Мария Ю дава обещание
Мария Ю се разхождаше важно по една централна градска улица. Подсмихваше се вътрешно и външно, но в крайна сметка не се сдържа и му каза:
– Утре ще видиш.
– Това е банално от всяка една гледна точка, – така отговори тутакси нейният Лирически субект.
– Ще видим, - рече тя, издухвайки щастлива въздишка във въздуха подобно сапунено балонче, като предвкусваше ефекта от изненадата.
– Ау, уау, това едностранно отлагане във времето не винаги ми понася, - възропта той и за по-голяма убедителност зае формата на обиден кривоног мастиф.
– Ела, миличък, ела, - реши да го приласкае тя и за своя изненада започна да записва в тайния си тефтер нещо съвсем различно от предвиденото:
Една дама си купила конска кожа, много добре обработена и лъскава, от провинциален търговец, решавайки да я използва за интериорен елемент в дома си. Това тутакси предизвиква необясним смут у една нейна приятелка, която в същото време се готви да отиде на сватба, и за един доста дълъг момент остава вторачена в огледалото пред себе си със застинал в ръката гребен. На тази приятелка й идва наум една фолклорно-епична опоетизираща цар Иван Шишман песен, която в детството си не разбирала в частта на припева:
“Кондоконя, мила моя майно льо...” и т.н.
Смятала “кондоконя” за глагол в 1 лице, единствено число и в тази функционалност на граматическата единица не схващала какво точно действие извършва лирическия герой в песента. Опитвала се да разсъждава, знаейки, че глаголите в 1 лице, единствено число в българския език се наричат инфинитиви. Това, че съществува инфинитив, пък го била чула от майка си – учителка по това време, – а страшно много вярвала, че тази дума означава порода куче...
Тази сложност на разсъждението дълго време не й помагало изобщо, да не говорим, че не може никак да се свърже и с обстоятелството, че точно един ден много години по-късно ще се кани да отиде на сватба и…
Тук Мария Ю реши, че няма време да записва по-нататък.
– Хайде, - обърна се тя към своя Лирически субект, - приличаш ми на обиден инфинитив. Ела, ще пием кафе и ще си съчиним една хубава сложна история без никакво отлагане за утре.
Мария Ю се появява отнякъде– Това е банално от всяка една гледна точка, – така отговори тутакси нейният Лирически субект.
– Ще видим, - рече тя, издухвайки щастлива въздишка във въздуха подобно сапунено балонче, като предвкусваше ефекта от изненадата.
– Ау, уау, това едностранно отлагане във времето не винаги ми понася, - възропта той и за по-голяма убедителност зае формата на обиден кривоног мастиф.
– Ела, миличък, ела, - реши да го приласкае тя и за своя изненада започна да записва в тайния си тефтер нещо съвсем различно от предвиденото:
Една дама си купила конска кожа, много добре обработена и лъскава, от провинциален търговец, решавайки да я използва за интериорен елемент в дома си. Това тутакси предизвиква необясним смут у една нейна приятелка, която в същото време се готви да отиде на сватба, и за един доста дълъг момент остава вторачена в огледалото пред себе си със застинал в ръката гребен. На тази приятелка й идва наум една фолклорно-епична опоетизираща цар Иван Шишман песен, която в детството си не разбирала в частта на припева:
“Кондоконя, мила моя майно льо...” и т.н.
Смятала “кондоконя” за глагол в 1 лице, единствено число и в тази функционалност на граматическата единица не схващала какво точно действие извършва лирическия герой в песента. Опитвала се да разсъждава, знаейки, че глаголите в 1 лице, единствено число в българския език се наричат инфинитиви. Това, че съществува инфинитив, пък го била чула от майка си – учителка по това време, – а страшно много вярвала, че тази дума означава порода куче...
Тази сложност на разсъждението дълго време не й помагало изобщо, да не говорим, че не може никак да се свърже и с обстоятелството, че точно един ден много години по-късно ще се кани да отиде на сватба и…
Тук Мария Ю реши, че няма време да записва по-нататък.
– Хайде, - обърна се тя към своя Лирически субект, - приличаш ми на обиден инфинитив. Ела, ще пием кафе и ще си съчиним една хубава сложна история без никакво отлагане за утре.
Мария Ю се губеше по цял ден. Особено напоследък. Единственото доказателство, че е някъде наоколо, бяха няколкото бележки, надраскани в тайния й тефтер, които така си и стояха - като непрочетени и-мейли. Не се знаеше никак как ще завърши всичко това, ако един ден не изви силен вятър, а в същото време местожителство й бе мансарда на един от хълмовете в града.
