зависи. Ако няма екшън, за какво да го пускат? Обаче ако има екшън, както се предполага…

ПЕТКО:
И коя тая кабелярка?

ЦОЧО:
Ник`ви кабеларки! Направо по някоя национална телевизия ще го пуснат…

ПЕТКО: (опулва се)
Националната? Леле! Луд ли си?

ЦОЧО:
Луд, не луд – само там! Никъде другаде! Е, може и на кино!

ПЕТКО:
Плямпай глупости, плямпай! На кино!

ЦОЧО:
А на бас, като си толкоз сигурен!

Петко се замисля.

ПЕТКО:
По к`во на бас?

ЦОЧО: (хили се)
По пет лева, по какво… Ти си знаеш …

Един 38-годишен мустакат субект, който седи наблизо, се обажда и Цочо врътва камерата към него. Това е Кемал.

КЕМАЛ: (подсмива се)
Петко, не се хващай, момче! Цочо е опасен, пак ще станеш за резил… Ще те изработи като миналия път, дето се хващахте на бас за сутиена на Люсито…

ПЕТКО: (настръхва)
Абе миналия път… Аз тогава щях да му… обаче нали…

КЕМАЛ:
Нали-мали, недей, щото в тая държава всичко се случва…

ПЕТКО: (мисли, присвил очи)
В тая държава всичко може да се случва, ама чак това не може да се случи! По националната телевизия щели били да ни дават, тъй ли!?…

ЦОЧО: Тъй, тъй!
Кемал се обръща настрани и Цочо проследява погледа му с камерата.

КЕМАЛ:
Духти! Твоят син пак се хваща на бас с Цочо!

Седналият наблизо дребен човек на 45 години вдига мързеливо поглед.

ДУХТИТО:
Ми да си троши главата, аз к`во да направя…

Камерата пак се насочва към Петко.

ПЕТКО: (присвил очи, нахъсва се)
Ей-й! Ей-й! Бре, мама му стара!… Тц! Няма да стане! Тоя път няма да стане! На бас!

Плюнчи палец и протяга ръка напред. Цочо бързо обръща камерата към друг свой връстник – хубавеца Спиро, който сръчно чопли семки наблизо и слуша разговора. Спиро обаче прави отрицателен жест с ръка.

СПИРО:
Ниц! Хич не ме брой мене! Втори път – ниц!

Цочо се хили иззад камерата си и я обръща към Петко.

ЦОЧО:
Покажи мангизите!

И размахва петолевката от майка си пред обектива. Петко се ослушва и поглежда към баща си. Духтито клати глава и вдига рамене. Петко се обръща към Цочо.

ПЕТКО:
Добре! Обаче тоя път не на пари! На кукуригане по бели гащи, ей тука! Ако го излъчат по телевизията или на киното – аз кукуригам! Ако не – ти кукуригаш! Отгоре, на масата, по бели гащи! Кукуригу! И ще извикаме и Люси, да ти гледа сеира!
Пак плюнчи палец и протяга ръка. Цочо явно се колебае
ПЕТКО:
К`во, бе? Шубелиса ли се? А-а, много си хитър, ама сега…

Цочо протяга палец иззад камерата. Басират се. Петко потрива длани и клати заканително глава. После Цочо центрира в кадър Кемал. Кемал гледа в обектива.

КЕМАЛ:
Ха да те видим сега!

ЦОЧО:
Тц! Кофти!

КЕМАЛ:
Кофти, я!

ЦОЧО:
Не това… Друго е кофти.

КЕМАЛ:
К`во друго, бе?

ЦОЧО:
Ми ти си турчин...

КЕМАЛ: (подозрително)
Турчин съм. И?

ЦОЧО:
Ами кофти... Ще кажат, че съм взел пари от някоя фондация за малцинствата да те пробутам във филма.

КЕМАЛ:
Какво плямпаш бе, запъртък?! Нещо искаш да се изсулиш от баса май… А-а, хич не помисляй, басът си е бас, аз съм свидетел!

ЦОЧО:
Басът си е бас, само се чудя как да обясня на продуцентите, че не съм те измислил?

КЕМАЛ:
Кого си измислил?

ЦОЧО:
Тебе, кого...

КЕМАЛ:
Абе я си…

Леко се надига, Цочо пъргаво отскача и се хили.

ЦОЧО:
Сто на сто ще кажат, че съм те пробутал нарочно!

КЕМАЛ:
Как нарочно, бе? Аз съм турчин, това е положението...

ЦОЧО:
Е, няма лошо! Спокойно! Най-много да те изрежа накрая.

КЕМАЛ:
Ще ти изрежа аз един на тебе зад врата! Ще ти скъсам големите уши! (става и тръгва към Цочо заплашително) Ай сиктир, `лапето му с `лапе!

Цочо бяга заднешком и се кикоти.

