23 май, 2009

Елена Алексиева

МАТИЛДА

От време на време изпадаше в онова досадно състояние, в което й се струваше, че никой не я разбира. Тя нямаше дългите крака и шумния, клюкарски нрав на сестрите си, нито пищната, неповяхваща красота на майка си. На трийсет и четири Матилда не бе имала и сериозен любовник, ако изключим една-две краткотрайни връзки, плод по-скоро на лоша случайност, отколкото на непреодолима страст. Всички обаче я уверяваха, че е само въпрос на време, че трябва да чака търпеливо и че рано или късно и нейният принц ще се появи. И Матилда чакаше. Тя нямаше никакво съмнение, че някой ден това ще се случи, след като майка й и сестрите й го твърдяха с такава сигурност. По принцип за повечето неща Матилда не бе склонна да зачита мнението им, смяташе ги за прекалено повърхностни, но имаше някои въпроси, по които ги приемаше за абсолютни капацитети.
Още от малка й бяха втълпявали, че макар и лишена от очебиен физически чар, тя е забавна и интелигентна, във всеки случай по-интелигентна от повечето други деца, и винаги със свои собствени възгледи. И Матилда наистина беше забавна, особено когато бе в настроение. Тогава с острия си език и способността си без усилие да имитира разни хора, от бавачката на съседите до водещия на вечерната спортна емисия по телевизията, тя разсмиваше всичко живо и изтръгваше усмивки дори от най-закоравелите недоволници, като изкуфялата доня Хулия от партера. Но Матилда съвсем не беше някакъв клоун. Другата й вродена дарба, а именно интелигентността, беше нейното истинско съкровище. Вродената интелигентност на Матилда беше като дърво, израсло пред висока сграда. От прозореца на петия етаж човек можеше да види върха на короната му, а можеше и изобщо да не го види, но това съвсем не означаваше, че дървото го няма или пък останалата част от него липсва. Напротив. Дървото на Матилда си имаше и дебели клони, и тънички вейки, и гъст листак, и ствол, и, най-важното, корени. Матилда усещаше, че корените на нейната интелигентност достигат ужасно навътре в нея и колкото по-дълбоко се спускат, толкова по-силно се разклоняват, образувайки такава фина и непредвидима мрежа, че и самата Матилда не можеше да каже докъде се разпростира и къде свършва.
Въпреки тези си способности обаче, или именно поради тях, напоследък все по-често й се случваше да се измъчва от убеждението, че никой не може да я разбере. Вече не й беше достатъчно да се обади на приятелка или да почете книга. Изглежда онова, което й тежеше на душата, неусетно бе станало по-голямо и по-придирчиво и Матилда просто се чудеше какво да го прави.
Реши да отиде първо при майка си, не защото бяха толкова близки, а защото продължаваше наивно да вярва, че след като майка й е родила и отгледала нея и сестрите й, то би било логично да се предположи, че е малко по-разумна от тях – предположение, което майката на Матилда редовно опровергаваше.
Доня Фабиана готвеше в кухнята и едновременно с това говореше по телефона. Матилда знаеше, че телефонните разговори на майка й могат да продължават безкрайно, така че без никакво смущение я прекъсна.
Мамо! Трябва да говоря нещо с теб.
Доня Фабиана й направи знак да изчака, побъбри още пет-шест минути, извини се на отсрещната страна и затвори.
Ох, тази Хосефита! – въздъхна тя и захвърли телефона на масата. – Все с нейните проблеми, все с нейните истории! Човек не може да вземе думата! Не си дава сметка, че другите си имат работа, не могат да се занимават само с нея, я!
Мамо, зле ми е – промълви Матилда и се отпусна на един стол.
Какво ти е, миличка? – разтревожи се доня Фабиана. – Да не би нещо покрай месечното неразположение?
Не бе, мамо! – ядоса се Матилда. – Просто ми е криво, защото… Знаеш защо.
Ох, детето ми! – простена доня Фабиана, отиде при дъщеря си и притисна главата й до гърдите си. – Недей така, не си отравяй младините. Няма за какво да се тревожиш, повярвай ми.
То пък едни младини… - успя да изломоти Матилда, полузадушена от майчината ласка.
В това време в кухнята дойде и по-голямата й сестра Росарио.
Какво става? – попита Росарио и захапа най-едрата ябълка от фруктиерата на масата, без да дочака отговор.