Там съседите й по принцип се опитваха усърдно. Опитваха се да удържат мазетата сухи от летните порои, опитваха се да изучат малките си деца в изкуството да се кара велосипед, без да се изчезва от полезрението, дори един от тях се опитваше да свири на барабани и - макар и несръчен в усърдието си - май всички го подкрепяха с някоя и друга окуражителна дума...
Та задуха силен вятър. Това от една страна доведе до суматоха на улицата в ниското. Съседите й се опитваха набързо да си паркират автомобилите и да си приберат бебетата с количките, което не беше лесна работа, като се вземат предвид дълбоките дупки, зеещи начесто.
В този момент тя изневиделица каза:
– Я, интересно, - като по този начин се опитваше да вложи един особен смисъл в казаното.
– Стига вече, - скастри я нейният Лирически Субект, който случайно беше наблизо. - Няма те никаква от доста време. Сега ще се чудиш защо съндъчетата с цветя са ти с едно-две по-малко. Няма ги, а и аз не съм градинар.
– Очаквах, че ще ме попиташ едно-две неща, - изрече отнесено Мария Ю, пренебрегвайки репликите му.
– Едно-две, едно-две, давай, - не се отказваше да задържи вниманието й Лирическият Субект. – И аз имам.
– Ти после, - нежно му отвърна тя. Смълча се за миг-два и продължи, концентрирайки се върху острата миризма на напъпил полски мак и колендро, докато с едното око търсеше да си припомни от тайния тефтер една история, записана набързо неотдавна.
Една двойка - мъж и жена - имали близки съседи. Доста близки. Балконът на съседите бил досами прозореца на трапезарията им. Съседите били недефинирана на брой група - момичета и момчета на студентска възраст. Особено от пролетта насам и едните и другите доста се били сближили, тъй като студентите се прибирали от балкона само късно вечер, очевидно да спят. Това жената го била установила с преголяма сигурност, тъй като докъсно прекарвала на трапезната маса, записвайки си нещо. До размяна на реплики още не се било стигнало, макар че и едните, и другите често се усмихвали и кимали в знак на добросъседство. "Все някога и това ще стане, поне ще ми поискат сол или пипер.", мислела си жената и очаквала.
Един ден задухал силен вятър. Когато се върнала у дома след работа, жената установила липсата на съндъчетата със здравец, които стоели на външния перваз на прозореца на трапезарията. В това време на балкона на студентите нямало никого и само два чаршафа, гъсто защипани на простора, се ветреели и плющели, отскубвайки се от някоя и друга щипка.
"Ами ето това е. Човек не бива да изпуска възможните моменти." И така тя останала смълчана и някак тъжно отнесена през цялата вечер докъсно, записвайки си по някое време тази своя мисъл.
След известно нетърпение Лирическият Субект на Мария Ю отрони почти срамежливо:
– Ти си го разбрала. Човек не бива да изпуска възможните моменти.
Там съседите й по принцип се опитваха усърдно. Опитваха се да удържат мазетата сухи от летните порои, опитваха се да изучат малките си деца в изкуството да се кара велосипед, без да се изчезва от полезрението, дори един от тях се опитваше да свири на барабани и - макар и несръчен в усърдието си - май всички го подкрепяха с някоя и друга окуражителна дума...
Та задуха силен вятър. Това от една страна доведе до суматоха на улицата в ниското. Съседите й се опитваха набързо да си паркират автомобилите и да си приберат бебетата с количките, което не беше лесна работа, като се вземат предвид дълбоките дупки, зеещи начесто.
В този момент тя изневиделица каза:
– Я, интересно, - като по този начин се опитваше да вложи един особен смисъл в казаното.
– Стига вече, - скастри я нейният Лирически Субект, който случайно беше наблизо. - Няма те никаква от доста време. Сега ще се чудиш защо съндъчетата с цветя са ти с едно-две по-малко. Няма ги, а и аз не съм градинар.
– Очаквах, че ще ме попиташ едно-две неща, - изрече отнесено Мария Ю, пренебрегвайки репликите му.
– Едно-две, едно-две, давай, - не се отказваше да задържи вниманието й Лирическият Субект. – И аз имам.