Елена Алексиева

МАТИЛДА

От време на време изпадаше в онова досадно състояние, в което й се струваше, че никой не я разбира. Тя нямаше дългите крака и шумния, клюкарски нрав на сестрите си, нито пищната, неповяхваща красота на майка си. На трийсет и четири Матилда не бе имала и сериозен любовник, ако изключим една-две краткотрайни връзки, плод по-скоро на лоша случайност, отколкото на непреодолима страст. Всички обаче я уверяваха, че е само въпрос на време, че трябва да чака търпеливо и че рано или късно и нейният принц ще се появи. И Матилда чакаше. Тя нямаше никакво съмнение, че някой ден това ще се случи, след като майка й и сестрите й го твърдяха с такава сигурност. По принцип за повечето неща Матилда не бе склонна да зачита мнението им, смяташе ги за прекалено повърхностни, но имаше някои въпроси, по които ги приемаше за абсолютни капацитети.
Още от малка й бяха втълпявали, че макар и лишена от очебиен физически чар, тя е забавна и интелигентна, във всеки случай по-интелигентна от повечето други деца, и винаги със свои собствени възгледи. И Матилда наистина беше забавна, особено когато бе в настроение. Тогава с острия си език и способността си без усилие да имитира разни хора, от бавачката на съседите до водещия на вечерната спортна емисия по телевизията, тя разсмиваше всичко живо и изтръгваше усмивки дори от най-закоравелите недоволници, като изкуфялата доня Хулия от партера. Но Матилда съвсем не беше някакъв клоун. Другата й вродена дарба, а именно интелигентността, беше нейното истинско съкровище. Вродената интелигентност на Матилда беше като дърво, израсло пред висока сграда. От прозореца на петия етаж човек можеше да види върха на короната му, а можеше и изобщо да не го види, но това съвсем не означаваше, че дървото го няма или пък останалата част от него липсва. Напротив. Дървото на Матилда си имаше и дебели клони, и тънички вейки, и гъст листак, и ствол, и, най-важното, корени. Матилда усещаше, че корените на нейната интелигентност достигат ужасно навътре в нея и колкото по-дълбоко се спускат, толкова по-силно се разклоняват, образувайки такава фина и непредвидима мрежа, че и самата Матилда не можеше да каже докъде се разпростира и къде свършва.
Въпреки тези си способности обаче, или именно поради тях, напоследък все по-често й се случваше да се измъчва от убеждението, че никой не може да я разбере. Вече не й беше достатъчно да се обади на приятелка или да почете книга. Изглежда онова, което й тежеше на душата, неусетно бе станало по-голямо и по-придирчиво и Матилда просто се чудеше какво да го прави.
Реши да отиде първо при майка си, не защото бяха толкова близки, а защото продължаваше наивно да вярва, че след като майка й е родила и отгледала нея и сестрите й, то би било логично да се предположи, че е малко по-разумна от тях – предположение, което майката на Матилда редовно опровергаваше.
Доня Фабиана готвеше в кухнята и едновременно с това говореше по телефона. Матилда знаеше, че телефонните разговори на майка й могат да продължават безкрайно, така че без никакво смущение я прекъсна.
Мамо! Трябва да говоря нещо с теб.
Доня Фабиана й направи знак да изчака, побъбри още пет-шест минути, извини се на отсрещната страна и затвори.
Ох, тази Хосефита! – въздъхна тя и захвърли телефона на масата. – Все с нейните проблеми, все с нейните истории! Човек не може да вземе думата! Не си дава сметка, че другите си имат работа, не могат да се занимават само с нея, я!
Мамо, зле ми е – промълви Матилда и се отпусна на един стол.
Какво ти е, миличка? – разтревожи се доня Фабиана. – Да не би нещо покрай месечното неразположение?
Не бе, мамо! – ядоса се Матилда. – Просто ми е криво, защото… Знаеш защо.
Ох, детето ми! – простена доня Фабиана, отиде при дъщеря си и притисна главата й до гърдите си. – Недей така, не си отравяй младините. Няма за какво да се тревожиш, повярвай ми.
То пък едни младини… - успя да изломоти Матилда, полузадушена от майчината ласка.
В това време в кухнята дойде и по-голямата й сестра Росарио.
Какво става? – попита Росарио и захапа най-едрата ябълка от фруктиерата на масата, без да дочака отговор.
Нищо – отвърнаха в един глас Матилда и майка й.
Но Росарио не можеше да бъде заблудена току-така.
Някой май пак е кисел, а? – подхвърли тя и погледна многозначително към Матилда.
Не е твоя работа! – тросна се Матилда и се измъкна от прегръдката на майка си.
Вместо да се заяждаш, вземи излез малко навън. Няма да ти навреди – предложи спокойно Росарио, дояде ябълката и ловко метна огризката в кошчето.
После избърса ръка в раздърпаната си черна фланелка и рече:
Само ако знаете какво разбрах току-що!
Какво? – полюбопитства доня Фабиана.
Фелисидад е бременна!
Стига бе! – не повярва Матилда.
И от кого? – попита нетърпеливо майка й.
Не казва! – отвърна Росарио и се ухили. – Сигурно не е от нейния, щом го пази в тайна.
Господи боже, горкичката! – И доня Фабиана се прекръсти.
Матилда ги остави да дърдорят в кухнята и се потътри към своята стая. Нямаше смисъл да се отбива при другата си сестра, Естрела. Малко по-рано беше чула новото й гадже да пристига, което със сигурност значеше, че двамата са се заключили в стаята на Естрела, уж да учат. А и въпреки лошото си настроение, Матилда имаше свои планове за деня.
Когато излезе на улицата, беше почти обяд. Големите горещини още не бяха започнали, но лятното слънце грееше с пълна сила. Матилда пресече на светофара и се отправи към спирката на метрото. Обикновено й беше приятно да се вслушва в чаткането на собствените си токчета и да хвърля по някой разсеян поглед към отражението си във витрините, но сега се чувстваше прекалено нещастна за такива дребни удоволствия, а и напоследък беше понапълняла, така че витрините едва ли щяха да й покажат онова, което искаше да види.
Здравей, хубавице! Накъде си се разбързала така?
Беше Карлито от будката за вестници. Матилда се надяваше да мине незабелязана край него, но бдителността на Карлито винаги я изненадваше. Той беше дребничък и жизнерадостен двайсетина и няколкогодишен момък, леко накуцващ с десния крак вследствие на прекаран детски паралич, за сметка на това обаче винаги в добро настроение. Нямаше как, Матилда трябваше да се спре при него.
Здравей, Карлито. Как върви търговията?
Прекрасно, благодаря – усмихна се той. – А при теб как е?
О, всичко е наред – излъга Матилда. – Само че наистина бързам. Тръгнала съм по работа.
Аз пък си мислех, че отиваш на среща, както си се издокарала – усмихна се още по-широко Карлито и я погледна лукаво.
Ха, изтрябвало ми е да ходя на срещи, и то по обяд! Аз съм заета жена.
Няма ли да си вземеш нещо за четене? Някое женско списание? – Карлито церемониално посочи стоката си.
Сега не мога, на връщане – отвърна тя и продължи по пътя си.
Хей, Матилда, а кога ще излезеш с мен? – провикна се Карлито вече зад гърба й, но Матилда не се обърна. Той подвикваше така след всички момичета и трябваше да е луда, за да го вземе на сериозно.
В метрото беше гадно и претъпкано. Нямаше свободни седалки, хората се притискаха и отъркваха един о друг, кога неволно, кога по навик. Матилда беше принудена да се лашка заедно с масата насам-натам при всяко спиране и потегляне на мотрисата и това допълнително вгорчи душевното й разположение. Тя не обичаше да пътува с метрото, защото нямаше нищо интересно за гледане през прозорците, освен безкрайните, скучни стени на тунелите, украсени тук-там с нелепи реклами и графити. Единственият начин да се разнообрази беше да седне някъде с книга или списание в ръка, но сега дори това невинно развлечение беше невъзможно. Оставаше й последният и най-скучен вариант: да си избере някой пътник, да го огледа хубаво и да започне да си фантазира каква би била неговата история, какво работи, накъде е тръгнал, щастлив ли е или нещастен в любовта, женен ли е или самотен, като нея, в този слънчев и тегав ден.
Матилда се огледа наоколо, доколкото й позволяваше неудобната поза, и си хареса един висок, представителен мъж, който стърчеше в задната част на вагона. Не го виждаше особено ясно, но веднага забеляза скъпия костюм, прилягащ съвършено на атлетичната му осанка, грижливо подстриганите коси и гладкото, загоряло лице. От време на време мъжът навеждаше глава и казваше нещо на някого, когото Матилда нямаше как да види. Ако беше жена, то тя вероятно бе дребна и също толкова елегантна, колкото своя спътник. Матилда въздъхна. Нямаше как да се приближи, навалицата я мачкаше от всички страни, а и надали щеше да й е приятно да се озове до въпросната дама, само за да установи, че сравнението изобщо не е в нейна полза. Колкото и нещастна да се чувстваше, Матилда никога не бе страдала от липса на самочувствие. Когато вървеше по улицата или се возеше в обществения транспорт, на нея все й се струваше, че хората я забелязват, заглеждат я и си мислят нещо по неин адрес, независимо дали добро или лошо. Затова тя беше винаги нащрек, винаги се приготвяше старателно, преди да излезе, внимаваше с походката и изражението на лицето си, изобщо, не се оставяше да бъде заловена в миг на слабост, колкото и мимолетен да беше той.