Нищо – отвърнаха в един глас Матилда и майка й.
Но Росарио не можеше да бъде заблудена току-така.
Някой май пак е кисел, а? – подхвърли тя и погледна многозначително към Матилда.
Не е твоя работа! – тросна се Матилда и се измъкна от прегръдката на майка си.
Вместо да се заяждаш, вземи излез малко навън. Няма да ти навреди – предложи спокойно Росарио, дояде ябълката и ловко метна огризката в кошчето.
После избърса ръка в раздърпаната си черна фланелка и рече:
Само ако знаете какво разбрах току-що!
Какво? – полюбопитства доня Фабиана.
Фелисидад е бременна!
Стига бе! – не повярва Матилда.
И от кого? – попита нетърпеливо майка й.
Не казва! – отвърна Росарио и се ухили. – Сигурно не е от нейния, щом го пази в тайна.
Господи боже, горкичката! – И доня Фабиана се прекръсти.
Матилда ги остави да дърдорят в кухнята и се потътри към своята стая. Нямаше смисъл да се отбива при другата си сестра, Естрела. Малко по-рано беше чула новото й гадже да пристига, което със сигурност значеше, че двамата са се заключили в стаята на Естрела, уж да учат. А и въпреки лошото си настроение, Матилда имаше свои планове за деня.
Когато излезе на улицата, беше почти обяд. Големите горещини още не бяха започнали, но лятното слънце грееше с пълна сила. Матилда пресече на светофара и се отправи към спирката на метрото. Обикновено й беше приятно да се вслушва в чаткането на собствените си токчета и да хвърля по някой разсеян поглед към отражението си във витрините, но сега се чувстваше прекалено нещастна за такива дребни удоволствия, а и напоследък беше понапълняла, така че витрините едва ли щяха да й покажат онова, което искаше да види.
Здравей, хубавице! Накъде си се разбързала така?
Беше Карлито от будката за вестници. Матилда се надяваше да мине незабелязана край него, но бдителността на Карлито винаги я изненадваше. Той беше дребничък и жизнерадостен двайсетина и няколкогодишен момък, леко накуцващ с десния крак вследствие на прекаран детски паралич, за сметка на това обаче винаги в добро настроение. Нямаше как, Матилда трябваше да се спре при него.
Здравей, Карлито. Как върви търговията?
Прекрасно, благодаря – усмихна се той. – А при теб как е?
О, всичко е наред – излъга Матилда. – Само че наистина бързам. Тръгнала съм по работа.
Аз пък си мислех, че отиваш на среща, както си се издокарала – усмихна се още по-широко Карлито и я погледна лукаво.
Ха, изтрябвало ми е да ходя на срещи, и то по обяд! Аз съм заета жена.
Няма ли да си вземеш нещо за четене? Някое женско списание? – Карлито церемониално посочи стоката си.
Сега не мога, на връщане – отвърна тя и продължи по пътя си.
Хей, Матилда, а кога ще излезеш с мен? – провикна се Карлито вече зад гърба й, но Матилда не се обърна. Той подвикваше така след всички момичета и трябваше да е луда, за да го вземе на сериозно.
В метрото беше гадно и претъпкано. Нямаше свободни седалки, хората се притискаха и отъркваха един о друг, кога неволно, кога по навик. Матилда беше принудена да се лашка заедно с масата насам-натам при всяко спиране и потегляне на мотрисата и това допълнително вгорчи душевното й разположение. Тя не обичаше да пътува с метрото, защото нямаше нищо интересно за гледане през прозорците, освен безкрайните, скучни стени на тунелите, украсени тук-там с нелепи реклами и графити. Единственият начин да се разнообрази беше да седне някъде с книга или списание в ръка, но сега дори това невинно развлечение беше невъзможно. Оставаше й последният и най-скучен вариант: да си избере някой пътник, да го огледа хубаво и да започне да си фантазира каква би била неговата история, какво работи, накъде е тръгнал, щастлив ли е или нещастен в любовта, женен ли е или самотен, като нея, в този слънчев и тегав ден.