– Ти после, - нежно му отвърна тя. Смълча се за миг-два и продължи, концентрирайки се върху острата миризма на напъпил полски мак и колендро, докато с едното око търсеше да си припомни от тайния тефтер една история, записана набързо неотдавна.
Една двойка - мъж и жена - имали близки съседи. Доста близки. Балконът на съседите бил досами прозореца на трапезарията им. Съседите били недефинирана на брой група - момичета и момчета на студентска възраст. Особено от пролетта насам и едните и другите доста се били сближили, тъй като студентите се прибирали от балкона само късно вечер, очевидно да спят. Това жената го била установила с преголяма сигурност, тъй като докъсно прекарвала на трапезната маса, записвайки си нещо. До размяна на реплики още не се било стигнало, макар че и едните, и другите често се усмихвали и кимали в знак на добросъседство. "Все някога и това ще стане, поне ще ми поискат сол или пипер.", мислела си жената и очаквала.
Един ден задухал силен вятър. Когато се върнала у дома след работа, жената установила липсата на съндъчетата със здравец, които стоели на външния перваз на прозореца на трапезарията. В това време на балкона на студентите нямало никого и само два чаршафа, гъсто защипани на простора, се ветреели и плющели, отскубвайки се от някоя и друга щипка.
"Ами ето това е. Човек не бива да изпуска възможните моменти." И така тя останала смълчана и някак тъжно отнесена през цялата вечер докъсно, записвайки си по някое време тази своя мисъл.
След известно нетърпение Лирическият Субект на Мария Ю отрони почти срамежливо:
– Ти си го разбрала. Човек не бива да изпуска възможните моменти.
Мария Ю мисли за нещо необичайно
Един ден Мария Ю се беше замислила доста. Една от мислите, около които умът й блуждаеше на пресекулки, беше за монета от един лев. Някакъв човек й я беше дал по време на разговор, когато тя неволно му бе направила комплимент. Разговорът беше завършил радостно и тя намери монетата в джоба на полата си по-късно, когато се беше прибрала. Нещо необичайно се беше случило.
– И какво сега, - подчопли я нейният Лирически Субект.
– Не знам как да ти го обясня. Опасявам се, че ако опитам, няма да излезе нищо.
– Опасявам се, че става въпрос за нещо сериозно, - подхвърли той.
– Едва ли. Възможно е, - отговори бързичко тя. И ръцете й се разклониха, политайки от скута й, подобно разлистващо се дърво в анимационен филм, защото в този момент записа в тайния си тефтер следното:
В града беше преминал концерт на световно известна група. Успехът на тази спирка от турнето на групата беше необичайно шумен. Много хора от различни възрасти се бяха стекли да го посетят. Това беше предизвикало немалка суматоха и невиждани задръствания по улиците на милионното селище.
На другия ден три приятелки ядяли салата по време на обедната си почивка в бизнес комплекс. Разговорът им поради недоспиването от предишната нощ се завъртял разсеяно от споделените емоции, породени от зрелището, към кратката нощ на всяка една. И трите били сънуванли сънища.
Едната в съня си се беше преселила в някогашна своя неголяма и мрачна квартира, където нещо мистериозно се случвало с хазайката й, зад спалнята на която седели няколоко възрастни жени и мълчали. Осъзнала с ужас, че не си била плащала наема от доста време.
Другата изпитвала тревога в празния апартамент на свои приятели в град отвъд океана и се чудела на сън защо се тревожи след като било сигурно, че стопаните няма да се появят, не и в този ден. Звучало едно парче в изпълнение на Рей Чарлз “So it’s crying time, you’re gonna leave me…”.
Третата упорито се опитвала да прочете едно изречение в някакъв рекламен материал. То очевидно не било свързано с рекламираната стока, но в същото време било закрито някак си от полупрозрачна лепенка. Успявала да разбере само, че е изписано на един ред и започва с буквата "Д".
Трите жени - освен приятелството си - нямали нищо общо.
"По едно време вярвах силно във вълшебството на живота и много очаквах да ми се случи нещо необичайно.", казала внезапно едната, подхвърляйки метална монета от рестото, и другите две - също внезапно - едновременно потвърдили, че и те много очаквали.
Въобще много странна работа.
– Мария Ю, - извика нейният Лирически Субект малко панически, - тревожа се. Наистина смятам, че става дума за нещо необичайно.
– И какво сега, - подчопли я нейният Лирически Субект.
– Не знам как да ти го обясня. Опасявам се, че ако опитам, няма да излезе нищо.