Матилда се размърда, придърпа дамската чанта по-близо до себе си и прехвърли тежестта на тялото си от единия крак на другия. Дали така й се стори, или мъжът действително погледна в нейната посока? Дори да беше погледнал, сигурно беше съвсем случайно. Такива мъже не бяха за нея, струваха й се недостъпни. Въпреки самоувереността си, Матилда беше реалистка. Е, поне можеше да си помечтае, докато дойде нейната спирка. Как ли миришеше кожата му? Какъв ли беше рано сутрин, застанал по гащета пред огледалото в банята, със самобръсначка в ръка? Матилда си се представи, облечена в някоя от онези скъпи и ужасно разголени нощници, да се промъква зад гърба му и да го прегръща, докато той оставя самобръсначката на умивалника и, с наполовина покрито с пяна лице, се обръща и я целува. После двамата се смеят, защото по носа и бузите на Матилда са останали бели, уханни малки преспи и тя цялата е като намазана със сметана, едновременно отпусната и приятно възбудена под ефирната нощница.
Мотрисата спря на поредната спирка, Матилда залитна и видението изхвърча от главата й. Врели-некипели, каза си критично тя. И без това, за да изглежда добре в такава нощница, трябваше да отслабне поне с десет кила – нещо, за което в момента нямаше нито настроение, нито душевни сили. Хората се заблъскаха към вратата и някакъв старец настоятелно се отърка о нея. Матилда изруга тихичко и се дръпна настрани. Когато отново потърси с поглед мъжа, той вече не беше там. Беше слязъл и Матилда го видя да се отдалечава с бързи крачки към стълбите на перона, хванал за ръка малко момченце, което упорито се дърпаше назад и очевидно капризничеше.
Това е то, да имаш деца, помисли си Матилда. Само ядове и грижи, цял живот се съобразяваш с тях, а после, когато остарееш и имаш нужда някой да те гледа, те те зарязват. Въпреки това самотните бащи я изпълваха с непонятно умиление и Матилда ги намираше, макар и мъничко, по-привлекателни от останалите мъже.
Когато нейната спирка най-сетне дойде, тълпата около нея значително се беше разредила, но Матилда вече беше достатъчно изнервена и изтощена, за да забележи. Тя се изсули от мотрисата и се зае демонстративно да оправя и приглажда роклята си, сякаш искаше да покаже на всички, че за жена като нея пътуването в метрото е рядко злощастие, с което не е свикнала и никога не би могла да се примири, независимо колко ниско е паднала. Да не беше киселата й физиономия, с тези свои действия Матилда би изглеждала очарователно отстрани, като малка птичка, която приглажда перцата си по изгрев, миг преди да отлети в синьото небе. Но тя нямаше и представа за това. Ако някой й го беше казал, даже не би се изсмяла. Щеше да го погледне презрително, да сбърчи нос под слънчевите очила, и да отмине.
Матилда съжали, че е предприела толкова дълго и досадно пътуване, без да има особена причина да го прави. Можеше да си остане у дома, да си почине следобед, а вечерта да излезе с Росарио и нейните приятели, които, макар и тъпи, понякога можеха да бъдат доста забавни. Важната работа, която си беше намислила сутринта, вече изобщо не й се виждаше наложителна. От друга страна това, че все пак се беше решила да излезе, бе добър знак. Поне засега Матилда бе успяла да вземе известно надмощие в неравната борба с депресията.
Известно време тя вървя безцелно из тази отдалечена и неприятна част на града, която не познаваше особено добре. Нямаше нищо за гледане и Матилда изпита задоволство, че живее в много по-хубав квартал. После, тъй като наближаваше два, се отправи с решителна крачка към дома на доня Инес.
Апартаментът на доня Инес се намираше в не особено висок жилищен блок, чиито стълбища бяха покрити от горе до долу с мръсни надписи. Местенцето беше здрачно и опушено, носеха се тежки миризми на яхния и някакви източни благовония, които накараха Матилда да се разкашля. Самата доня Инес беше снажна възрастна дама с деликатни мустачки, неумело изрусени с перхидрол, така че блестяха още по-провокативно върху смуглото й лице, и увита до петите във виолетово кимоно с избродиран на гърба дракон, върху което, вместо гердан, бе преметнала дълга молитвена броеница от пластмаса, наподобяваща слонова кост.
Заповядай, дъще – посрещна я доня Инес. – Всичко е готово. Да седнем в кухнята.
Матилда бе идвала тук и друг път и доня Инес неизменно я канеше в кухнята. При положение, че плащаше за посещенията си, и то съвсем не малко, това доста я смущаваше. Матилда подозираше, че някъде във вътрешността на жилището се крие тайна, специално оборудвана стаичка, която обаче доня Инес пази само за специални клиенти. Тя не разполагаше с никакви доказателства за тази своя теория, но това само я подтикваше още по-убедено да вярва в нея. По принцип Матилда нямаше нищо против да седи в кухнята, но се дразнеше от, както й се струваше, недостатъчно заинтересованото отношение на доня Инес. В края на краищата при доня Инес беше като при лекаря: всички бяха равни или поне трябваше да бъдат.
Докато прекосяваха антрето, Матилда мушна предварително приготвените пари под вазата с изкуствени рози. Доня Инес никога не взимаше пари на ръка, имаше си специален ритуал за целта и всеки, който дойдеше да търси услугите й, бе длъжен да го спазва. Въпреки това Матилда знаеше, че с крайчеца на окото си доня Инес бди зорко и сеансът няма да започне, ако тя не се е уверила, че парите са оставени на мястото им и сумата е точна.
Кухнята беше малка и задушна. Докато Матилда се настаняваше, доня Инес наля кафе от джезвето в чашките, подредени старателно на масата.
Какво да бъде този път, дъще?
Обичайното – отвърна Матилда.
Доня Инес кимна. После седна срещу нея и сръбна от кафето.
Днес имам само половин час. В два и половина ще дойдат племенниците ми, трябва да ходим при нотариус. Имаме да уреждаме някои дела във връзка с един имот, който остана от Еузебио, покойния ми съпруг, бог да го прости.
Матилда кимна на свой ред и също сръбна от кафето.
Как е майка ти? Сестрите ти? Добре ли са със здравето? Нещо ново у дома?
Добре са, благодаря. Всичко си е постарому.
И слава богу! Липсата на новини е добра новина – заключи философски доня Инес и на един дъх изгълта остатъка от кафето си.
Матилда направи същото и обърна чашката върху чинийката.
Фелисидад е бременна – каза тя, без да знае защо.
Коя е Фелисидад? – поинтересува се доня Инес.
Една приятелка на сестра ми – обясни Матилда.
Доня Инес не каза нищо повече. Тя извади старото тесте карти и започна да реди пасианса. Цялото й внимание бе погълнато от него. Като го нареди, все така мълчаливо придърпа чашата на Матилда, надзърна в нея и отново я сложи с дъното нагоре върху чинийката. После се захвана да обръща картите.
Така-а-а, да видим сега… Какво имаме тук? Аха.
Матилда наостри уши. Доня Инес спря за миг и я погледна изпитателно.
Дълъг път си изминала, дъще.
Ами да, осем спирки с метрото – измърмори Матилда, но доня Инес се престори, че не я е чула.
И още дълъг път те чака. Но ти не се бой, пътят е хубаво нещо. Доста пречки ще срещнеш, ала накрая ще стигнеш там, закъдето си тръгнала.
И къде е това? – попита Матилда.
Доня Инес не отговори. Тя продължи да обръща картите една по една, като от време на време поглеждаше в чашката, бърчеше вежди и я връщаше обратно на мястото й.
Нещо важно и голямо има пред теб – каза най-сетне тя.
А хубаво ли е? – попита Матилда.
Не знам, не знам… Хубаво, лошо, все тая. От теб зависи. Имаш да вземаш важни решения.
Ама какво е това важно и голямо нещо, все пак? Нищо ли не се вижда? – настоя Матилда.
Вижда се, вижда се, даже много се вижда – рече замислено доня Инес. – Точно в това е проблемът, че се виждат всякакви работи. Всичко зависи от това как ще се разтълкуват.
Не може ли по-конкретно? – не се предаваше Матилда.
Е-е-е, ама много си нетърпелива! – сгълча я доня Инес. – Може по-конкретно, но само с картите и кафето няма да стане.
А как?
Доня Инес се надигна, отвори един шкаф и извади очукано порцеланово бурканче, което Матилда не беше виждала преди. Доня Инес бръкна с дебелите си пръсти в бурканчето, порови малко и измъкна бучка захар. После уви захарта в парче салфетка и я подаде на Матилда.
Тая захар е наръсена със светена вода и е благословена от епископ Антонио – обясни доня Инес. – Довечера, преди да си легнеш, ще я сложиш под възглавницата си, а на сутринта ще я извадиш внимателно, да не я натрошиш, и ще ми я донесеш. Може и другата седмица, но не се бави много. Като дойдеш пак, ще ти кажа съвсем конкретно това, за което ме питаш.
Матилда благодари и пусна миниатюрното пакетче в чантата си. Доня Инес вече нетърпеливо поглеждаше стенния часовник. Тя изпрати посетителката си до вратата и заключи зад нея. След това се върна в кухнята, изми чашките от кафето и със сръчни движения се зае да маха ролките от косата си.
Матилда хвана едно такси, даде някакъв адрес на шофьора и потегли обратно към центъра на града. Не беше доволна от сеанса с доня Инес. Онова, което гледачката й каза, Матилда знаеше и сама. Глупаво беше да ходи при нея, само за да чуе нещо, което вече знаеше. Нали целта беше да узнае и останалата част, онази, която я измъчваше и й докарваше лошото настроение. Тази доня Инес е една хитра шарлатанка, помисли си Матилда и чак усети как се изпотява от яд. От друга страна номерът със захарта беше нещо ново. Досега Матилда само беше слушала за него. Една приятелка на нейна приятелка беше спала върху бучка захар и после беше разправяла, че гледачката й казала невероятни неща. Защо пък не, можеше поне да опита. В края на краищата Матилда беше достатъчно интелигентна, за да отличи истината от лъжата и да не се доверява на бабини деветини, ако се стигнеше дотам.
