Аксиния Михайлова

В очакване на вятъра

Уча се да пускам хвърчила
както се уча да бъда майка:
от вчера, от седмици,
тринайсет години вече.
Няма да успея - нито книгите,
ни съветите помагат.
Резки придърпвания на кордата,
ако я отпуснеш прекалено
слънцето ще опърли опашката
на хвърчилото;
кървава резка на показалеца,
върху баира
между магарешките тръни
по стръмното
издига се пада
оранжевият триъгълник,
улавям за миг
вятъра
и му се отдавам,
преди да се изгубя
сред ятото щъркели отнасящи
август и хвърчилото зад баира.
С единия крак в детството,
толкова белези по колената
и по чернобелите снимки,
ще успееш,
прошепва ми ангелът-хранител,
да пускаш хвърчила
е като да населяваш душата си
с нови небеса,
докато сам се превърнеш
на вятър.



* * *

Когато в къщата няма хляб
права глинени човечета
слепвам ги по две
със слюнка
докато остана съвсем без дъх
после включвам фурната

малко от тях оцеляват
и това още повече разколебава
теорията за божествения ни произход

за утешение
се заемам с подреждането на масата




Чучулига


нито се приближава
нито се отдалечава
в августовската мараня
държа я с очи
над полето с макове
и не смея да помръдна
да не предизвикам вятър
с някоя ненужна мисъл

така се чувствам нужна
на пейзажа





Отговор

Когато забравяш
част от себе си
в телата на други жени
и после отчаяно се опитваш
да се намериш
цял
в думите,
виждам нашия дом
като призрачна лодка
да плава срещу течението
на реката;
а лодкарят го няма
и е привечер
припомням си само гласа му,
който ме вика,
привлича
и плаши.

През стените
на нашия дом
върху подовете
влажни кърпи
и разпилени чаршафи
…………………………………………
мамо,
направи ми още една
книжна лодка!




* * *

В най-свободната зона
на плажа,
между редици от камъшитени
чадъри и любопитни погледи,
очите ми пробягват
по отворената страница:
“мамо, в твоята утроба
ти подготви смъртната ми маска”.

Опитвам се да приема
несъвършенството
на човешкия род
и мисълта,
че съм носила под сърцето си
смъртта
цели девет месеца.
И докато дъщеря ми строи
замъци на брега,
упорствайки срещу морето,
се чувствам някак си примирена,

наблюдавайки
колко съвършена е
в детството си смъртта,
колко свободна