– Опасявам се, че става въпрос за нещо сериозно, - подхвърли той.
– Едва ли. Възможно е, - отговори бързичко тя. И ръцете й се разклониха, политайки от скута й, подобно разлистващо се дърво в анимационен филм, защото в този момент записа в тайния си тефтер следното:
В града беше преминал концерт на световно известна група. Успехът на тази спирка от турнето на групата беше необичайно шумен. Много хора от различни възрасти се бяха стекли да го посетят. Това беше предизвикало немалка суматоха и невиждани задръствания по улиците на милионното селище.
На другия ден три приятелки ядяли салата по време на обедната си почивка в бизнес комплекс. Разговорът им поради недоспиването от предишната нощ се завъртял разсеяно от споделените емоции, породени от зрелището, към кратката нощ на всяка една. И трите били сънуванли сънища.
Едната в съня си се беше преселила в някогашна своя неголяма и мрачна квартира, където нещо мистериозно се случвало с хазайката й, зад спалнята на която седели няколоко възрастни жени и мълчали. Осъзнала с ужас, че не си била плащала наема от доста време.
Другата изпитвала тревога в празния апартамент на свои приятели в град отвъд океана и се чудела на сън защо се тревожи след като било сигурно, че стопаните няма да се появят, не и в този ден. Звучало едно парче в изпълнение на Рей Чарлз “So it’s crying time, you’re gonna leave me…”.
Третата упорито се опитвала да прочете едно изречение в някакъв рекламен материал. То очевидно не било свързано с рекламираната стока, но в същото време било закрито някак си от полупрозрачна лепенка. Успявала да разбере само, че е изписано на един ред и започва с буквата "Д".
Трите жени - освен приятелството си - нямали нищо общо.
"По едно време вярвах силно във вълшебството на живота и много очаквах да ми се случи нещо необичайно.", казала внезапно едната, подхвърляйки метална монета от рестото, и другите две - също внезапно - едновременно потвърдили, че и те много очаквали.
Въобще много странна работа.
– Мария Ю, - извика нейният Лирически Субект малко панически, - тревожа се. Наистина смятам, че става дума за нещо необичайно.
Мария Ю брои
От известно време една още млада жена беше живяла в необоснован трепет. Било нещо неопределено.
Една вечер тя прекарала със своя прятелка на балкона у дома си. Но и тогава не станало дума за нещо определено, споделяли си случки и усещания. Някак си изчислили, че са приятелки от много ранна младост, а това означавало вече двадесет години. Приятелката казала: “Представи си двадесет години.”. И двете се умълчали, понеже им станало трудно в един миг да си представят толкова време накуп.
“Боже!”, възкликнала наум още младата жена седмица по-късно и се запътила в съботна вечер на випускна среща със съученици поради юбилей от завършване на гимназията, “Пак двадесет години.”. С плахост в сърцето пътувала с колата си по тихите вечерни улици към мястото на събирането, слушайки носталгични джазови парчета по радиото.
Било щастливо събиране с много вглеждане в очите и без носталгии – ако това е възможно въобще. Десетките бивши съученици сега упражнявали всевъзможни професии – търговци, лекари, икономисти, преподаватели, преводачи, а общият сбор на децата, родени от тях – било лесно да се пресметне, – надвишавал със сигурност двеста. Само малцина споделили, че усещат нерадостните симптоми на наближаващата средна възраст.
– Мария Ю, - каза в този момент от разказа в тайния й тефтер Лирическият Субект, - чудя се възможно ли е човек да си купи толкова много лимони, че да не знае какво да прави с тях след това.
Мария Ю не откликваше. Подобно на фикционална личност сега от нея можеше да се очаква всичко. Затова Лирическият Субект промени тотално подхода:
– Ти чувала ли си, че поради липса на витамин С, човек може да изпадне в летаргия, до такава степен, че да не може да извършва прости аритметични действия с цели числа. Знаеш, не съм бил професор по математика, но все пак ми е любопитно.
– Добре де, - продължи той, понеже тя не отговаряше, - дори не става дума за математика. Просто исках да разбера дали целият брой от съществуващи думи се отнася към човека или е някак си извън него.
Мария Ю затвори очи и нейният Лирически Субект разбра, че тя е въздъхнала наум в усилието си да осмисля много неща наведнъж, без да изпадне в объркване. Защото объркването е жестоко нещо и наподобява лов на лисици – хрътките са вече пуснати да тичат и душат в гора, където човешките ориентири са твърде малобройни в сравнение с тези на животните и следователно, ако е възможен някакъв контрол, той е твърде съмнителен и символичен.