Асунсион вече я чакаше в сладкарницата. Тя беше приятелка на Матилда от детинство и неотдавна се беше омъжила за втори път, за своя инструктор по аеробика, след като заради него беше зарязала първия си мъж. Първият мъж на Асунсион поразително приличаше на човека, когото Матилда бе съзерцавала по-рано в метрото, с тази разлика, че мъжът на Асунсион никога не ползваше метрото, понеже беше богат и се возеше в лимузина с шофьор. Матилда смяташе, че приятелката й е постъпила адски глупаво и няколко пъти й го беше казала съвсем направо, но Асунсион беше толкова щастлива с инструктура по аеробика, че не искаше и да чуе. Някой ден ще съжаляваш, нареждаше Матилда и дори си позволяваше да й размахва пръст. Асунсион обаче само се смееше и отвръщаше, че този ден е толкова далече, че тя едва ли ще го доживее. Излишно е да казваме, че Матилда най-искрено завиждаше на Асунсион. Нещо повече, след развода й тя бе хранила известни, макар й напълно неоснователни надежди, че ще има късмета да предложи заслужена утеха на зарязания богаташ. Това, разбира се, не стана, защото веднага се намери кой да го утешава, а и Матилда се беше изплашила и засрамила от намеренията си. Тя бе прекарала твърде дълго време в разсъждения дали действително си пада по бившия на Асунсион, или е привлечена главно от парите му. Удобният момент отдавна беше отлетял и като реакция на пропуснатия шанс, Матилда бе започнала малко по малко да пълнее.
Асунсион и Матилда се прегърнаха и разцелуваха така, сякаш не се бяха виждали поне десет години, въпреки че се срещаха всяка седмица. После си поръчаха прясно изцеден портокалов сок и голяма порция еклери. Асунсион изглеждаше по-добре от всякога, беше отслабнала и си беше изрусила косата точно толкова, че да изглежда естествено, без да бие на очи.
Не трябва да ги ям – рече Матилда с пълна уста, след като едва бе дочакала да донесат еклерите.
Защо? Толкова са вкусни – каза Асунсион, която нямаше и намерение да посяга към тях.
Ужасно съм надебеляла – обясни Матилда и си взе още един.
Глупости! Изобщо не е вярно! – възмути се лицемерно Асунсион. – Все същата си си. Освен това на теб ти отива някое и друго килце в повече. Конструкцията ти е такава.
Мислиш ли? – усъмни се Матилда.
Че как иначе? – засмя се Асунсион и закачливо нави на пръста си кичур изрусена коса.
Матилда излапа всичките еклери и макар наистина да бяха неустоимо вкусни, се посвени да поръча втора порция. Донякъде го направи съзнателно, защото знаеше какво предстои: Асунсион щеше да превъзнася поне час новия си съпруг и техния бурен сексуален живот.
Матилда, скъпа, трябва да ми повярваш: съвсем различно е да го правиш със спортист. Толкова е мускулест, толкова силен! А тялото му е направо невероятно!
Матилда й вярваше напълно. И без това нямаше друг избор, самата тя никога не го беше правила със спортист.
Най-сетне Асунсион се умори да приказва и млъкна. Матилда тъкмо довършваше последния еклер, който си беше оставила за накрая. В сладкарницата бе станало доста шумно, но над тяхната маса, като водолазен звънец, се спусна кухо и неловко мълчание.
А при теб какво ново? – попита Асунсион, колкото да каже нещо.
Ами нищо особено – отвърна Матилда. – Днес ходих при доня Инес.
Пак ли? – рече не особено впечатлена Асунсион. – И какво ти каза?
Все същото – въздъхна Матилда. – Големи приказки и нищо конкретно. Само си загубих времето.
Чудя ти се защо го правиш – каза Асунсион и по стар навик задъвка сламката от портокаловия сок. - Толкова си умна, а се занимаваш с глупости.
И аз имам право да знам, нали? – възрази с неочаквано ожесточение Матилда. – И аз имам право на мъничко надежда.
Тя не посмя да изрече думата, която искаше да каже и която открай време се въртеше в главата й и шестваше в сънищата й, когато изобщо сънуваше. Думата беше „любов”.
Миличка – рече чистосърдечно Асунсион, протегна се през масата и хвана ръката й. – Не бързай толкова да бъдеш нещастна. Целият ти живот е пред теб.
По-скоро половината – смотолеви Матилда, но не издърпа ръката си.
Двете останаха така няколко дълги секунди. Очите на Матилда се напълниха със сълзи, на които тя нямаше да позволи да потекат. Асунсион поиска сметката от минаващия край тях келнер. Щеше да е нелепо срещата им да завърши така.
Всъщност има нещо ново – усмихна се Матилда и подсмръкна.
Така ли? И какво?
Ами Фелисидад е бременна.
Асунсион се помъчи да си спомни коя беше Фелисидад, но не успя.
Тя е приятелка на Росарио – обясни Матилда. – Едва ли я знаеш. Работата е там, че май не е забременяла от годеника си, а от някой друг.
Виждаш ли – засмя се Асунсион. – Има и много по-големи злочестини от твоята.
Матилда пое към къщи пеша. Беше съвсем наблизо, а и искаше да повърви след толкова дългия следобед. В стомаха си чувстваше неприятна тежест заради изядените еклери, която заплашваше да се прехвърли и върху съвестта й. Но иначе й беше просветлено и леко на душата, във всеки случай много по-леко, отколкото сутринта.
Тя пресече две кръстовища, прекоси една мърлява градинка и се озова на своята улица. Будката на Карлито вече беше затворена. Нямаше да може да изпълни обещанието си и да купи поне няколко от скучните му женски списания. Нищо, и утре е ден, каза си ведро тя. Нали все пак й оставаше половината живот. Можеше пък да се окаже по-добрата половина.
Сестрите й ги нямаше у дома, бяха излезли. Доня Фабиана отново говореше по телефона и гласът й кънтеше из цялата къща. Матилда съблече роклята и грижливо я прибра в гардероба. След това нахлузи старите си домашни дрехи и след кратък размисъл реши, че тази вечер може да си спести вечерята. Точно в седем и половина двете с доня Фабиана се настаниха пред телевизора, за да не изпуснат поредния епизод на „Сексът и градът”. Малко по-късно превключиха на друг канал, където даваха американски филм за някаква жена, която след множество перипетии откри, че животът й се е провалил, защото като малка е била изнасилена от баща си.
Матилда си легна късно. Росарио и Естрела още не се бяха прибрали и тя се зачуди дали е редно по-малката й сестра да се скита до среднощ. Може би беше разумно да поговори с майка си, но това също можеше да почака. Вече беше в леглото, когато се сети за бучката захар на доня Инес. Стана и след като щателно прерови съдържанието на чантата си, най-после я намери. Беше забравила да пита дали да я остави увита, или да махне салфетката, преди да я пъхне под възглавницата си. Поколеба се малко и реши, че салфетката може да попречи на сънищата й да достигнат до крехките кристали на захарта, затова я махна и я остави на нощното шкафче. После угаси лампата и потъна в размисъл.
Пръв я споходи споменът за баща й, дон Чако. Той беше починал малко след раждането на Естрела и отначало Матилда не успя да извика в съзнанието си ясно лицето му. Дон Чако беше добър съпруг и баща, обожаваше дъщерите си и като деца, Росарио и Матилда най-много от всичко на света обичаха да играят с него. Но може би имаше и още нещо, което Матилда беше изтласкала в здрачните кътчета на душата си и отказваше да си спомни. Дали зад добрината и обожанието не се криеше някое тъмно петно, някоя нощ, в която дон Чако, след като я бе целунал по челото и й бе прочел любимата приказка, изведнъж бе престанал да се държи като любящ баща? Можеше ли това да е ключът към всичките й неблагополучия?
Отвратена, Матилда отхвърли тази мисъл. Причината беше друга, още не знаеше каква, но скоро щеше да разбере. Онова, в което нямаше никакво съмнение, бе, че действително я очакваше нещо голямо и важно. Кога щеше да се случи то и какво щеше да бъде, Матилда не можеше да каже, но макар да я изпълваше с тревожност и, понякога, с тъга, очакването беше сладко. Дългият път все щеше да я изведе някъде нали? И не защото го беше предрекла доня Инес, а защото Матилда го вярваше. Винаги го бе вярвала. Тя наистина беше забавна и интелигентна, но и много повече от това. Отстрани може и да не личеше, но Матилда го чувстваше с всичките си фибри. Въпрос на време беше и светът да узнае за нея, да й даде най-после онова, което толкова силно искаше. А то не беше много. Съвсем не беше много.
Матилда протегна ръка, напипа бучката захар под възглавницата, измъкна я оттам и я сложи в устата си. После затвори очи.
Утре щеше да излезе рано и да иде до будката да си вземе списания. Щеше да поприказва с Карлито, но не троснато, както обикновено, а мило и любезно, като с приятел. И ако Карлито пак я попиташе кога ще излезе с него, Матилда щеше да отговори съвсем небрежно, а защо не тази вечер? Освен това щеше да престане да се тъпче, щеше да забрави сладкото и веднъж завинаги да спре да обира соса от салатата със залъци хляб. Щеше да започне да спортува, примерно, да се запише на аеробика при мъжа на Асунсион. Щеше да отиде на фризьор и на маникюр, а можеше да пробва и масаж. Щеше да излезе с Естрела по магазините, за да си накупи дрехи по най-новата мода.
Двамата с Карлито щяха да са симпатична двойка. Може би не точно хубава, но във всеки случай съвсем прилична.
Полузаспала, Матилда се усмихна при мисълта колко лесно можеше да се реши всичко. Нищо, че сигурно щяха да продължат да не я разбират. Това не беше толкова важно.
Бучката захар в устата й неусетно се беше стопила. Матилда преглътна сладката слюнка, с която този ден си отиваше от живота й, и потъна в сън.