Матилда се огледа наоколо, доколкото й позволяваше неудобната поза, и си хареса един висок, представителен мъж, който стърчеше в задната част на вагона. Не го виждаше особено ясно, но веднага забеляза скъпия костюм, прилягащ съвършено на атлетичната му осанка, грижливо подстриганите коси и гладкото, загоряло лице. От време на време мъжът навеждаше глава и казваше нещо на някого, когото Матилда нямаше как да види. Ако беше жена, то тя вероятно бе дребна и също толкова елегантна, колкото своя спътник. Матилда въздъхна. Нямаше как да се приближи, навалицата я мачкаше от всички страни, а и надали щеше да й е приятно да се озове до въпросната дама, само за да установи, че сравнението изобщо не е в нейна полза. Колкото и нещастна да се чувстваше, Матилда никога не бе страдала от липса на самочувствие. Когато вървеше по улицата или се возеше в обществения транспорт, на нея все й се струваше, че хората я забелязват, заглеждат я и си мислят нещо по неин адрес, независимо дали добро или лошо. Затова тя беше винаги нащрек, винаги се приготвяше старателно, преди да излезе, внимаваше с походката и изражението на лицето си, изобщо, не се оставяше да бъде заловена в миг на слабост, колкото и мимолетен да беше той.
Матилда се размърда, придърпа дамската чанта по-близо до себе си и прехвърли тежестта на тялото си от единия крак на другия. Дали така й се стори, или мъжът действително погледна в нейната посока? Дори да беше погледнал, сигурно беше съвсем случайно. Такива мъже не бяха за нея, струваха й се недостъпни. Въпреки самоувереността си, Матилда беше реалистка. Е, поне можеше да си помечтае, докато дойде нейната спирка. Как ли миришеше кожата му? Какъв ли беше рано сутрин, застанал по гащета пред огледалото в банята, със самобръсначка в ръка? Матилда си се представи, облечена в някоя от онези скъпи и ужасно разголени нощници, да се промъква зад гърба му и да го прегръща, докато той оставя самобръсначката на умивалника и, с наполовина покрито с пяна лице, се обръща и я целува. После двамата се смеят, защото по носа и бузите на Матилда са останали бели, уханни малки преспи и тя цялата е като намазана със сметана, едновременно отпусната и приятно възбудена под ефирната нощница.
Мотрисата спря на поредната спирка, Матилда залитна и видението изхвърча от главата й. Врели-некипели, каза си критично тя. И без това, за да изглежда добре в такава нощница, трябваше да отслабне поне с десет кила – нещо, за което в момента нямаше нито настроение, нито душевни сили. Хората се заблъскаха към вратата и някакъв старец настоятелно се отърка о нея. Матилда изруга тихичко и се дръпна настрани. Когато отново потърси с поглед мъжа, той вече не беше там. Беше слязъл и Матилда го видя да се отдалечава с бързи крачки към стълбите на перона, хванал за ръка малко момченце, което упорито се дърпаше назад и очевидно капризничеше.
Това е то, да имаш деца, помисли си Матилда. Само ядове и грижи, цял живот се съобразяваш с тях, а после, когато остарееш и имаш нужда някой да те гледа, те те зарязват. Въпреки това самотните бащи я изпълваха с непонятно умиление и Матилда ги намираше, макар и мъничко, по-привлекателни от останалите мъже.
Когато нейната спирка най-сетне дойде, тълпата около нея значително се беше разредила, но Матилда вече беше достатъчно изнервена и изтощена, за да забележи. Тя се изсули от мотрисата и се зае демонстративно да оправя и приглажда роклята си, сякаш искаше да покаже на всички, че за жена като нея пътуването в метрото е рядко злощастие, с което не е свикнала и никога не би могла да се примири, независимо колко ниско е паднала. Да не беше киселата й физиономия, с тези свои действия Матилда би изглеждала очарователно отстрани, като малка птичка, която приглажда перцата си по изгрев, миг преди да отлети в синьото небе. Но тя нямаше и представа за това. Ако някой й го беше казал, даже не би се изсмяла. Щеше да го погледне презрително, да сбърчи нос под слънчевите очила, и да отмине.
Матилда съжали, че е предприела толкова дълго и досадно пътуване, без да има особена причина да го прави. Можеше да си остане у дома, да си почине следобед, а вечерта да излезе с Росарио и нейните приятели, които, макар и тъпи, понякога можеха да бъдат доста забавни. Важната работа, която си беше намислила сутринта, вече изобщо не й се виждаше наложителна. От друга страна това, че все пак се беше решила да излезе, бе добър знак. Поне засега Матилда бе успяла да вземе известно надмощие в неравната борба с депресията.