Идеята за разговор някак бе провалена, защото една от хрътките нямаше никакво намерение да се занимава с лисици, образно казано, а теглеше Мария Ю в една друга посока:
На това събиране тя узнала от двама свои бивши съученици за тяхното пътуване до няколко азиатски страни и идеята им да покорят петхиляден връх. Тази тяхна история я беше развълнувала с един внезапно нахлул порив на пустота. Буквално й се беше сторила невъзможна, извън всяко разбиране за сложната предсказуемост или непредсказуемост на нашия живот една малка случка от техния разказ. В един от планинските биваци те гостували на голямо семейство кюрди с четирима сина и пет дъщери или обратното. На сутринта, докато гостите се стягали в мълчание за тръгване, една от дъщерите застанала във фокуса на полезрението на единия от бившите съученици и сресала косите си абсолютно неприкрито. Този жест трябвало да бъде изтълкуван като послание за внезапна любов отвъд общия език на думите, на които те едва ли можели да разчитат в тази ситуация, защото предишната вечер около огъня намерили само няколко общо разбираеми думи – две-три на немски и още толкова на турски...
Невероятно, наистина невероятно, - въздъхна отново Мария Ю, този път в действителност. – Броят на думите наистина няма значение.
Мария Ю се впечатлява от дребни нещаЕдна вечер тя прекарала със своя прятелка на балкона у дома си. Но и тогава не станало дума за нещо определено, споделяли си случки и усещания. Някак си изчислили, че са приятелки от много ранна младост, а това означавало вече двадесет години. Приятелката казала: “Представи си двадесет години.”. И двете се умълчали, понеже им станало трудно в един миг да си представят толкова време накуп.
“Боже!”, възкликнала наум още младата жена седмица по-късно и се запътила в съботна вечер на випускна среща със съученици поради юбилей от завършване на гимназията, “Пак двадесет години.”. С плахост в сърцето пътувала с колата си по тихите вечерни улици към мястото на събирането, слушайки носталгични джазови парчета по радиото.
Било щастливо събиране с много вглеждане в очите и без носталгии – ако това е възможно въобще. Десетките бивши съученици сега упражнявали всевъзможни професии – търговци, лекари, икономисти, преподаватели, преводачи, а общият сбор на децата, родени от тях – било лесно да се пресметне, – надвишавал със сигурност двеста. Само малцина споделили, че усещат нерадостните симптоми на наближаващата средна възраст.
– Мария Ю, - каза в този момент от разказа в тайния й тефтер Лирическият Субект, - чудя се възможно ли е човек да си купи толкова много лимони, че да не знае какво да прави с тях след това.
Мария Ю не откликваше. Подобно на фикционална личност сега от нея можеше да се очаква всичко. Затова Лирическият Субект промени тотално подхода:
– Ти чувала ли си, че поради липса на витамин С, човек може да изпадне в летаргия, до такава степен, че да не може да извършва прости аритметични действия с цели числа. Знаеш, не съм бил професор по математика, но все пак ми е любопитно.
– Добре де, - продължи той, понеже тя не отговаряше, - дори не става дума за математика. Просто исках да разбера дали целият брой от съществуващи думи се отнася към човека или е някак си извън него.
Мария Ю затвори очи и нейният Лирически Субект разбра, че тя е въздъхнала наум в усилието си да осмисля много неща наведнъж, без да изпадне в объркване. Защото объркването е жестоко нещо и наподобява лов на лисици – хрътките са вече пуснати да тичат и душат в гора, където човешките ориентири са твърде малобройни в сравнение с тези на животните и следователно, ако е възможен някакъв контрол, той е твърде съмнителен и символичен.
Идеята за разговор някак бе провалена, защото една от хрътките нямаше никакво намерение да се занимава с лисици, образно казано, а теглеше Мария Ю в една друга посока:
На това събиране тя узнала от двама свои бивши съученици за тяхното пътуване до няколко азиатски страни и идеята им да покорят петхиляден връх. Тази тяхна история я беше развълнувала с един внезапно нахлул порив на пустота. Буквално й се беше сторила невъзможна, извън всяко разбиране за сложната предсказуемост или непредсказуемост на нашия живот една малка случка от техния разказ. В един от планинските биваци те гостували на голямо семейство кюрди с четирима сина и пет дъщери или обратното. На сутринта, докато гостите се стягали в мълчание за тръгване, една от дъщерите застанала във фокуса на полезрението на единия от бившите съученици и сресала косите си абсолютно неприкрито. Този жест трябвало да бъде изтълкуван като послание за внезапна любов отвъд общия език на думите, на които те едва ли можели да разчитат в тази ситуация, защото предишната вечер около огъня намерили само няколко общо разбираеми думи – две-три на немски и още толкова на турски...