Дянко Дянов

Из „В Л А К А – Т Р А К А”

... Изтерзан съм от многодетната вяра. Още по рождение човек набира скорост и се изкачва неусетно към смъртта. Сякаш не пътувам с влак, а самият аз съм влака, който влачи на гърба си
брадясалите вкиснати селяни
айшето с нейните шалвари
префиненият некадърник
многознайкото
пияната размътена кратуна
огненото цигане
Благословени думи прекосяват дните. Пътувам през земите на мащехата. Kогато ме реши, косите ми скубе, когато ме храни, залъците ми брои. Нямам цел
пътувам все в една и съща посока
провинция - провинция
долна мъртва точка – горна мъртва точка
буталата зациклят
декомпресия

Под рижи юргани земята диша запотена. Душата ѝ спи на релсите.
Страхопочитта към буквата предхожда незаслуженото удоволствие от думата.
Блуждая с поглед през илюминатора на космическия кораб към дома. Ще се срамуват – черни - страниците и поетите ще плачат върху анцузите на любимата жена пред телевизора.
Наздраве
отмина болката
да се почерпим на панахидата на този спомен

Нима е важно какво говорят костилките на правосъдието, захвърлени в прахта, където всъщност им е мястото. Животът е твърде силен изстрел и среща хиляди лица по траекторията на умирането; съдби, които нямат сили да преглътнат себе си. Човек не може да умножи синовете си колкото пясъка, но вярва в пясъчни идоли.
Големите идеи в мениджмънта минават през стомаха.
От векове човекът се е вмъкнал под божия чадър и там удобно пребивава. Цивилизацията ни в мълчанието се е спотаила и на душата нежните балкани се разгръщат.

Да те посипят капките мълва.
влагалищен комплекс със скорост на ентропия
студено на места ще превалява сняг и хляб
колосален светобрътвеж
устрем падане падение
(в) урните на мистицизма

Цветето изгаря благовония на своя олтар. Ако се взреш - в зениците му се разиграват страхотни трагедии.