Известно време тя вървя безцелно из тази отдалечена и неприятна част на града, която не познаваше особено добре. Нямаше нищо за гледане и Матилда изпита задоволство, че живее в много по-хубав квартал. После, тъй като наближаваше два, се отправи с решителна крачка към дома на доня Инес.
Апартаментът на доня Инес се намираше в не особено висок жилищен блок, чиито стълбища бяха покрити от горе до долу с мръсни надписи. Местенцето беше здрачно и опушено, носеха се тежки миризми на яхния и някакви източни благовония, които накараха Матилда да се разкашля. Самата доня Инес беше снажна възрастна дама с деликатни мустачки, неумело изрусени с перхидрол, така че блестяха още по-провокативно върху смуглото й лице, и увита до петите във виолетово кимоно с избродиран на гърба дракон, върху което, вместо гердан, бе преметнала дълга молитвена броеница от пластмаса, наподобяваща слонова кост.
Заповядай, дъще – посрещна я доня Инес. – Всичко е готово. Да седнем в кухнята.
Матилда бе идвала тук и друг път и доня Инес неизменно я канеше в кухнята. При положение, че плащаше за посещенията си, и то съвсем не малко, това доста я смущаваше. Матилда подозираше, че някъде във вътрешността на жилището се крие тайна, специално оборудвана стаичка, която обаче доня Инес пази само за специални клиенти. Тя не разполагаше с никакви доказателства за тази своя теория, но това само я подтикваше още по-убедено да вярва в нея. По принцип Матилда нямаше нищо против да седи в кухнята, но се дразнеше от, както й се струваше, недостатъчно заинтересованото отношение на доня Инес. В края на краищата при доня Инес беше като при лекаря: всички бяха равни или поне трябваше да бъдат.
Докато прекосяваха антрето, Матилда мушна предварително приготвените пари под вазата с изкуствени рози. Доня Инес никога не взимаше пари на ръка, имаше си специален ритуал за целта и всеки, който дойдеше да търси услугите й, бе длъжен да го спазва. Въпреки това Матилда знаеше, че с крайчеца на окото си доня Инес бди зорко и сеансът няма да започне, ако тя не се е уверила, че парите са оставени на мястото им и сумата е точна.
Кухнята беше малка и задушна. Докато Матилда се настаняваше, доня Инес наля кафе от джезвето в чашките, подредени старателно на масата.
Какво да бъде този път, дъще?
Обичайното – отвърна Матилда.
Доня Инес кимна. После седна срещу нея и сръбна от кафето.
Днес имам само половин час. В два и половина ще дойдат племенниците ми, трябва да ходим при нотариус. Имаме да уреждаме някои дела във връзка с един имот, който остана от Еузебио, покойния ми съпруг, бог да го прости.
Матилда кимна на свой ред и също сръбна от кафето.
Как е майка ти? Сестрите ти? Добре ли са със здравето? Нещо ново у дома?
Добре са, благодаря. Всичко си е постарому.
И слава богу! Липсата на новини е добра новина – заключи философски доня Инес и на един дъх изгълта остатъка от кафето си.
Матилда направи същото и обърна чашката върху чинийката.
Фелисидад е бременна – каза тя, без да знае защо.
Коя е Фелисидад? – поинтересува се доня Инес.
Една приятелка на сестра ми – обясни Матилда.
Доня Инес не каза нищо повече. Тя извади старото тесте карти и започна да реди пасианса. Цялото й внимание бе погълнато от него. Като го нареди, все така мълчаливо придърпа чашата на Матилда, надзърна в нея и отново я сложи с дъното нагоре върху чинийката. После се захвана да обръща картите.
Така-а-а, да видим сега… Какво имаме тук? Аха.
Матилда наостри уши. Доня Инес спря за миг и я погледна изпитателно.
Дълъг път си изминала, дъще.
Ами да, осем спирки с метрото – измърмори Матилда, но доня Инес се престори, че не я е чула.
И още дълъг път те чака. Но ти не се бой, пътят е хубаво нещо. Доста пречки ще срещнеш, ала накрая ще стигнеш там, закъдето си тръгнала.
И къде е това? – попита Матилда.
Доня Инес не отговори. Тя продължи да обръща картите една по една, като от време на време поглеждаше в чашката, бърчеше вежди и я връщаше обратно на мястото й.
Нещо важно и голямо има пред теб – каза най-сетне тя.
А хубаво ли е? – попита Матилда.