Невероятно, наистина невероятно, - въздъхна отново Мария Ю, този път в действителност. – Броят на думите наистина няма значение.
Тази седмица Мария Ю искаше да запише доста неща в тайния си тефтер. Но от мисълта да започне да пише няколко дни й беше призлявало. Ускоряваше й се пулса. И така тя беше като затворница – налагаше й се да отклонява вниманието си от нещата около дебе си и да се вслушва навътре в протичащите зад кожата й жизнени процеси. Чувстваше се като в минерален басейн, потопена до ушите в тежката вода, при което всеки вътрешен шум – от пулса на сърцето й или собственото й дишане – звучеше усилено и съдбоносно, като начало на всеобщо природно явление или световен катаклизъм.
Това доведе до една умора в крайна сметка, която много добре си пролича в малкото й записки, от които тя все пак не бе могла да избяга през седмицата.
В един неделен ден една дама прехвърляла съдържанието на няколко новозакупени книги и списания, чудейки се с кое четиво да започне най-напред. Любопитното било, че докато ги разлиствала уж набързо, се вторачвала ненадейно в отделни пасажи, изречения или дори фрази, без да знае точно защо. Била потресена, че където и да се спирали очите й, думите я впечатлявали с някаква необикновена сила, та чак я избивало на плач.
На едно място ставало дума за съвременен световен дизайнер, бунтар и приключенец, който не знаел как да определи смисъла на изкуството, но създавал столове от необичайни материали, сродни на метала и пластмасата, за стотици хиляди парични единици. В технологията му на издуване на материалите – обратна на това да създадеш вакуум – тази дама провидяла една своя представа за Първичния взрив и разгръщането на Вселената. После дизайнерът казва, че майка му произхожда от бедна балканска държава и той я обича безкрайно. Двете картини на пораждането на Вселената и произхода на тази майка от едно място на една планета, където еволюцията на водорода и съчетанието му с Бог знае колко елементи на Бог знае какво ниво довежда до създаването на бедна балканска държава, я втрещява неимоверно. Безкрайната обич между двамата е повече от логична поанта в тази представа за взаимодействието и общуването на големите неща и малките неща. Тук тази дама усетла за пореден път недвусмислена влага в очите си. Запитала се какво е голямо и какво малко...
На това място Мария Ю беше прекъснала историята си с очевидното намерение да не се връща към нея никога. Според подозренията на нейния Лирически Субект напълно възможно е точно тук Мария Ю да е плъзнала поглед към отсрещния покрив, където в топлия следобед оси и дребни мушици танцували своя малък танц, заобляйки с движенията си начупените ъгловати форми на керемидите. Тогава тя би могло да си е помислила: дали керемидите в пространството са точно това, което тя вижда, или присъствието на осите и мушиците са подсказали една надреалност в определението на формата им чрез своя следобеден танц.
– Но все пак не съм напълно сигурен, - подчерта Лирическият Субект и се вторачи в Мария Ю, която продължаваше да излъчва признаци на умора.
– Мария Ю, моля те, изключи телевизора, - извика той, но беше закъснял, защото в този момент видя на екрана много бавната усмивка – нейното пораждане, разцвет и погиване – на млад търговец на сергия на рибната борса в Дубай, и разбра, че тази усмивка, се беше впечатала в Мария Ю по един финоменален начин, който тя може би още нямаше сили да разбере дълбоко в себе си, чувайки само далечен плисък на минерална вода върху мраморни плочи.
Мария Ю търси липсващ коледен подаръкТова доведе до една умора в крайна сметка, която много добре си пролича в малкото й записки, от които тя все пак не бе могла да избяга през седмицата.
В един неделен ден една дама прехвърляла съдържанието на няколко новозакупени книги и списания, чудейки се с кое четиво да започне най-напред. Любопитното било, че докато ги разлиствала уж набързо, се вторачвала ненадейно в отделни пасажи, изречения или дори фрази, без да знае точно защо. Била потресена, че където и да се спирали очите й, думите я впечатлявали с някаква необикновена сила, та чак я избивало на плач.