Самотата е пантеистична.
Пред мен зората възхвалява сенките и ги откъсва от нощта. Зад мен отдавна изостават стъпките. Надмогвам порива им да ме следват и също се измъквам от нощта. Далече е брега, водата дето първа ме окъпа е далече, далече е и островът на плахото ми детство.
Боже
полюлей моите остри надежди
и децата на моите мисли –
твърдите думи
нежните думи
нужните и ненужните

ех и ти полюлей полюлей
полюлей моето тяло на вятъра
а душата на припек простри

О, влак, блажени скитащите духом, защото ще се заситят.

В цветята обитават само благоуханни цивилизации...

Доротея Табакова

ПРИСПИВНА

Нани, мои зверове,
мъркайте насън!
Мои сити страхове,
мои мъртви смехове,
дъжд почуква вън.

Нани-нани, чук-чук-чук...
Спи на прага ясен звук.
Спи във люлка тъмен ум.
Малко смисъл, много шум.

Нани, мои страхове,
нани, тъмен гняв.
Тук съм. Няма накъде.
На прозореца преде
котарак кафяв.

За възглаве дай мъгла,
за завивка дъдж.
За сърцето дай игла
и конеца дръж.

Нани-нани, спи, сърце.
Мама ти приши перце.
Да отлитнеш, както спиш –
и конеца да държиш.

Бягаш. Няма накъде.
Шарен котарак преде.



* * *

добър ден улицо
улицо улична
клекнала просеща лапи протягаща
приспаните свои дечица полюшваща

улицо мръсна немита
сини петна под очите
улицо моя неспала и съмнала
с неизгасени фенери

улицо моя с мъглица забулена
где са очите ти светли и умни
улицо с кучета кротко ядосани
лаеш без думи
и хапеш без зъби

улицо улична
мръсна продажна
пет пари струваща

улицо моя
за пет пари нежна

где са на твоето тяло завоите
где са на твойте дървета косите
где са на твоите къщи очите

твоите порти клепачи затворени
твойте прозорци клепачи насинени

кал по полите ти улицо улична
мразят те твоите зли минувачи
улицо моя
за пет пари любеща

улицо моя любов разпродадена
дай ми уюта на свойте павета
и усмихни си стените олющени
двете бездомни дано да осъмнем
в ласка на някой фенер неугаснал

улицо моя
мой дом



* * *
Блусът пружина
навива сърцето
ето ключето
ключ сол
контрабасен охлюв

Блусът пружина
нощта пренавива
ето върти се
кръгът на мазето

Блусът ми казва
стани и тръгни
ставам танцувам

Блусът ме диша
дими в дробовете
пуска сърцето
да се търкаля

Камък без корен

(Писано под звуците на Дари и приятели в клуб Сачмо, дето вече го няма)



МЕЧЕШКО

Родена да гушкам

Като плюшено мече
Като мечето от скайпа
Да не слизам
От ръце и прегръдки
Сърчица и креватчета

Родена
Да лежа като панда
Сред филизи бамбукови
С изчезващи свои
С изчезваща ласка
Черно-бяла нега
И печални очи

Родена
Като коала да дъвча отровни листа
Понесла в прегръдка деца и дървета
Едничка дарена с фермент
Да претопява отровата в обич
Там сред враждебните евкалипти

Родена да спя цяла зима
Прегърнала топлия полъх на лятото
Да го пазя и кътам
И издишам напролет за всички

Се разраствам безмерно
До спукване
Но все не запълвам
Студеното празно
Между мене и другите



* * *
С изгубена приятелка насън
се наслаждавам на кафе и клюки.
Облечена в червено и отслабнала,
красива като... е, като насън –
и смеем се, и всичко е простено.

Сънят е милостив – по-милостив от мен.

А утре със приятел друг изгубен
наяве със мавруд ще щавим гърло,
ще давим думите – да не излязат.
Той повече не иска да желае
и иска да не иска – и си вярва,
че щастието е ограда без врата.

Маврудът милостив е, аз пък не,

И знам, ще се събудя махмурлия
и ще преглъщам тежкия танин
на своите несекващи желания
и на желанието да желая.

Оградата на всеки сън ще рухне,
щом зазвъни будилникът и дойде
суровата ми памет на престола си.
И третия изгубен ще го няма,
той вече е щастлив – врата си няма,
ни хладен въздух, камо ли мавруд,
кафето му дори е от пластмаса.

Изчезващ вид, ще търся по традиция
във виното си истина; в кафето –
утайката да ми предскаже честно
какво ли още имам да изгубя…



МАРСИАНКА

Кой ли ме запрати тук
На тази планета?
Вместо аз да сложа ред,
Вятърът ошета.

Викат ме безброй дела
В утрините сънни.
Слънцето ме чака пак
Заран да го съмна.

Пия водка от капчук
И на сухо плувам.
Храня се със светлина,
А по здрач гладувам.

Гъвкава като змия
Се излюпвам лете,
А пък зиме ставам пак
Дървено човече.

Като стръкче от коприва
Жаря на студено.
Всички гледат ме накриво,
Щото съм зелена.

Цяло лято във захлас
Фотосинтезирам.
Храня се със светлина,
А по здрач умирам.

Димитър Коцев – Шошо

КОШМАРЕН СЪН


ЕКСТ. ДВОР НА СТАРА КЪЩА - НОЩ
Камерата се приближава към огромно дърво, което се издига пред къщата и закрива част от фасадата. Промушваме се между клоните, гъстата корона на дървото ни поглъща. Между листата излизаме на олющената веранда на втория етаж на къщата. Френските прозорци, които не са боядисвани от десетилетия са отворени. Влизаме.

ИНТ. СПАЛНЯ - НОЩ
Камерата се плъзга покрай стената. Навсякъде са окачени рамкирани стари черно-бели фотографии на радостни хора и всякакви мили семейни картинки. Лунната светлина рисува бели петна по тъмния паркет. Лекият бриз почти безшумно поклаща полупрозрачните похабени завеси. Върху тяхната надиплена повърхност се проектират листата на дървото като театър на сенките. Камерата потъва в плуващата плетеница от светлини и сенки. Те за миг сякаш придобиват очертанията на зловеща човешка фигура с качулка. Камерата влиза в качулката сякаш за да погледнем лицето на този човек, но вътре...