Не знам, не знам… Хубаво, лошо, все тая. От теб зависи. Имаш да вземаш важни решения.
Ама какво е това важно и голямо нещо, все пак? Нищо ли не се вижда? – настоя Матилда.
Вижда се, вижда се, даже много се вижда – рече замислено доня Инес. – Точно в това е проблемът, че се виждат всякакви работи. Всичко зависи от това как ще се разтълкуват.
Не може ли по-конкретно? – не се предаваше Матилда.
Е-е-е, ама много си нетърпелива! – сгълча я доня Инес. – Може по-конкретно, но само с картите и кафето няма да стане.
А как?
Доня Инес се надигна, отвори един шкаф и извади очукано порцеланово бурканче, което Матилда не беше виждала преди. Доня Инес бръкна с дебелите си пръсти в бурканчето, порови малко и измъкна бучка захар. После уви захарта в парче салфетка и я подаде на Матилда.
Тая захар е наръсена със светена вода и е благословена от епископ Антонио – обясни доня Инес. – Довечера, преди да си легнеш, ще я сложиш под възглавницата си, а на сутринта ще я извадиш внимателно, да не я натрошиш, и ще ми я донесеш. Може и другата седмица, но не се бави много. Като дойдеш пак, ще ти кажа съвсем конкретно това, за което ме питаш.
Матилда благодари и пусна миниатюрното пакетче в чантата си. Доня Инес вече нетърпеливо поглеждаше стенния часовник. Тя изпрати посетителката си до вратата и заключи зад нея. След това се върна в кухнята, изми чашките от кафето и със сръчни движения се зае да маха ролките от косата си.
Матилда хвана едно такси, даде някакъв адрес на шофьора и потегли обратно към центъра на града. Не беше доволна от сеанса с доня Инес. Онова, което гледачката й каза, Матилда знаеше и сама. Глупаво беше да ходи при нея, само за да чуе нещо, което вече знаеше. Нали целта беше да узнае и останалата част, онази, която я измъчваше и й докарваше лошото настроение. Тази доня Инес е една хитра шарлатанка, помисли си Матилда и чак усети как се изпотява от яд. От друга страна номерът със захарта беше нещо ново. Досега Матилда само беше слушала за него. Една приятелка на нейна приятелка беше спала върху бучка захар и после беше разправяла, че гледачката й казала невероятни неща. Защо пък не, можеше поне да опита. В края на краищата Матилда беше достатъчно интелигентна, за да отличи истината от лъжата и да не се доверява на бабини деветини, ако се стигнеше дотам.
Асунсион вече я чакаше в сладкарницата. Тя беше приятелка на Матилда от детинство и неотдавна се беше омъжила за втори път, за своя инструктор по аеробика, след като заради него беше зарязала първия си мъж. Първият мъж на Асунсион поразително приличаше на човека, когото Матилда бе съзерцавала по-рано в метрото, с тази разлика, че мъжът на Асунсион никога не ползваше метрото, понеже беше богат и се возеше в лимузина с шофьор. Матилда смяташе, че приятелката й е постъпила адски глупаво и няколко пъти й го беше казала съвсем направо, но Асунсион беше толкова щастлива с инструктура по аеробика, че не искаше и да чуе. Някой ден ще съжаляваш, нареждаше Матилда и дори си позволяваше да й размахва пръст. Асунсион обаче само се смееше и отвръщаше, че този ден е толкова далече, че тя едва ли ще го доживее. Излишно е да казваме, че Матилда най-искрено завиждаше на Асунсион. Нещо повече, след развода й тя бе хранила известни, макар й напълно неоснователни надежди, че ще има късмета да предложи заслужена утеха на зарязания богаташ. Това, разбира се, не стана, защото веднага се намери кой да го утешава, а и Матилда се беше изплашила и засрамила от намеренията си. Тя бе прекарала твърде дълго време в разсъждения дали действително си пада по бившия на Асунсион, или е привлечена главно от парите му. Удобният момент отдавна беше отлетял и като реакция на пропуснатия шанс, Матилда бе започнала малко по малко да пълнее.
Асунсион и Матилда се прегърнаха и разцелуваха така, сякаш не се бяха виждали поне десет години, въпреки че се срещаха всяка седмица. После си поръчаха прясно изцеден портокалов сок и голяма порция еклери. Асунсион изглеждаше по-добре от всякога, беше отслабнала и си беше изрусила косата точно толкова, че да изглежда естествено, без да бие на очи.