На едно място ставало дума за съвременен световен дизайнер, бунтар и приключенец, който не знаел как да определи смисъла на изкуството, но създавал столове от необичайни материали, сродни на метала и пластмасата, за стотици хиляди парични единици. В технологията му на издуване на материалите – обратна на това да създадеш вакуум – тази дама провидяла една своя представа за Първичния взрив и разгръщането на Вселената. После дизайнерът казва, че майка му произхожда от бедна балканска държава и той я обича безкрайно. Двете картини на пораждането на Вселената и произхода на тази майка от едно място на една планета, където еволюцията на водорода и съчетанието му с Бог знае колко елементи на Бог знае какво ниво довежда до създаването на бедна балканска държава, я втрещява неимоверно. Безкрайната обич между двамата е повече от логична поанта в тази представа за взаимодействието и общуването на големите неща и малките неща. Тук тази дама усетла за пореден път недвусмислена влага в очите си. Запитала се какво е голямо и какво малко...
На това място Мария Ю беше прекъснала историята си с очевидното намерение да не се връща към нея никога. Според подозренията на нейния Лирически Субект напълно възможно е точно тук Мария Ю да е плъзнала поглед към отсрещния покрив, където в топлия следобед оси и дребни мушици танцували своя малък танц, заобляйки с движенията си начупените ъгловати форми на керемидите. Тогава тя би могло да си е помислила: дали керемидите в пространството са точно това, което тя вижда, или присъствието на осите и мушиците са подсказали една надреалност в определението на формата им чрез своя следобеден танц.
– Но все пак не съм напълно сигурен, - подчерта Лирическият Субект и се вторачи в Мария Ю, която продължаваше да излъчва признаци на умора.
– Мария Ю, моля те, изключи телевизора, - извика той, но беше закъснял, защото в този момент видя на екрана много бавната усмивка – нейното пораждане, разцвет и погиване – на млад търговец на сергия на рибната борса в Дубай, и разбра, че тази усмивка, се беше впечатала в Мария Ю по един финоменален начин, който тя може би още нямаше сили да разбере дълбоко в себе си, чувайки само далечен плисък на минерална вода върху мраморни плочи.
Тъкмо веселата Коледа бе взела да поотшумява. Купища есемеси бяха написани - получени и изпратени. В много от тях се говореше за неотменимото по това време на годината рождество. В други се споменаваше за звездата над Витлием (да, точно Витлием), трети говореха за ново начало и нови надежди (nachalо, nadejdi), радост, любов, щастие, семейство, близки, благополучие, благоденствие и т.н и т.н. Само един от тях беше различен. Извън тона на празничната приповдигнатост той гласеше "You are the queen of the..." и там беше прекъснат - волно или неволно.
Доообре. Какво означава това, така си мислеше Мария Ю, докато се мъчеше да изличи петно от покривката на трапезарската маса, добито по време на празничните навъртания около същата тая маса със същата тая покривка.
"Ти си кралица (респективно царица) на...", преведе си тя на глас, подмятайки разсеяно покривката върху капака на коша за пране. В момента нищо не й идваше наум. Можеше успешно да си се представи като героиня в телевизионен клип (TV commercial), респективно като истинска кралица на:
- невероятно добре изпраното пране с някаква марка суперпрах за пране;
- невероятно апетитна супа само с едно изсипване на пакетче в тенджера с вряща вода;
- котките с една невероятно вкусна кремоподобна храна за котки;
- джиесем комуникациите само с едно невероятно натискане на бутон;
и още десетки други кратки рекламни разказчета за невероятни стоки. Но това определено не я водеше към нещо смислено и удовлетворяващо я.
– Мария Ю, онзи ден за Коледа един твой приятел ми даде подарък. Малка изящна, - и тук Лирическият й субект смутолеви или преглътна някак си последната дума, така че тя не се и чу.
– Съкровище мое, - Мария Ю използваше такива драгообразни обръщения към Лирическия си Субект само на официални празници или в случай на крайно провинение от негова страна, - помолила съм те да не си присвояваш подаръците ми под коледната елха и, и изобщо личните ми неща.