С режещ звук и трептящи драскани букви излиза надпис:
КОШМАРЕН СЪН

ИНТ. СПАЛНЯ - НОЩ
Камерата продължава да разглежда елементите в стаята - недобре затворен гардероб; голямо огледало; вехт костюм, окачен до огледалото, очевидно някога приготвен за следващия ден, който така и не е дошъл; вратата на стаята, отвъд която е пълен мрак. От леглото се чува шумолене и камерата, сякаш стресната от това, се обръща натам. Нечие тяло се обръща в неспокоен сън и отново застива. Камерата се насочва към леглото, плъзва се нагоре и наднича между завивките. В този момент една БАБА рязко се изправя в леглото със сподавен вик на ужас. Лицето й е изпотено, побелелите кичури коса са слепнали на челото. Очите й са изцъклени от ужас. В тях хаотично се отразяват остатъци от кошмарен сън - блато, труп, пуста улица, самотна фигура, ужасяващо лице... Тя сяда в леглото. Ръцете й треперят и стискат завивката. Лунната светлина залива лицето й и кара капчиците пот да блестят. Някъде отвън долитат приглушени демонични смехове. Тя се оглежда трескаво. Погледът й се плъзга между вратата и прозорците, пред които все така лениво се веят завесите. Тя все още не може да се съвземе напълно. Пред очите й продължават да се мяркат остатъци от съня. Обръща се назад към леглото и вижда, че там спи ДЯДО. Очите й го изследват сякаш го виждат за първи път. Той също спи неспокоен сън - завърта се и ръката му пада до нея. Тя боязливо се отдръпва, сякаш може да се зарази. В далечината отвън отново се чува сатанински смях. Тя поглежда отново към завесите, които продължават злокобно да се веят в мрака и потреперва.
Внезапно дядото също се събужда с вик на ужас. Пред очите му преминават кратки мигове от същия съня - блато, труп, пуста улица, самотна фигура, ужасяващо лице. Погледът му е объркан. Жената се стряска. Известно време двамата крещят в лицата си, уплашени един от друг. Постепенно той я разпознава и спира да вика. Мигновено спира и тя. Двамата се гледат задъхани и треперещи. Приглушените, смразяващи смехове продължават. Тя му прави знак към ухото си. Той се пресяга и взима слухова тръба, която доближава до ухото си. Сега вече и той чува ужасните смехове и се смразява. После плъзва ръката си по чаршафа към нея. След моментно колебание тя поема дланта му в своята. Двамата се седят така притихнали и изтощени от страха - две крехки сбръчкани фигури с изпомачкани нощница и пижама. Пред очите им се мяркат епизоди от кошмара.

ЕКСТ. ДВОР НА КЪЩА - НОЩ
Отново сме сред клоните на дървото и ги виждаме вътре, седнали в леглото и уплашени. Внезапен порив на вятъра поклаща листата. Сякаш понесена от силата на вятъра, камерата се втурва към отворените френски прозорци.

ИНТ. ПРОСТОРНА СПАЛНЯ - НОЩ
Вятърът засилва прозореца и го трясва силно. Двамата са в ужас - подскачат и се разбягват в противоположни посоки. Тя се скрива под леглото, а той изчезва от стаята. Тя притихва под леглото и се опитва да не диша. Очите й се опитват да доловят нещо в мрака. В коридора сякаш пробягват стъпки, за миг се мяркат две стъпала. Тя проплаква от страх. От далечния край на къщата се дочува стон на ужас.
Плуващата камера тръгва от нейните очи и се плъзга покрай леглото. Стъпалото й стърчи от единия край - голо и уязвимо. Сякаш усетила това тя бързо го прибира отдолу. Трепери.
Най-накрая тя се решава да излезе изпод леглото, изтичва и затваря плътно прозореца. Поглежда навън през верандата и клоните на дървото, опитвайки се да види нещо. В клоните сякаш пробягва сянка. Тя се долепва до стената и диша учестено. Отстъпва назад като не изпуска от поглед прозореца, от който е убедена, че ще дойде опасността. Вместо това гърбът й опира в нещо, тя се обръща рязко и вижда пред себе си зловещата фигура от съня, облечена в... костюма на мъжа й, който се поклаща до огледалото. Ужасът отстъпва на облекчение.

ИНТ. - КУХНЯ - НОЩ
На долния етаж дядото се измъква иззад хладилника с чук в едната ръка и слуховата тръба в другата. Долепя тръбата до ухото си и долавя нечии бързи стъпки. Пръстите му стискат още по-здраво дръжката на хладното оръжие. Осмелява се да тръгне към огромния хол. Чехлите му колебливо се тътрят по вехтия балатум. Върху килима лежи сноп лунна светлина. После за миг светлината изчезва - пред прозореца е преминала човешка фигура. Той прави крачка назад и се блъсва в нещо. Обръща се и пред очите му се изправя фигурата от съня, същото ужасно лице. Той замахва с чука и поваля на земята фигурата. Чуват се удари върху метал.

ИНТ. - КОРИДОР - НОЩ
Бабата е на горния етаж и до нея долитат металните звуци. Застинала е долепена до стената и се ослушва. Осмелява се да тръгне и бавно се придвижва до стълбището откъдето се вижда хола.

ИНТ. - ХОЛ - НОЩ
В тъмнината се мяркат две тела вкопчени в борба на живот и смърт. Тя светва лампата и виждаме, че дядото през цялото време е млатил с чука по декоративна фигура с рицарски доспехи. Той се осъзнава. В този момент чрез субективна гледна точка разбираме, че той не вижда ясно - всичко е в мъгла. Тя се засмива. Той не я вижда, а продължава тромаво да се суети около металната фигура. Тя го гледа с умиление от горния край на стълбището и се връща към спалнята. На масичката до вратата лежи чифт очила с голям диоптър. Тя ги взима. В същото време той хвърля чука на дивана и се обляга на стената като с гръб неволно натиска копчето за лампата. Светлините угасват. Чува се нейния писък, а после сатанински смях, който сякаш идва от отвъдното.

ИНТ. - КОРИДОР - НОЩ
Бабата стои в тъмнината на коридора. Притихнала е, стиска в ръката си очилата и се ослушва за движения в тъмното. Откъм спалнята долита лек полъх на вятъра, който развява косите й. Тя се обръща по посока на вратата. Шарената сянка от клоните на дървото се разлюлява по пода. Тя се взира. В този момент друга сянка, по-плътна и голяма, се плъзва по пода. Бабата в ужас отстъпва назад и накрая се блъсва в стената в дъното на коридора. Сянката все така се помръдва леко. Единственият изход за бабата е една врата. Тя тихо я отваря и влиза в помещение, което прилича на голям килер, пълен с вехтории.

ИНТ. - КИЛЕР - НОЩ
Бабата бавно пристъпва към прозореца, който гледа към общата със спалнята тераса. Понечва да светне лампата, но в последния момент се отказва и продължава към прозореца. В тъмнината я стряскат силуетите на предмети и дрехи, които й напомнят за кошмара. Пред очите й минават мигове от ужаса. Същевременно вниманието й е насочено към терасата, където вероятно стои собственикът на сянката. Очилата на дядото все още са в ръката й, която трепери неистово. Тътрейки крака тя приближава до самия прозорец, пред който е спуснато прокъсано перде. Тя се пресяга да го отмести, но ръкавът на нощницата й закача висок старинен свещник, който пада на пода с гръм и трясък. Бабата замръзва на място. Желязното тяло на свещника повлича със себе си електрически кабел, който изтръгва контакта от стената. Избухва фонтан от искри и по електрическата система на къщата тръгва впечатляваща верижна реакция.

ЕКСТ. - КЪЩАТА - НОЩ
Къщата присветва и примигва с лампите във всичките си стаи като огромна коледна елха. Верижната реакция се спуска нагоре и надолу по етажите, а накрая затихва също толкова рязко колкото е започнала. Само в прозореца на килера продължава да присветва синкаво сияние.

ИНТ. - КИЛЕР - НОЩ
Синкав пламък тлее на мястото, където е изтръгнат контакта. Малки фонтанчета от искри падат на пода и заплашват да подпалят дървеното дюшеме. Бабата известно време наблюдава това без да мръдне, а после внезапно се сепва и с помощта на одеяло успява да потуши пламъка.

EКСТ. - ТЕРАСА - НОЩ
Стреснатото лице на дядото, който се оглежда с невиждащ поглед. Той е долепил слуховата тръба до ухото си в отчаян опит да чуе нещо, което да компенсира липсата на добро зрение.