Не трябва да ги ям – рече Матилда с пълна уста, след като едва бе дочакала да донесат еклерите.
Защо? Толкова са вкусни – каза Асунсион, която нямаше и намерение да посяга към тях.
Ужасно съм надебеляла – обясни Матилда и си взе още един.
Глупости! Изобщо не е вярно! – възмути се лицемерно Асунсион. – Все същата си си. Освен това на теб ти отива някое и друго килце в повече. Конструкцията ти е такава.
Мислиш ли? – усъмни се Матилда.
Че как иначе? – засмя се Асунсион и закачливо нави на пръста си кичур изрусена коса.
Матилда излапа всичките еклери и макар наистина да бяха неустоимо вкусни, се посвени да поръча втора порция. Донякъде го направи съзнателно, защото знаеше какво предстои: Асунсион щеше да превъзнася поне час новия си съпруг и техния бурен сексуален живот.
Матилда, скъпа, трябва да ми повярваш: съвсем различно е да го правиш със спортист. Толкова е мускулест, толкова силен! А тялото му е направо невероятно!
Матилда й вярваше напълно. И без това нямаше друг избор, самата тя никога не го беше правила със спортист.
Най-сетне Асунсион се умори да приказва и млъкна. Матилда тъкмо довършваше последния еклер, който си беше оставила за накрая. В сладкарницата бе станало доста шумно, но над тяхната маса, като водолазен звънец, се спусна кухо и неловко мълчание.
А при теб какво ново? – попита Асунсион, колкото да каже нещо.
Ами нищо особено – отвърна Матилда. – Днес ходих при доня Инес.
Пак ли? – рече не особено впечатлена Асунсион. – И какво ти каза?
Все същото – въздъхна Матилда. – Големи приказки и нищо конкретно. Само си загубих времето.
Чудя ти се защо го правиш – каза Асунсион и по стар навик задъвка сламката от портокаловия сок. - Толкова си умна, а се занимаваш с глупости.
И аз имам право да знам, нали? – възрази с неочаквано ожесточение Матилда. – И аз имам право на мъничко надежда.
Тя не посмя да изрече думата, която искаше да каже и която открай време се въртеше в главата й и шестваше в сънищата й, когато изобщо сънуваше. Думата беше „любов”.
Миличка – рече чистосърдечно Асунсион, протегна се през масата и хвана ръката й. – Не бързай толкова да бъдеш нещастна. Целият ти живот е пред теб.
По-скоро половината – смотолеви Матилда, но не издърпа ръката си.
Двете останаха така няколко дълги секунди. Очите на Матилда се напълниха със сълзи, на които тя нямаше да позволи да потекат. Асунсион поиска сметката от минаващия край тях келнер. Щеше да е нелепо срещата им да завърши така.
Всъщност има нещо ново – усмихна се Матилда и подсмръкна.
Така ли? И какво?
Ами Фелисидад е бременна.
Асунсион се помъчи да си спомни коя беше Фелисидад, но не успя.
Тя е приятелка на Росарио – обясни Матилда. – Едва ли я знаеш. Работата е там, че май не е забременяла от годеника си, а от някой друг.
Виждаш ли – засмя се Асунсион. – Има и много по-големи злочестини от твоята.
Матилда пое към къщи пеша. Беше съвсем наблизо, а и искаше да повърви след толкова дългия следобед. В стомаха си чувстваше неприятна тежест заради изядените еклери, която заплашваше да се прехвърли и върху съвестта й. Но иначе й беше просветлено и леко на душата, във всеки случай много по-леко, отколкото сутринта.
Тя пресече две кръстовища, прекоси една мърлява градинка и се озова на своята улица. Будката на Карлито вече беше затворена. Нямаше да може да изпълни обещанието си и да купи поне няколко от скучните му женски списания. Нищо, и утре е ден, каза си ведро тя. Нали все пак й оставаше половината живот. Можеше пък да се окаже по-добрата половина.
Сестрите й ги нямаше у дома, бяха излезли. Доня Фабиана отново говореше по телефона и гласът й кънтеше из цялата къща. Матилда съблече роклята и грижливо я прибра в гардероба. След това нахлузи старите си домашни дрехи и след кратък размисъл реши, че тази вечер може да си спести вечерята. Точно в седем и половина двете с доня Фабиана се настаниха пред телевизора, за да не изпуснат поредния епизод на „Сексът и градът”. Малко по-късно превключиха на друг канал, където даваха американски филм за някаква жена, която след множество перипетии откри, че животът й се е провалил, защото като малка е била изнасилена от баща си.