– Стана по друг начин, - замънка неубедително той.- Тази малка изящна... Това малко изящно... Даже не беше нещо. Беше не-нещо, значи беше нищо... Моля те, моля те, хайде да сменим темата! - И той се опита да промени физиономията си така, че да заприлича на едно нейно коледно стихотворение отпреди две години, когато всичко изглеждаше толкова различно:
... гледам сняг по покрива иДоообре. Какво означава това, така си мислеше Мария Ю, докато се мъчеше да изличи петно от покривката на трапезарската маса, добито по време на празничните навъртания около същата тая маса със същата тая покривка.
"Ти си кралица (респективно царица) на...", преведе си тя на глас, подмятайки разсеяно покривката върху капака на коша за пране. В момента нищо не й идваше наум. Можеше успешно да си се представи като героиня в телевизионен клип (TV commercial), респективно като истинска кралица на:
- невероятно добре изпраното пране с някаква марка суперпрах за пране;
- невероятно апетитна супа само с едно изсипване на пакетче в тенджера с вряща вода;
- котките с една невероятно вкусна кремоподобна храна за котки;
- джиесем комуникациите само с едно невероятно натискане на бутон;
и още десетки други кратки рекламни разказчета за невероятни стоки. Но това определено не я водеше към нещо смислено и удовлетворяващо я.
– Мария Ю, онзи ден за Коледа един твой приятел ми даде подарък. Малка изящна, - и тук Лирическият й субект смутолеви или преглътна някак си последната дума, така че тя не се и чу.
– Съкровище мое, - Мария Ю използваше такива драгообразни обръщения към Лирическия си Субект само на официални празници или в случай на крайно провинение от негова страна, - помолила съм те да не си присвояваш подаръците ми под коледната елха и, и изобщо личните ми неща.
– Стана по друг начин, - замънка неубедително той.- Тази малка изящна... Това малко изящно... Даже не беше нещо. Беше не-нещо, значи беше нищо... Моля те, моля те, хайде да сменим темата! - И той се опита да промени физиономията си така, че да заприлича на едно нейно коледно стихотворение отпреди две години, когато всичко изглеждаше толкова различно:
ледени висулки под стряхата...
... градът е стъклен и рубинен,
тих като ковчег...
... после една мастилена звезда
е яйце, излюпено
от черупката на Лебеда...
– Не беше така, забравил си как беше. И аз съм забравила. Остави по-добре.
Разбира се, тя можеше да провери моментално в тайния си тефтер как точно е било записано по онова време. Вместо това предпочете да си припомни няколко тъжни приказки, в които красиви и онеправдани девойки по силата на възтържествувалата най-накрая справедливост ставаха кралици, царици и темподобни прекрасни, необикновени персони. Обикновено чрез магична дума, жест или действие.
– Ето как беше, - упорстваше Лирическият Субект:
– Ето как беше, - упорстваше Лирическият Субект:
... после една мастилена звезда
е портрет, излюпен
от яйцето на вселената...
... ако някой прекоси потъналата
в студ улица,
би причинил още драсканици...
– Виж, не беше драсканици, а драскотини. – Припомни си тя. - Но какво от това.
– Как, лошо е, че сме забравили какво. Оттук произтича изворът на меланхолията ти, - патетично додаде той.
– Драги мой, ето какво си присвоил онзи ден, - внезапно разбра тя. - Взел си онази дума, предназначена за мен.
– Ей, Мария Ю, ти си абсолютна царица. Как разбра, че е дума. Просто не исках да си признавам, тъй като я забравих от притеснение.
Какъв абсурд, помисли си Мария Ю и, защото трябваше да предприеме нещо, записа, а след това задраска следното стихотворение в тайния си тефтер:
Моята коледна дума– Как, лошо е, че сме забравили какво. Оттук произтича изворът на меланхолията ти, - патетично додаде той.
– Винаги една дума или магично действие липсва, за да се подреди историята, както трябва.
– Имаш предвид една малка изящна, - и той пак сдъвка завършекът на репликата си.– Драги мой, ето какво си присвоил онзи ден, - внезапно разбра тя. - Взел си онази дума, предназначена за мен.
– Ей, Мария Ю, ти си абсолютна царица. Как разбра, че е дума. Просто не исках да си признавам, тъй като я забравих от притеснение.
Какъв абсурд, помисли си Мария Ю и, защото трябваше да предприеме нещо, записа, а след това задраска следното стихотворение в тайния си тефтер:
Колкото повече търся,
толкова по не зная думата.
Аз - царицата на какво?
На изгубената дума по Коледа.
Лошата новина тази Коледа е,
че моята дума липсва. По
предположение тя е наоколо.
Моята дума. Какъв абсурд.