ИНТ. - КИЛЕР - НОЩ
Бабата не помръдва. Застинала е в мрака на килера. Единствено ръката, която държи очилата потреперва. Накрая се осмелява да отдръпне пердето. Терасата е празна.

ЕКСТ. - ТЕРАСА - НОЩ
Отдалечаваме се от лицето на дядото и виждаме, че е приклекнал до прозореца на спалнята. Той притиска тялото си до стената, а босите му крака потреперват върху олющения под на терасата. Ръката му е протегната нагоре към ключ за лампа на стената. Треперещите му пръсти натискат копчето неспирно, като в транс, но лампата над вратата на терасата така и не светва. Зад гърба му прозореца на килера бавно се отваря, но той не забелязва, защото е зает с това да натиска копчето на ключа и да се ослушва през тръбата. В този момент прозореца изскърцва и старецът се напряга - дочул е нещо. Бабата стъпва навън през прозореца и кракът й попада право върху този на дядото. Двамата се стряскат и започват да крещят в ужаса си като същевременно се изтъркулват по терасата. Телата им се щурат хаотично в пространството ограничено от металния парапет на терасата. Най-сетне се вкопчват един в друг и продължават да крещят в лицата си. Бабата има мазилка по брадичката, а дядото се е ударил някъде и тънка струйка кръв се мъдри над дясното му око. Постепенно се успокояват и настъпва напрегната тишина, в която те не откъсват ужасените си погледи един от друг. Сатанинският смях отново прокънтява над тях. Бабата се стряска, но дядото очевидно не го чува затова тя му прави знак да се ослуша и му подава тръбата. Той я долепя по ухото си и най-сетне чува. Става и се понася към вътрешността на къщата, дърпайки бабата за ръка. Двамата потъват в една врата.

ИНТ. - СТЪЛБИЩЕ
Пълен мрак. Чува се суетене и трополене. Присветва огънче. Виждаме как двамата се спускат надолу по разнебитена вита стълба. Дядото вече е с очилата с дебели рогови рамки, които му придават комично решителен вид. В едната си ръка той държи свещ, а с другата прилепя слуховата тръба до ухото си. Бабата се е хванала за пижамата му.

ЕКСТ. ДВОР НА КЪЩА - НОЩ
Дървото се извисява до терасата. Камерата се спуска надолу между клоните и се плъзва по тревата между цветя и храсти. Подплашва котка, която изсъсква и отскача настрани. После камерата заобикаля къщата сякаш, за да я огледа от всички страни и накрая се насочва към редица от приземни прозорчета. Подплашената котка отново пресича пътя на камерата, преминавайки пред едно от прозорчетата.

ИНТ. - МАЗЕ - НОЩ
Виждаме сянката на същата котка да преминава през същото прозорче, но вече погледнато отвътре. Дядото и бабата гледат уплашено нагоре, а после се споглеждат. Двамата са в мазето. Все пак си дават кураж и продължават. Придвижват се бавно като често се настъпват един друг. Силуети в мрака ги стряскат на няколко пъти, но те се подкрепят един друг и най-накрая успяват да стигнат до старо ръждясало електрическо табло. Дядото го отваря и натиска копчето на бушона. Лампата в мазето внезапно светва и това ги стряска. Те се усмихват един на друг сконфузени и набързо напускат подземното помещение.

EКСT. - КЪЩАТА - НОЩ
Къщата е тъмна, но прозорчетата на мазето вече светят. Постепенно светва и друга лампа и друга и светлината очертава напредването на бабата и дядото към хола. Камерата се спуска към хола с бясна скорост и влиза вътре през малко отворено прозорче.

ИНТ. - ХОЛ - НОЩ
Двамата влизат и светват лампата. Оглеждат помещението. Все още са тревожни, но постепенно се отпускат. Застават по средата на хола, сякаш не знаят какво да правят оттук нататък. После се споглеждат и прегръщат - тя е цялата в мазилка, а той с издрано лице и накривени очила, но все пак изглеждат щастливи. Известно време стоят неподвижни в здрава прегръдка, а накрая тя го пуска и започва да светва всички възможни настолни и декоративни лампи в хола. Той също светва каквото свари.

ЕКСТ. ДВОР НА КЪЩА - НОЩ
Сякаш прогонена от светлината, камерата се отдалечава като се плъзга ниско над тревата. Все повече лампи по стаите светват и накрая къщата грее като коледна елха. Камерата спира сякаш да се наслади на гледката от разстояние като леко се поклаща и люлее, сякаш диша.

ИНТ. - ХОЛ - НОЩ
Бабата и дядото пускат телевизора и се отпускат на дивана пред него. Изглеждат успокоени. Тя дори си взима няколко фъстъка от пакет, който лежи отворен на масата. Не успява да сдъвче фъстъците и той услужливо й подава чене, което изважда от чаша на масата. Тя му се усмихва без зъби, а после със. По телевизията тече някаква гадна музикална програма, но те са щастливи. Той се навежда тихо към нея и преди тя да го усети си открадва целувка по врата. Тя се стряска, но веднага се засмива кокетно и се навежда към него, за да отвърне на целувката. Тялото й измества тежестта си и нейният лакът натиска дистанционното за видеото. На дисплея се изписва PLAY. На екрана на телевизора се появява лицето от кошмарите. Чува се кошмарен стържещ звук. Двамата скачат зад дивана и се скриват, ужасени. Лицето от телевизионния екран гледа към тях с хипнотизиращ поглед. Бавно дядото намира смелост - пресяга се и взима дистанционното, за да изключи видеото. STOP. Лицето изчезва. Настъпва тишина. Двамата седят един до друг, изтощени от страх.

ЕКСТ. - КЪЩАТА - НОЩ
Камерата гледа към къщата още няколко секунди като бавно се поклаща, а после, сякаш изгубила интерес към тази порутена сграда и нейните жалки обитатели се обръща и поема по тихата уличка.

ЕКСТ. - УЛИЦА - НОЩ
Огради и улични стълбове са облепени с реклами за нов филм на ужасите. На плаката се вижда лицето от техните кошмари, а под него пише КУПЕТЕ НА ВИДЕО.

ИНТ. - ХОЛ - НОЩ
Бабата държи в ръка кутията на видеофилма. Дядото я взима от нея и нескопосано я нарязва с огромни градинарски ножици.

ЕКСТ. ДВОР НА КЪЩА - НОЩ
Една по една стаите в къщата угасват - най-напред на долния, а после и на горния етаж. Последна остава да свети лампата в спалнята.

ИНТ. ПРОСТОРНА СПАЛНЯ - НОЩ
Двамата най-сетне отново са си легнали, загасят последната лампа и се отпускат в тишината.
В този момент от съседната къща долита женски вик на ужас. Бабата се изправя в леглото. Бързо след нея се изправя и дядото и долепя слуховата тръба до ухото си. Двамата се споглеждат. После се разсмиват, все по-бурно и по-бурно.

ИНТ. СПАЛНЯ НА ДРУГА КЪЩА - НОЩ
ДРУГА БАБА седи в леглото си - изпотена и стресната. Оглежда се трескаво, погледът и се плъзва към прозореца, откъдето долитат зловещите им смехове. Разстоянието превръща тези гласове в сатанински кикот. Тя е ужасена. Обръща се към спящата фигура до себе си.
На другия край на двойното легло неспокойно спи дядо. Камерата се навежда над него и влиза в главата му. Там е ужас.

ФИНАЛНИ НАДПИСИ