Матилда си легна късно. Росарио и Естрела още не се бяха прибрали и тя се зачуди дали е редно по-малката й сестра да се скита до среднощ. Може би беше разумно да поговори с майка си, но това също можеше да почака. Вече беше в леглото, когато се сети за бучката захар на доня Инес. Стана и след като щателно прерови съдържанието на чантата си, най-после я намери. Беше забравила да пита дали да я остави увита, или да махне салфетката, преди да я пъхне под възглавницата си. Поколеба се малко и реши, че салфетката може да попречи на сънищата й да достигнат до крехките кристали на захарта, затова я махна и я остави на нощното шкафче. После угаси лампата и потъна в размисъл.
Пръв я споходи споменът за баща й, дон Чако. Той беше починал малко след раждането на Естрела и отначало Матилда не успя да извика в съзнанието си ясно лицето му. Дон Чако беше добър съпруг и баща, обожаваше дъщерите си и като деца, Росарио и Матилда най-много от всичко на света обичаха да играят с него. Но може би имаше и още нещо, което Матилда беше изтласкала в здрачните кътчета на душата си и отказваше да си спомни. Дали зад добрината и обожанието не се криеше някое тъмно петно, някоя нощ, в която дон Чако, след като я бе целунал по челото и й бе прочел любимата приказка, изведнъж бе престанал да се държи като любящ баща? Можеше ли това да е ключът към всичките й неблагополучия?
Отвратена, Матилда отхвърли тази мисъл. Причината беше друга, още не знаеше каква, но скоро щеше да разбере. Онова, в което нямаше никакво съмнение, бе, че действително я очакваше нещо голямо и важно. Кога щеше да се случи то и какво щеше да бъде, Матилда не можеше да каже, но макар да я изпълваше с тревожност и, понякога, с тъга, очакването беше сладко. Дългият път все щеше да я изведе някъде нали? И не защото го беше предрекла доня Инес, а защото Матилда го вярваше. Винаги го бе вярвала. Тя наистина беше забавна и интелигентна, но и много повече от това. Отстрани може и да не личеше, но Матилда го чувстваше с всичките си фибри. Въпрос на време беше и светът да узнае за нея, да й даде най-после онова, което толкова силно искаше. А то не беше много. Съвсем не беше много.
Матилда протегна ръка, напипа бучката захар под възглавницата, измъкна я оттам и я сложи в устата си. После затвори очи.
Утре щеше да излезе рано и да иде до будката да си вземе списания. Щеше да поприказва с Карлито, но не троснато, както обикновено, а мило и любезно, като с приятел. И ако Карлито пак я попиташе кога ще излезе с него, Матилда щеше да отговори съвсем небрежно, а защо не тази вечер? Освен това щеше да престане да се тъпче, щеше да забрави сладкото и веднъж завинаги да спре да обира соса от салатата със залъци хляб. Щеше да започне да спортува, примерно, да се запише на аеробика при мъжа на Асунсион. Щеше да отиде на фризьор и на маникюр, а можеше да пробва и масаж. Щеше да излезе с Естрела по магазините, за да си накупи дрехи по най-новата мода.
Двамата с Карлито щяха да са симпатична двойка. Може би не точно хубава, но във всеки случай съвсем прилична.
Полузаспала, Матилда се усмихна при мисълта колко лесно можеше да се реши всичко. Нищо, че сигурно щяха да продължат да не я разбират. Това не беше толкова важно.
Бучката захар в устата й неусетно се беше стопила. Матилда преглътна сладката слюнка, с която този ден си отиваше от живота й, и потъна в сън.

3 коментара:

  1. "Матилда Мк II (A12) e британски пехотен танк от Втората световна война. името на предходна машина - Матилда Мк I (А11),произлиза от името на популярен анимационен герой - патицата Матилда. Друго значение на Матилда е старо тевтонско женско име означаващо силна девойка воин."

    ОтговорИзтриване
  2. Матилда не беше ли сестрата на Азис?

    ОтговорИзтриване
  3. а прекалено дълго е за четене тва, коментарите са по-далаверка

    ОтговорИзтриване